трупове, да се унищожат бентове, да се изсекат овощни градини, да се изколи добитък и да се подпалят мелници. Ничи отхвърляше някои от предложенията, като обясняваше защо няма да са ефективни или че ще изискват твърде много усилия, след което предлагаше алтернативни варианти. Други идеи доразвиваше, за да станат още по-мащабни и унищожителни.
На Ричард едва не му прилоша от нещата, които чу — все пак знаеше, че той е инициаторът на целия този хаос. Но след това се сети за видението, което му внуши Шота, преживя отново ужасите, които се бяха разиграли пред очите му и в крайна сметка изпита облекчение, че е намерил начин да отвърне и да направи възможно прекратяването веднъж завинаги на всички подобни ужаси. В крайна сметка Орденът сам си беше виновен за всичко това.
— Времето ни притиска — припомни Ричард на офицерите и Сестрите. — С всеки изминал ден Орденът завладява нови територии, поробва, изтезава и убива повече хора.
— Да, ако тръгнем пеша на юг, няма да успеем — съгласи се генерал Мейферт.
— Изключено е — поклати глава Ричард. — Трябва да препускате с все сила и да нанесете изненадващ удар. Орденът разполага с огромна армия и унищожава всичко по пътя си. Но в същото време числеността им ги прави доста тромави. Придвижват се доста бавно. Джаганг използва това като тактика. Така всеки град, попаднал на пътя му, изживява агонията на очакването; хората имат достатъчно време да си представят всичко, което ги чака. Така страхът расте и набъбва, докато стане непоносим.
Нашето предимство е в това, че ако използваме малки и пъргави кавалерийски отряди, ще можем да удряме като мълния ту на едно място, ту на друго. Тяхната тактика е да заливат градовете с море от хора и да ги завладяват. Ние няма да прахосваме толкова сили и средства. Просто ще дебнем в засада и ще унищожаваме светкавично всичко, което ни попадне на пътя, след което веднага ще се преместваме към следващата мишена. Нашата задача е да вселим страх у жителите на Стария свят, да ги накараме да осъзнаят, че отмъщението ни ще ги намери навсякъде.
Един брадат офицер вдигна ръка към лагера.
— Но ние не разполагаме с достатъчно коне, за да превърнем цялата армия в кавалерия.
— Тогава трябва да се постараете да осигурите коне — отвърна Кара. — Заемете се и го направете.
Онзи се почеса по брадата и се замисли, после се усмихна на Кара.
— Не се тревожете, ще измислим начин.
— Знам доста места в Д’Хара, където се отглеждат коне — обади се друг. — Мисля, че ще успеем да си набавим необходимите ресурси за сравнително кратко време. — След като Ричард му кимна одобрително, онзи вдигна юмрук към сърцето си. — Ще се заема незабавно — отсече той и излезе в дъжда.
— Трябва да разпределим войската на малки отряди — обърна се Ричард към генерал Мейферт. — Не трябва да задържаме по много войници на едно място.
Генералът се замисли над думите му.
— Ще ги разпределим на множество ударни отряди и ще ги изпратим незабавно на юг. Ще трябва да разчитат сами на себе си, сами да се грижат за прехраната си. Щабът няма да се ангажира нито с това да ги направлява в действията им, нито с осигуряването на каквото и да било.
— Но все пак трябва да разчитаме на комуникация между отделните отряди — прекъсна го един от по- възрастните офицери. — Иначе сте прав, едва ли ще съумеем да координираме действията на всички отряди. Просто трябва да дадем ясни инструкции и да ги оставим да си вършат работата. Старият свят е достатъчно голям, че да може всеки отряд да си избере къде ще нападне.
— най-добре да няма никаква комуникация помежду им — не се съгласи Ничи. Погледите на мнозина се насочиха към нея и тя продължи: — Всеки заловен вестоносец ще бъде подложен на мъчения. Орденът разполага с истински специалисти в тази област. Заловят ли някого, той ще им признае всичко, което знае. Ако отрядите поддържат връзка един с друг, съществува риск от разкриване на цялата схема. Ако пленят някого и той не знае къде са другите отряди, няма как да издаде когото и да било.
— Мъдър съвет — подкрепи я Ричард.
