конете.
— Шота ми подсказа идеята, когато ми каза, че е време да спра да гоня призраци. Имаше предвид, че призрака не можеш нито да го видиш, нито да го хванеш. Искам тези мъже да се превърнат в призраци.
Тя нежно обви раменете му с ръка, докато тичаха към конете.
— Постъпи правилно, Ричард.
Тя явно бе прочела мъката в погледа му.
Двадесет и шеста глава
РЕЙЧЪЛ СЕ ПРОЗЯ. Като че изневиделица, Вайълет се извъртя и я зашлеви толкова силно, че я събори от камъка, върху който седеше.
Слисаната Рейчъл се надигна на една ръка. Тя покри бузата си с длан и зачака пронизващата болка да отшуми и погледът й да се проясни. Видимо доволна, Вайълет се върна към работата си.
Рейчъл беше толкова изтощена от прекараната безсънна нощ, че не внимаваше и позволи ударът на Вайълет да й дойде като гръм от ясно небе. Очите на Рейчъл плувнаха в стипчиви сълзи от болка, но тя не беше толкова глупава, че да каже нещо или да покаже, че я боли.
— Да се прозяваш е, меко казано, неучтиво и показва грубо неуважение. — Пухкавото лице на Вайълет се извърна през рамо. — Ако не се държиш както трябва, следващия път ще използвам камшика.
— Да, Кралице Вайълет — отвърна Рейчъл треперливо. Знаеше прекрасно, че Вайълет не е по празните заплахи.
Рейчъл беше толкова уморена, че едва си държеше очите отворени. Някога тя бе изпълнявала ролята на компаньонка на Вайълет, но сега явно не беше нищо повече от обект на малтретиране.
Вайълет беше станала изключително отмъстителна. Нощем пристягаше устата на Рейчъл с метално приспособление. Рейчъл бе принудена да си пъхне езика в нещо като клюн, изкован от две плоски, набраздени парчета желязо. След това пристягаха челюстта й, докато си прехапе езика.
Рейчъл разбра, че съпротивата само й докарва камшични удари, след което стражите идваха, отваряха й устата насила, измъкваха й езика с клещи по ужасно болезнен начин и в крайна сметка пак постигаха своето. Нямаше начин да им се измъкне — езикът й нямаше къде да отиде. След като пъхнеха езика й в клюна, желязната маска, която бе свързана с него, щракваше около главата й, за да обездвижи езика й.
При това положение Рейчъл не можеше да говори. Всъщност дори трудно преглъщаше.
После Вайълет я заключваше в някогашната й желязна клетка, за да прекара там нощта. Обяснението й беше, че иска Рейчъл да разбере какво е да не можеш да говориш и да те боли.
А болката беше влудяваща. След цяла нощ в желязната клетка, при това с ужасното метално приспособление около езика си, Рейчъл имаше чувството, че е на ръба на лудостта. В началото, ужасена от това, че е сама, че не може да помръдне, камо ли да излезе от клетката или да свали отвратителната щипка, тя се мяташе и крещеше. Вайълет само се изкикотваше и мяташе върху клетката тежко чергило, за да заглуши писъците на Рейчъл. Но единственото, което постигаше с пищенето, беше, че металните челюсти се забиваха още по-болезнено в езика й и го разкървавяваха.
Това, което успя да я накара да престане да вдига врява, беше, че Вайълет дойде и долепи лице до прозорчето, след което каза, че ако Рейчъл не млъкне, ще накара Шеста наистина да й изтръгне езика. Рейчъл знаеше, че вещицата няма да се поколебае да изпълни желанието на Вайълет.
От този момент нататък тя не издаде нито звук. Просто се сви на кълбо в миниатюрния си затвор и се опита да си припомни всичко, на което я бе учил Чейс. В крайна сметка това я успокои.
Чейс би й казал да не мисли за положението, в което се намира, а да търси начин да се измъкне. Чейс я бе учил да търси в поведението на хората повтарящи се модели и моменти, когато не внимават. Докато лежеше в желязната клетка нощ след нощ, тя правеше точно това. Така или иначе сън не я хващаше, само чакаше да дойде утрото и стражите да я измъкнат от клетката и да махнат приспособлението от устата й.
