картината, след като бе нарисувала звезди, формули, диаграми и странни сложни символи, в средата на всичко това реши да нарисува човешка фигура.
Човекът беше Ричард.
Картината на Вайълет не приличаше на нищо друго в пещерата. В сравнение с нея останалите рисунки бяха недодялани и детински. Те изобразяваха разбираеми, простички неща — буреносен облак с излизащи от него пунктири вместо дъжд; вълк с оголени зъби; човек, който, падайки на земята, беше притиснал гърдите си с ръце. На стените нямаше почти нищо друго, освен няколко простички символа около фигурите.
Картината на Вайълет беше изпъстрена със съвсем различни неща. Имаше какви ли не числа и мотиви, думи на странни езици, някои написани под схеми, ъглите бяха прилежно обозначени с цифри, из цялата илюстрация бяха разхвърляни странни геометрични символи. Щом Вайълет започнеше да чертае някой от тези символи, Шеста тутакси заставаше до нея, изцяло съсредоточена, напътстваше я за всяка линия, която тя чертаеше, понякога коригираше положението на тебешира още преди Вайълет да го е допряла до стената, за да не би да сбърка. Веднъж Шеста дори се стресна сериозно и сграбчи Вайълет за китката, преди тя да успее да докосне стената. Въздъхнала с облекчение, Шеста внимателно постави ръката на Вайълет където трябва и й помогна да начертае нужния символ.
За разлика от всички други рисунки в пещерата, тази на Вайълет беше разноцветна. Всички останали бяха надраскани набързо с тебешир. На картината на Вайълет се виждаха зелени дървета, синя вода, жълто слънце и червени облаци. Някои от мотивите бяха изцяло бели, докато други бяха разноцветни, но явно боядисани систематично.
Пак за разлика от всички други рисунки, щом излязоха от пещерата и Рейчъл се обърна, видя как различни елементи от картината сияят в мрака. Не беше от тебешира, защото с него бяха нарисувани и други елементи, които обаче не сияеха.
Имаше и една част от един символ, която сияеше на пълна тъмнина. Представляваше странно лице, което се открояваше на фона на тъмната картина, съставена от сложни символи. Осветиш ли го с факла, лицето не се виждаше, превръщаше се в плетеница от линии. Рейчъл така и не можа да разбере коя част на символа на практика съставлява лицето. Но на тъмно то се втренчваше в нея, очите му я следяха, изпращаха я от пещерата.
Но онова, от което я побиваха тръпки, беше фигурата на Ричард. Беше нарисувана толкова добре, че Рейчъл всъщност го разпозна само по лицето.
За нея беше голяма изненада, че Вайълет може да рисува. Но дори да не беше толкова добра, изображението на Ричард пак би било разпознаваемо — по някои детайли. Черните му дрехи бяха нарисувани съвсем точно, съвсем както си ги спомняше Рейчъл. Имаше ги дори някои от символите, които украсяваха пеша на туниката му. Шеста следеше зорко за точното изобразяване специално на тези символи. В картината на Вайълет Ричард бе наметнат с онова златоткано наметало.
Вайълет го бе нарисувала така, че все едно бе стъпил във вода.
Навсякъде около него бяха изобразени вълнисти цветни зони, които Шеста наричаше „аури“. Всеки цвят носеше сложни формули и мотиви, които стояха между зоните и Ричард. Шеста бе казала, че накрая, като последна стъпка, тези вмъкнати елементи между него и същността му ще бъдат свързани, за да създадат преградна бариера. Рейчъл нямаше представа какво означава това, но беше очевидно, че е важно за Вайълет.
Шеста, изглежда, бе много горда с тази част — с елементите на преградната бариера. На моменти просто заставаше пред тях и ги гледаше.
На картината Ричард бе изобразен с Меча на истината, който обаче бе само загатнат — уж беше при него, но и не беше. Изглеждаше едва ли не като част от него. Ричард го държеше така, че пресичаше гърдите му, но Рейчъл някак си не беше сигурна дали наистина би трябвало да го държи, защото бе нарисуван много бледо. Вайълет се постара доста, за да постигне този ефект. Шеста я накара да го коригира няколко пъти, защото бил се получил твърде „веществен“.