— Господарю Рал — подхвана внимателно Генерал Мейферт, — ако цялата ни армия нахлуе в Стария свят, без да има кой да й се противопостави, ще настъпи невиждано опустошение. Ако ги пуснем да върлуват с поставената пред тях конкретна цел, при това на коне, хм, трябва да ти кажа, че едва ли бихме могли да си представим какво ще сполети Стария свят.
Генералът явно искаше да даде на Ричард последен шанс да си промени решението. И се постара да се разбере ясно, че не възнамерява да губи разума си за тяхна сметка. Ричард нямаше да остави въпроса му без отговор. Пое си дълбоко дъх и сключи ръце зад гърба си.
— Как да ти кажа, Бенджамин, имаше времена, когато дори само споменаването на д’харанските войници събуждаше в сърцето ми страх. Привличайки ни в битка, която няма как да спечелим — продължи Ричард, — Джаганг успя да направи така, че д’харанските войници да изглеждат слаби и уязвими. Вече никой не се страхува от нас. Тъй като виждат, че сме слаби, си мислят, че могат да правят каквото си искат с нас.
Убеден съм, че това е последният ни шанс за победа в тази война. Изгубим ли го, сме загубени.
Не искам да пропиляваме шанса си. Не бива да си спестяваме нищо. Искам Джаганг да получава сведения от вестоносец след вестоносец, че Старият свят е опожарен. Искам те да си помислят, че самият отвъден свят се е отворил, за да ги погълне.
Искам хората пак да треперят, обзети от парализиращ страх, само като си помислят, че към тях приближават жадни за мъст д’харански войници. Искам всеки мъж, жена и дете от Стария свят да се страхува от призрака на д’харанските легиони, които нахлуват от север. Искам всички в Стария свят да започнат да изпитват дълбока омраза към Ордена, задето им докара такива страдания. Искам откъм Стария свят да се надигне вой, който да сложи край на войната.
Това е всичко, което искам да ви кажа, господа. Нямаме никакво време за губене, така че — на конете.
Мъжете, изпълнени с нови чувства, мотивирани, се отправиха навън, като пътьом вдигаха ръце за поздрав и благодаряха на Ричард, като му обещаваха, че ще се справят със задачата. Ричард ги гледаше как потъват зад пелената от дъжд и изчезват сред легионите.
— Господарю Рал — рече генерал Мейферт и пристъпи напред, — искам само да ти кажа, че макар физически да не си сред нас, ти ни поведе в предстоящата битка. Въпреки че няма да е мащабната битка, която всички очаквахме, ти даде на хората нещо, което без теб не биха имали. Ако нещата потръгнат, значи твоето водачество е променило хода на войната.
Ричард гледаше как дъждът капе от ръба на навеса и образуваше завеса от забързани капки. Земята под ботушите на войниците се беше разкаляла, но това не им пречеше да се щурат забързано във всички посоки. Гледката напомни на Ричард за видението, където бе коленичил в калта със завързани на гърба ръце и опрян в гръкляна нож. В съзнанието си чу как Калан го вика по име. Спомни си обзелото го чувство за безпомощност, за това, че светът му е свършил. Преглътна надигналия се в гърлото му ужас. От звука на писъците на Калан го прониза болка до мозъка на костите.
До генерала застана Вирна.
— Той е прав, Ричард. Не ми се нрави идеята в битката да въвличаме цивилни. Иначе всичко, което каза, е истина. Те започнаха всичко. Тук става въпрос за оцеляването на цивилизацията и в това те станаха част от битката. Няма друг начин. Сестрите ще изпълнят всяко твое желание — имаш думата ми на Прелат.
Ричард се бе опасявал, че тя ще бъде против. Беше й безкрайно благодарен, че го подкрепя. Прегърна я крепко.
— Благодаря ти.
Винаги бе вярвал, че неговите съмишленици трябва не само да разбират за какво се бият, но да могат да го правят със или без него — сами за себе си. Сега се убеди, че разбираха в дълбочина какво могат да загубят и се включваха в битката не само защото бе техен дълг, а и заради самите себе си.
Вирна се отдръпна от Ричард и се вгледа в очите му.
— Какво има?
— Нищо, просто се чувствам ужасно, като гледам какви ужасни неща се случват на хората — поклати глава Ричард. — Искам този кошмар да свърши.
