покаже да не се притесняват.
През последните години беше рядко събитие Господарят Рал да си е в двореца и Ричард не можеше да очаква, че хората няма да се тълпят да го видят. В черните си одежди на магьосник воин и с развято на гърба златоткано наметало беше трудно да не бъде забелязан. Въпреки всичко все още не можеше да възприеме това място като свой дом. В сърцето си считаше за свой дом Еленовата гора. Беше израснал сред високи дървета, а не сред високи каменни колони.
Командирът на Първи гвардейски отряд на Народния дворец генерал Тримак се приближи, закова се на място и го поздрави, като опря палец в кожената броня на гърдите си. Подрънкването на метални доспехи затихна, след като и дузината мъже с него също го поздравиха. Тези мъже, които патрулираха непрестанно из коридорите и оглеждаха всеки от минаващите покрай тях хора, бяха личните стражи на Господаря Рал, когато той беше в двореца. Те изгледаха Кара и бързо прецениха Ничи, които бяха застанали точно до Ричард. Тези мъже бяха стоманеният обръч, който пазеше да не се случи нещо лошо на Господаря Рал. Служеха в Първи гвардейски отряд, защото бяха най-опитните и най-верните от всички д’харански войници.
След като поздрави, командирът се поклони първо на Кара, а после и на Ричард.
— Господарю Рал, радваме се, че най-после сте си у дома.
— Опасявам се, генерал Тримак, че гостуването ми ще е съвсем кратко. Не мога да остана.
Ричард посочи Кара и Ничи.
— Имаме спешна работа, която ни принуждава да си тръгнем веднага.
Генерал Тримак, който изглеждаше искрено разочарован, но не и напълно изненадан, въздъхна. После, изглежда, се сети нещо и се оживи:
— Намерихте ли жената… жена си, дето проникна в Градината на живота и остави онази статуетка?
На Ричард му стана мъчно за Калан. Почувства се виновен, че не е направил повече, за да я намери. Как можа да допусне други проблеми да му попречат да я открие? Нима можеше да има нещо толкова важно, та да му отвлече вниманието дотолкова, че да спре да я търси? Опита се да не мисли за видението, свързано с нея, което му даде Шота. Май покрай цялата суматоха беше престанал да търси най-важния човек в живота си. Е, нещата не стояха точно така, това беше неизбежно, но все пак беше време да се върне в Кулата и пак да потърси начин да я намери.
С каквото и да се захванеше, той не преставаше да мисли за нея. Непрекъснато се опитваше да отгатне къде ли я е отвела Сестра Улиция. Сега, когато разполагаха с трите кутии на Орден — или поне с две от тях, — къде ли биха избрали да отидат Сестрите? Какво бяха замислили? Ако можеше да си отговори на този въпрос, щеше да знае накъде да тръгне.
Мина му през ума и че те пак ще имат нужда от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия на Орден. Така че беше възможно, ако просто се задържи достатъчно дълго време на едно място, те сами да дойдат при него, защото сега книгата съществуваше само в паметта му. Работата беше там, че ако не искаха да гадаят и да рискуват да сбъркат, те се нуждаеха от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия, а Ричард не вярваше да са готови да рискуват онова, което според тях беше шансът им за безсмъртие. Нужен им беше ключът, с който само той можеше да даде решението за отваряне на правилната кутия. Калан беше част от ключа към това решение, но въпреки това те пак имаха нужда от това, което само Ричард можеше да им даде.
Не можеше да се сети за друг начин да намери Калан, освен да научи колкото се може повече за лавинния огън и кутиите на Орден. Тогава може би щеше да попадне на нещо, което би могло да му подскаже каква ще е следващата стъпка на Сестрите. Книгите, които трябваше да изучи до край, както и хората, които разбираха най-много от тези неща и имаха най-голям опит, се намираха в Магьосническата кула. Той трябваше да се върне там.
Погледна генерала, който го гледаше с очакване.
— Боя се, че още не съм. Продължавам да я търся, но ти благодаря за загрижеността.