Рейчъл се изненада, че Ричард бе нарисуван с меча, който понастоящем се намираше у Самюъл. Но пък, от друга страна, бе напълно естествено да нарисуваш Ричард с меча. Може би и Шеста е била на това мнение.
Вайълет се отдръпна, килна глава на една страна и огледа работата си. Шеста стоеше вцепенена и я гледаше, все едно бе сама с картината. Протегна ръка и внимателно опипа символите около Ричард.
— Колко още остава, докато свържем окончателно отделните елементи? — попита Вайълет.
Пръстите на Шеста се плъзнаха лекичко и плавно по символите, някои от елементите откликнаха на допира й и засияха в сумрачната пещера.
— Малко — прошепна тя. — Съвсем малко.
Двадесет и седма глава
— ГОСПОДАРЮ РАЛ!
— Ричард се обърна тъкмо навреме, за да види как Бердин се втурна и със скок се хвърли към него. Стовари се върху гърдите му и го обгърна с ръце и крака. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. Прибраната й в дълга плитка къдрава кестенява коса се уви около него като камшик. Той отстъпи крачка назад и я прегърна през кръста, за да й попречи да падне, въпреки че тя нямаше нужда от помощ, както се беше вкопчила с ръце и крака в него.
Ричард рядко беше виждал дори летяща катерица да прави по-добър скок. Въпреки всичките налегнали го мисли той не можа да се сдържи да не се усмихне при този изблик на обич от страна на Бердин. Кой би могъл да помисли, че една Морещица може пак да изразява радостта си така спонтанно като малко момиче.
Тя се отдръпна, хвана го за раменете, продължавайки да го държи с краката си през кръста, и му се усмихна. Погледна към намръщената Кара.
— Той все пак си пада най-много по мен… сигурна съм. Кара само повдигна очи.
С ръце все още на кръста на Бердин, Ричард я повдигна и я остави на земята. Беше по-ниска от останалите Морещици, които Ричард познаваше. Освен това беше по-чувствена и много по-жизнена. Ричард винаги я беше намирал за обезоръжаваща комбинация от непресторена чувствителност, съчетана с дяволита, закачлива натура. Обаче, подобно на всяка Морещица, тя беше способна също на внезапно, безмилостно насилие, което прикриваше под ярката повърхност на своята присъща на децата възторженост. Освен това тя обичаше Ричард страстно и открито, но по искрен, невинен начин.
— Ти си гледка, която стопля сърцето ми, Бердин. Как си? Тя го погледна с недоумение.
— Господарю Рал, аз съм Морещица. Как мислите, че съм?
— Както винаги, правиш колкото може повече бели — рече тихо той.
Тя се усмихна, доволна от забележката му.
— Чухме, че си пристигнал преди известно време, но аз просто те изпуснах. Затова напоследък ми липсваше два пъти повече. Нямах намерение да те пусна да изчезнеш отново, без да те видя. Имаме толкова много да си говорим, че дори не знам откъде да започна.
Ричард погледна надолу по широкия коридор, чийто под бе покрит със златисти мраморни плочи, наредени диагонално и оградени в рамки от черен гранит. Видя група войници да маршируват бързо към него. Високо горе дъждът се лееше непрестанно върху стъкления покрив, от който проникваше сивкава светлина. Но макар и слаба, тази светлина все пак успяваше да се отразява от лъскавите нагръдници на войниците.
Наред с мечовете и дългите ножове, всички имаха на коланите си сърповидни секири. Някои бяха въоръжени с арбалети, които бяха заредени и готови за стрелба. Тези мъже се отличаваха видимо от останалите и носеха черни ръкавици. Арбалетите им бяха заредени със смъртоносни на вид стрели с червени върхове.
Коридорите бяха препълнени с всякакви хора, като се започне от тези, които живееха и работеха там, и се стигне до търговците, дошли да купуват и продават стоки. Всички сториха широко път на приближаващите се войници. Същевременно тайно наблюдаваха Ричард. Когато той срещаше погледите им или ги хващаше, че го гледат, някои свеждаха за поклон глави, а други падаха на коляно. Ричард се усмихваше, за да им
