страх, който бе изписан на лицата им през цялото време, докато си вършеха работата. Сега в атмосферата в двореца се усещаше неподправен ужас, че по всяко време всеки би могъл да бъде уличен в нещо. Хората се надпреварваха един през друг да демонстрират уважението си към Кралицата, особено пред мрачната й съветничка. Страхуваха се от Шеста не по-малко, отколкото от самата Вайълет. Щом Шеста се усмихнеше с онази нейна особена, безчувствена, змийска усмивка, всички се вкаменяваха, облещваха очи, по челата им избиваше пот. Отдалечеше ли се вещицата, си отдъхваха.
— Ето тук — рече Шеста.
— Какво тук? — попита Вайълет, дъвчейки.
Рейчъл се отпусна обратно на камъка, където седеше.
Отбеляза си наум, че трябва повече да внимава. Този шамар си беше по нейна вина, задето допусна да се разконцентрира. Не, побърза да се поправи тя. Вината е изцяло на Вайълет. Чейс я бе научил да не поема чужда вина.
Чейс. При мисълта за него сърцето й пак се сви. Побърза да насочи мислите си в друга посока, защото ако продължаваше да мисли за него, щеше да избухне в плач. Вайълет проявяваше пълна нетърпимост към всичко, което Рейчъл правеше без нейно позволение. Включително да плаче.
— Погледни тук — • повтори Шеста, като явно започваше да губи търпение. Вайълет продължи да я гледа с неразбиращ поглед, а Шеста прокара пръст по озарената от факлата стена. — Какво липсва?
Вайълет се надвеси и се втренчи в стената.
— Ами…
— Къде е слънцето?
— Ето го тук — сопна й се Вайълет и се изправи, за да размаха пръст пред жълтия диск. — Не виждаш ли, че това е слънце?
— Разбира се, че виждам, че това е слънце, Кралице — рече Шеста и задържа погледа си в нейния. — Но къде се намира то в небето? — усмихна се след малко тя.
Вайълет потупа брадичката си с тебешира.
— На небето ли?
— Да. Къде е на небето? Точно отгоре ли? — Шеста вдигна пръст право нагоре. — Дали от нас се иска да разберем, че гледаме право нагоре към слънцето в небето? Пладне ли е?
— Ами не, разбира се, че не е пладне — невъзможно е и ти го знаеш. Би трябвало да е късен следобед — и това го знаеш.
— Нима? И откъде го разбираме? В крайна сметка няма никакво значение какво знам, че трябва да бъде. Рисунката трябва да говори сама за себе си. Аз няма да съм тук, за да я допълвам, нали така?
— Ами да — призна Вайълет.
Шеста пак прокара пръст по стената под слънцето.
— Е, и какво липсва?
— Какво липсва, какво липсва… — заповтаря Вайълет. — А! — Бързо дръпна една права линия там, където Шеста бе прокарала пръста си. — Хоризонт! Трябва да обозначим кое време от деня е, като дадем хоризонт. Казвала си ми го и преди. Сигурно ми се е изплъзнало от мисълта. — Стрелна Шеста с гневен поглед. — Все пак трябва да помня толкова много неща. Не е никак лесно.
— Да, Кралице моя, разбира се, че не е. — Студената усмивка на Шеста бе като залепена за лицето й. Извинявам се, че забравих колко ми беше трудно на мен самата да науча всичко това, когато бях на твоята възраст.
Рисунката, върху която работеше Вайълет, беше по-сложна от всичко друго, изобразено в пещерата, но Шеста не пропускаше да напомни на Вайълет какво и кога трябва да нарисува.
— Гледай оттук насетне да не го забравяш — закани й се с тебешира Вайълет.
— Да, Кралице моя, разбира се. — Шеста внимателно сключи пръсти, присви устни и най-сетне отклони погледа си от Вайълет и го заби в стената. — Сега ни е нужна звездната карта. по-късно, ако желаеш, бихме могли да вземем и този урок, но за момента дали да не ти покажа какво трябва да се направи?
Вайълет погледна натам, накъдето й сочеше Шеста, и сви рамене.