Рейчъл почти не можеше да яде, защото езикът й беше разранен — не че по принцип й даваха кой знае какво за ядене. Всяка сутрин, след като сваляха клюна от устата й, езикът й пулсираше болезнено в продължение на няколко часа. Челюстта също я болеше, защото приспособлението държеше устата й отворена цяла нощ. Когато ядеше, изпитваше болка. А храната имаше вкус на метал. Болеше я и когато говори, затова казваше нещо само когато трябва да отговори на въпрос на Вайълет. Вайълет, виждайки, че Рейчъл избягва да говори, понякога се усмихваше презрително и я наричаше „малката ми мълчаливка“.
Рейчъл се почувства тотално сломена от факта, че пак попадна в лапите на злата Вайълет, но онова, което разбиваше сърцето й, бе липсата на Чейс. Не можеше да си избие от главата спомена за тежко ранения си приятел. Мъката й беше неописуема. Самотата, душевната болка и нищетата й сякаш нямаха край. Когато Вайълет не беше заета с уроците си по рисуване или с раздаването на заповеди, или с пробването на накити и дрехи, се забавляваше, като причиняваше болка на Рейчъл. Обичаше да й припомня как някога я бе заплашвала с факла, след което хващаше Рейчъл за ръката и слагаше в шепата й жив въглен от огнището. Въпреки всичко мъката на Рейчъл по Чейс й причиняваше по-силна болка от всичко, което й правеше изобретателната Вайълет. Без Чейс нямаше почти никакво значение какво ще се случи с нея.
Вайълет искаше да „превъзпита“ Рейчъл, така казваше, заради ужасните неща, които Рейчъл бе извършила. Вайълет беше решила, че отрязването на езика й до голяма степен се дължи именно на Рейчъл. Вайълет й каза в прав текст, че ще мине доста време, докато Рейчъл заслужи прошка за такова тежко престъпление, за това, че бе проявила неуважение, като избяга от двореца. Вайълет тълкуваше бягството на Рейчъл като недопустима липса на благодарност от страна на едно безполезно сираче за проявената към него „щедрост“. Обичаше да се връща отново и отново и с най-големи подробности към това колко неприятности си били създали тя и майка й заради Рейчъл и как в замяна получили само груба неблагодарност.
Рейчъл подозираше, че когато Вайълет в един момент се умори да й причинява болка, просто ще я убие. Беше я чувала да дава смъртни присъди на затворници заради „тежки престъпления“. Беше достатъчно някой да не й хареса или пък Шеста да й каже, че еди-кой си е заплаха за трона, и Вайълет на мига заповядваше да бъде екзекутиран. И ако въпросният човек допуснеше ужасната грешка да се усъмни в легитимността на поста й, Вайълет разпореждаше той да получи бавна и мъчителна смърт. Понякога дори присъстваше на екзекуцията, за да се увери, че всичко е така, както е заповядала тя.
Рейчъл си спомни времето, когато Кралица Милена заповядваше екзекуции, а Вайълет обичаше да ходи да гледа. Като нейна компаньонка Рейчъл също трябваше да присъства. Рейчъл винаги извръщаше очи от потресаващата гледка. Не и Вайълет.
Шеста бе създала стройна система, която даваше възможност на хората да доносничат тайно за хора, казали нещо против Кралицата. Беше посъветвала Вайълет да раздава награди на доносниците — за проявената лоялност към трона. Вайълет плащаше щедро за всяко име на изменник.
В сравнение с времето, когато Рейчъл бе пребивавала в двореца на Кралица Милена, Вайълет бе развила нова страст към причиняването на болка. Шеста обичаше да казва, че болката е добър учител. Вайълет се главозамайваше от мисълта, че държи живота на хората в свои ръце, че притежава властта да раздава болка.
Наред с другото, бе станала и изключително подозрителна към всички. Към всички, освен към Шеста, която за нея бе единственият човек, на когото можеше да има доверие. Вайълет нямаше капка доверие на никой от „верните си поданици“ и често ги наричаше нищожества. Рейчъл си спомни, че Вайълет наричаше и нея по този начин.
По времето, когато Рейчъл живееше в двореца, всеки внимаваше да не попадне на когото не трябва. Хората се страхуваха от Кралица Милена, и то с основание. Но въпреки това от време на време се случваше тук-там да се чуе весел смях и да се види усмивка. Перачките клюкарстваха, готвачите си позволяваха да направят по някоя гримаса над храната, чистачките си подсвиркваха, докато си вършеха работата, случваше се дори войниците да си разкажат по някой виц, докато патрулират из коридорите на двореца.
Но появеше ли се Кралица Вайълет или Шеста, настъпваше гробна тишина. Никой, било то чистачки, перачки, шивачки, готвачи или войници, не се усмихваше, не се смееше. Те бяха сковани от постоянен
