— Трябва да се започне сега, докато той е в празното пространство — рече Шеста и разсече въздуха с ръка. — Когато е сляп, е по-лесно да го одереш по очите — изсъска тя.
— Не разбирам защо…?
— Това е начинът. Искаш ли го, или не?
Вайълет скръсти ръце, а съпротивата й като че ли поотслабна.
— Искам го — рече мрачно тя.
На лицето на Шеста се появи лукава усмивка.
— Тогава да започваме. Трябва сега да завършиш връзките.
Изпълнена с неочаквана решителност, Вайълет взе цветните тебешири от малката полица в каменната стена зад кралската табуретка. Щом тя застана до Шеста, жената потупа камъка с дългия си, тънък пръст.
— Започни със знака на кинжала, както съм те учила и както си се упражнявала, за да си сигурна, че с въвеждането на връзката това, което си изобразила, може бързо и сигурно да бъде срязано.
— Знам, знам — каза Вайълет и смело допря жълтия тебешир до върха на един от сложните светещи символи откъм Ричард.
Шеста сграбчи китката й и я дръпна, за да отдели тебешира от стената. Премести ръката й няколко сантиметра встрани, после пак отпусна тебешира върху символа, само че върху съседния връх в композицията от дванайсет такива връхни точки.
— Предупредих те — рече Шеста, като се стараеше да не повишава тон, докато помагаше на Вайълет да започне връзката, — една грешка може да ни коства цяла вечност.
— Знам… просто посегнах към грешната точка, това е — тросна се тя. — Вече се поправих.
Шеста не обърна внимание на думите на Кралицата и продължи да гледа рисунките и да кима одобрително, наблюдавайки как тебеширът тръгна да се движи по камъка.
— Сега с червено — нареди тихо Шеста, след като Вайълет беше направила с тебешира няколкосантиметрова черта.
Без да спори, Вайълет уверено взе червения тебешир и започна да го движи под ъгъл спрямо жълтата черта, която беше прекарала. След като измина с него половината от оставащото разстояние до фигурата на Ричард, тя спря и без подсещане взе синия тебешир.
После се поколеба и погледна към Шеста.
— Тук е пресечната точка, нали?
— Да, точно така — кимна тя, доволна от това, което вижда. — Опиши кръг и тръгни в обратна посока, за да направиш първата връзка.
Вайълет описа син кръг в края на червената черта, преди да поеме към празното пространство на гладката, тъмна каменна стена. Щом синият тебешир стигна един от върховете на следващия символ, тя свърна обратно и прекара черта от кръга, за да го свърже с Ричард. Завършената триада от линии, която току-що беше начертала, засия. В синия кръг припламна син лъч светлина, който се вряза в тъмния камък.
Шеста рязко вдигна ръка, за да покаже на Вайълет да спре, преди да е успяла да постави тебешира върху следващия връх.
— Какво има? — попита Вайълет.
— Нещо… не е наред…
Шеста притисна лице към рисунките, като този път постави бузата си точно върху лицето на Ричард.
— Изобщо не е наред….
Ричард вдиша още веднъж сребърната субстанция, която винаги го бе изпълвала с екстаз. Но предвид налегналите го тежки грижи, този път не усети възторженото чувство, което обикновено изпитваше в Плъзгата.
Напомни си, че всъщност в повечето случаи, когато бе пътувал с Плъзгата, го бяха терзали проблеми. Та нали точно сериозните неприятности го принуждаваха да избере този начин на придвижване. Но беше факт, че никога не се беше чувствал чак толкова ужасно. Чувстваше се не толкова изплашен, колкото смазан под голямата, но неизмерима тежест на предчувствието. С всяко следващо вдишване тази невидима тежест го притискаше все повече и повече.