— Добре. — И докато чакаше, продължи да смуче сухара, който ядеше.
Шеста отвори малка книжка. Вайълет се наведе напред и напрегна взор в мъждивата светлина. Шеста почука по страницата с дългия си нокът, а Вайълет най-сетне отхапа от хрупкавия сухар.
— Виждаш ли азимута? Припомни си урока за референтния ъгъл спрямо хоризонта за тази звезда?
— Да… — провлачи Вайълет с вид на човек, който наистина разбира какво има предвид Шеста. — Значи тук трябва да използвам такъв референтен ъгъл, нали?
— Да, точно така. Това е аспект на свързващия елемент, който обединява всичко.
— И на свой ред осъществява връзката с него — кимна Вайълет. — Точно така — продължи замислено тя. — Връзката е едно от нещата, които са нужни, за да бъде поставен на място в момента на осъществяване на окончателната връзка. Това на свой ред превръща хоризонта, който ти начерта току-що, в необходимост за установяването на ъгъла. Иначе ще се получи свободна корелация.
Вайълет продължи да кима.
— Мисля, че сега разбирам защо трябва да се свържат. Ако връзката не е фиксирана — изправи се и посочи дъга от символи, — това би могло да се случи във всеки един момент. Днес, утре, или… или… знам ли, след хиляди години.
— Точно така — усмихна се Шеста.
Вайълет се почувства горда от постижението си.
— Но откъде вземаме всичките тези символи и как разбираме къде да ги използваме в рисунката? И после, откъде знаем, че са ни необходими точно там, където ме накара да ги нарисувам?
Шеста си пое дъх, за да не изгуби търпение.
— Виж сега, бих могла да те науча на всичките тези неща, но ще отнеме около двайсет години обучение. Искаш ли да чакаш толкова дълго, за да си отмъстиш?
— Не — смръщи чело Вайълет.
— Тогава ти предлагам да оставиш на мен да избера най-краткия път към постигането на резултата — сви рамене Шеста.
— Добре.
— Получи основата, Кралице моя. Справяш се чудесно за този етап от разгръщането на таланта ти. Уверявам те, че макар да ти помагам с някои от по-сложните схеми, нямаше да постигнем нищо без забележителния ти талант. Не бих могла да се справя без твоите способности.
Вайълет се усмихна като ученичка, получила похвала. Разгледа още веднъж изображението на страницата, която Шеста държеше отворена пред погледа й, и се върна при стената, за да пречертае внимателно видяното.
Рейчъл остана дълбоко изненадана от факта, че Вайълет се справя толкова добре с рисуването. Всички стени в пещерата, от входа чак до отдалечената зала, където работеха, бяха покрити с рисунки. Беше запълнено буквално всяко ъгълче. На места изглеждаше сякаш новите изображения са наместени в свободните кътчета между по-стари рисунки. Някои от тях бяха доста добри, виждаха се светлосенките. Но повечето бяха доста елементарни — кости, растения, змии или други животни. Имаше нарисувани хора, които пият от чаши с украса от череп и кръстосани кости. На едно място жена, която сякаш бе направена от клечки, излизаше тичешком от горяща къща; самата тя също гореше. Другаде мъж плуваше във водата край потъваща лодка. Следваща сцена изобразяваше как змия ухапва един мъж по глезена. Имаше купища нарисувани ковчези и гробове — всякакви видове. Но всички рисунки си приличаха по едно: изобразяваха ужасни неща.
В цялата пещера обаче нямаше нито една рисунка, която да се доближаваше дори бегло до сложната картина, върху която работеше Вайълет в момента.
Някои от рисунките изобразяваха хора в цял ръст, едни под угрозата на падащи камъни, други — стъпквани от буйни коне. Повечето, макар и с подобно съдържание, бяха по няколко педи високи. Картината на Вайълет обаче беше висока няколко фута, от земята до където можеше да се протегне тя, и продължаваше към дълбините на пещерата. Вайълет бе нарисувала всичко съвсем сама, под зоркото око на Шеста, разбира се.
Това, което най-много притесняваше Рейчъл, бе, че след като Вайълет бе работила известно време над