Никой освен Ричард дори не си спомняше Калан. Никой не помнеше онази нейна специална усмивка, нито зелените й очи, в които прозираше душата й. На моменти Калан изглеждаше нереална дори в неговите очи. Струваше му се невъзможно да е истинска, защото нима е възможно той да е единственият, който си я спомня — сякаш бе плод на неговите най-съкровени желания. Разбираше колко е трудно на най-близките му хора да се справят със ситуацията.
— Съжалявам да го чуя, Господарю Рал. — Генералът се загледа в тълпите, които вървяха надолу по коридора. — Надявам се поне, че този път не сте дошъл тук, воден от неприятности и проблеми?
Ричард въздъхна на свой ред. Откъде да започне?
— В известна степен е точно така.
— Армията на Императорския орден продължава да напредва към Д’Хара, така ли? — отгатна генералът.
— Страхувам се, че да — кимна Ричард. — Казано направо, генерале, разпоредих на нашите войски да не влизат в битка с армията на Джаганг, защото числеността им не е достатъчна, за да имат някакъв шанс. Единственият резултат ще бъде никому ненужна касапница и в крайна сметка Джаганг пак ще завладее целия Нов свят.
Генерал Тримак се почеса по белега, който се белееше върху зачервената кожа под брадичката му.
— А какво друго ни остава, Гоподарю Рал, ако не влезем в битка с врага?
Той изрече тези прости думи кротко, повече като съвет или предупреждение, породено от опита; като надежда, стъпила на ръба на отчаянието. За момент Ричард се заслуша в тихото шумолене на стъпки върху камък, което се надигаше от безкрайните тълпи, минаващи по коридора.
— Наредих на нашите войски да започнат незабавно опустошение на Стария свят — каза Ричард и погледна генерала с блеснал поглед. — Те искаха война. Възнамерявам да ги накарам да се задавят до смърт със собственото си желание.
При тази стряскаща новина някои от мъжете зяпнаха. Командирът генерал Тримак изгледа Ричард с изненада, а после поглади замислен белега си. Накрая лицето му доби лукаво изражение, което показваше, че въпреки първоначалната изненада идеята беше започнала да му харесва.
— Предполагам това означава, че Първи отряд ще бъде призован да брани двореца от онези изверги.
Ричард го изгледа втренчено.
— Мислиш ли, че ще се справите?
Устните на генерала се изкривиха в загадъчна усмивка.
— Господарю Рал, безопасността на двореца не се крепи само на моите скромни възможности. Вашите предшественици са се погрижили да построят това място така, че никой да не може да го превземе. — Той посочи високите колони, стени и балкони наоколо. — А освен естествените му отбранителни дадености тук има и сили, които ще сломят решимостта на всеки противник — каквато и дарба да притежава той.
Ричард знаеше, че дворецът е построен под формата на заклинание, което укрепва силите на всеки представител на династията Рал, намиращ се в двореца, и отслабваше силите на всеки друг човек с дарбата. Самият дворец беше построен във формата на символ. До известна степен Ричард разбираше неговия смисъл и знаеше как действа.
За съжаление заклинанието щеше да намали силата и на неговите поддръжници, родени с дарбата, като например Вирна. Помощта на Вирна му беше нужна при защитата на двореца, но ако тя и Сестрите й не можеха да разчитат на цялата си сила заради заклинанието, задачата им ставаше извънредно трудна. Каза си, че донякъде това ще се компенсира от обстоятелството, че с този проблем ще се сблъска и всеки нападател. Не му оставаше друго, овен да разчита Вирна да даде най-доброто от себе си.
— Ще ви изпратя подкрепления, както и няколко Сестри, заедно с Прелат Вирна.
— Познавам тази жена — кимна генерал Тримак. — Когато е доволна, може да бъде голям инат, а ядоса ли се, става невъзможна. Ще се радвам да мога да разчитам на помощта й, Господарю Рал.
Ричард не можа да сдържи усмивката си. Този човек наистина познаваше Вирна.
— Ще се върна при първа възможност, генерале. Дотогава ще разчитам на теб да пазиш Народния дворец.
— Трябва да залостим голямата вътрешна порта.