В Плъзгата той губеше сетивността на зрението си, както и чувството си за време и пространство. Все се запазваше някакво подобие на зрително поле, както и цветове, а от време на време пред очите му внезапно изскачаха неясни форми, които изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили. Имаше също визуално възприятие на умопомрачителната скорост, която го караше да се чувства като стрела, изстреляна от мощен лък. И същевременно да изпитва чувството, че само се носи неподвижен в сгъстеното пространство на Плъзгата. Тъкмо смесицата от толкова различни усещания по време на пътуването му създаваше чувството за шеметно опиянение и той потискаше порива си да ги раздели на съставните им части.
Докато се носеше в живачната субстанция на Плъзгата, започна да забравя за тревогата си. И точно в този момент долови някакво странно усещане по кожата си, един прокрадващ се натиск, който моментално разпозна като непознато — не го бе изпитвал при никое от предишните си пътувания. Цялото му същество беше сковано в необясним страх. Каза си, че предчувствието не се усеща по този начин.
Докато продължаваше да се носи в прегръдката на необятната сребърна празнота, Ричард се опита да се отърси от усещането, че е бил докоснат от нещо чуждо. Чувстваше се спокоен сред изолацията на заобикалящата го Плъзга. Тя го галеше и го изолираше от шеметната, главоломна скорост, която в противен случай би разкъсала човек на парчета. Продължаваше да усеща ведрото чувство, което притъпяваше страха му да вдиша в дробовете си течността, сред която се носеше.
Но сред амалгамата от разнородни усещания Ричард регистрира и нещо друго, макар и да не беше в състояние да го обособи от останалите усещания, за да го определи.
Но убеждението му, че нещо не е наред — при това сериозно — се засилваше. Това усещане беше още по-тревожно, защото не можеше да проумее как е разбрал, че има нередно. Помъчи се да разбере какво го е накарало да си го помисли.
Реши, че вероятно е заради онова едва доловимо докосване. За миг си каза, че може да си е въобразил, но после отхвърли тази мисъл. Беше го усетил.
Чувството беше като за нещо гнусно и отвратително. Като че ли в прекрасен ден лежеше върху топла, огряна от слънцето поляна, заобиколен от най-различни цветове и аромати на диви цветя, загледан в пухкавите облаци, зареяни из синьото небе, а ето че изведнъж до носа му достига слаба миризма на разлагащ се труп и се чува бръмчене на мухи.
Пътуването, което обикновено бе вълшебно усещане за реене с главоломна скорост сред безвремието на гладката сребриста Плъзга, започваше да се изражда в мъчително стопиране на всяко движение напред.
Кара стискаше дясната му ръка в желязна хватка, Ничи го сграбчи за лявата още по-силно. Това припряно стискане му подсказа, че тя също е усетила нещо. Де да можеше да я попита какво е почувствала. Но говоренето в Плъзгата беше невъзможно.
Ричард облещи очи още по-широко, за да се опита да види по-добре какво има около него. Но съзря само един сумрачен свят, пронизан от откъслечни лъчи светлина — жълти, червени и сини, — които прорязваха мрака, в който се носеха. Ричард беше почти сигурен, че лъчите светлина се движат по по- различен начин, не както друг път. Макар че в Плъзгата такива неща се определяха трудно. по-скоро се касаеше за някакво мъгляво усещане за събитията, отколкото за действително прозрение.
Ричард си даде сметка, че пред него има нещо, което си проправя път през сребърния мрак. В първия момент му заприлича на красиви, удължени листенца на цвете, които тепърва се разтваряха. С приближаването на странния обект видя, че всъщност повече прилича на множество ръце — източени и дълги, те се олюляваха и се разгръщаха като ветрило. Но повече от това не успя да види.
Гледката беше объркваща, защото беше неразбираема. След още известно време установи, че въпросното нещо е направено от парчета стъкло, подредени така, че да се разгръщат пред погледа му. През прозрачните, удължаващи се ръце виждаше цветни лъчи и блещукаща отвъд тях светлина.
Никога не беше виждал по-странно нещо. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере какво е. Хем беше там, хем не беше.
После изведнъж му просветна и тялото му се вкочани от смразяващ страх.
