беше обхваната от някаква трескавост и единствената й цел бе да изпревари Шеста. Колкото и бързо да се движеше ръката й, всяка начертана от нея линия беше вярна, а всяка пресечна точка беше точно там, където й беше мястото, при това напълно завършена. Шеста беше работила упорито с Вайълет по очертаването на символите и сега усилията й даваха резултат.
Рисунката на Ричард беше почти напълно впримчена в мрежата от символи и свързващи линии.
Шеста произнесе някаква странна дума така, че да бъде чута въпреки воя на вятъра, и угаси и последната светеща точка около фигурата на Ричард. Вятърът моментално изчезна. В стихналия въздух продължаваха да се носят листенца и други останки.
Шеста прекрати монотонните си заклинания. Веждата й помръдваше. С върховете на пръстите си докосна няколко от символите, като че ли за да провери пулса им. Из пещерата заблещукаха разноцветни светлинки.
— Спипа го — прошепна на себе си Шеста.
Вайълет спря да чертае, преглътна и пое дълбоко дъх.
— Моля?
— Апогей до най-долната връхна точка — рече Шеста и изгледа злобно стреснатата Вайълет. — Хайде!
Без да се колебае, Вайълет се обърна към стената, протегна ръка и прекара спираловидни линии надолу от един от централните елементи над главата на Ричард.
Шеста вдигна ръка.
— Бъди готова, но не докосвай основното заклинание, докато не ти кажа.
Вайълет кимна. Шеста повдигна нагоре очи, докосвайки с върховете на пръстите си фигурата на Ричард. Докато Вайълет и Рейчъл чакаха, тя изрече шепнешком някакви странни думи.
Тридесет и първа глава
НИЧИ ИЗСКОЧИ над живачната повърхност на Плъзгата. Тежката като олово течност се стичаше от косата и лицето й. От спокойната, мека тъмнина като че ли експлодираха цветове и светлина.
Дишай.
Максимално напрегната, Ничи побърза да изхвърли сребърната течност от дробовете си.
Дишай.
Нуждата надделя над страха и тя отчаяно пое въздух. Той прогори дробовете, сякаш вдиша киселинни изпарения.
Зави й се свят, имаше чувството, че ще повърне. Видя пред себе си някакво червено петно. Пристъпи вдървено напред сред гъстата течност и отново пое въздух. Успя да стигне до ръба на кладенеца и прехвърли ръка през каменния парапет на Плъзгата, за да се задържи. Започна да я обзема паника.
Една ръка сграбчи нейната. Ничи успя да се повдигне нагоре и да погледне през парапета. Протегна се и някой й помогна да прехвърли и двете си ръце навън. Червеното петно се оказа Кара.
— Къде е Господарят Рал?
Ничи примигна, срещнала втренчените в нея сини очи на Морещицата. Никога не беше предполагала, че синьото може да е толкова болезнено. Затвори очи и тръсна глава — все още се опитваше да проумее случилото се, да преодолее смута, който й внуши гласът на Кара, разтърсил я до мозъка на костите.
— Ричард…
Имаше чувството, че вътрешностите й се свиват в болезнен спазъм. Бе готова на всичко, за да му помогне.
— Ричард…
Кара изпъшка тежко от усилието да повдигне отпуснатото тяло на Ничи и да извлече торса й през парапета. Ничи, която се чувстваше като оцеляла корабокрушенка в бурно море, се плъзна навън, неспособна да направи нищо повече за собственото си избавление. Кара подложи коляно и прихвана Ничи, преди да се е ударила в камъка. Когато Морещицата я положи върху каменния под, Ничи събра всичките си сили и се повдигна върху разтрепераните си ръце. Изглежда още не беше успяла да възстанови силите си. Усещането, че не може да накара тялото си да й се подчинява, я плашеше. С голямо усилие успя най-после да се изправи и да седне, отпускайки се тежко върху парапета на кладенеца на Плъзгата. Все още едва успяваше да си поеме дъх. Болеше я навсякъде. Остана за малко подпряна на каменния парапет, като се опитваше да си възвърне силите.
Кара я хвана за яката и я разтърси.
— Ничи… къде е Господарят Рал?
Ничи примигна и се огледа, като се мъчеше да си обясни какво е станало. Още изпитваше силна болка. Тя й припомни за побоите, нанесени й от Джаганг, за това как усещаше болката като през мъгла. Но това не беше работа на императора. Беше болка от нещо, случило се в Плъзгата. За пръв път изпитваше болка, докато пътуваше в нея. Никога преди не беше имала болезнено преживяване.
— Къде е Господарят Рал!
Гласът на Морещицата проехтя из стаята. Ничи примигна от болка.
— Не знам. — Подпря лакти на коленете си и прекара пръсти през косата си, като се държеше с две ръце за главата. — Добри духове, не знам.
Кара се наведе над кладенеца толкова рязко и бързо, че Ничи се уплаши да не падне. Инстинктивно посегна да хване Морещицата за краката, убедена, че тя ще политне всеки момент — но Кара се задържа.
— Плъзга! — Викът на Кара разтърси пак древната, потънала в прах каменна стая. Ничи също беше развълнувана, но знаеше, че така няма да постигнат нищо.
Помъчи се да не обръща внимание на парещата болка в крайниците си и олюлявайки се, се изправи на крака. Чувството, че пред очите й всичко продължава да се върти, понамаля. Видя как разлетите очертания на лицето на Плъзгата изплуват над кладенеца върху лъскавата повърхност и се взират в тях.
— Къде е Господарят Рал? — попита Кара.
Плъзгата не й отговори. Гледаше Ничи.
— Не бива да правиш това, когато си в мен. — Зловещият глас отекна в стаята.
— Имаш предвид магията ли? — отгатна Ничи.
— Едва изтърпях силата ти, освободена в мен, но всъщност по-голямата опасност си остава за теб и за всеки друг, който пътува вътре по същото време. За нищо на света не бива да се опитваш да използваш способностите си, докато пътуваш. най-малкото, което може да ти се случи, е да ти прилошее. Но може да стане и много по-лошо. Опасно е за всички.
— Права е — рече поверително Кара. — Когато се опита да използваш магията си, изпитах болка като от Агиел. Краката ми още са като изтръпнали.
— Моите също — призна Ничи. — Но не можех просто да оставя звяра да сграбчи Ричард, без да се опитам да го защитя.
Почувствала се неловко, че е възможно някой да си помисли, че не е направила всичко по силите си, за да защити Ричард, Кара поклати глава.
— И аз бих направила същото, за да защитя господар Рал. Ти постъпи правилно. Все едно какво казва Плъзгата.
— Така е — рече Ничи. В този момент обаче не се тревожеше нито за себе си, нито за Кара. Обърна се към Плъзгата. — Къде е Ричард? Какво стана с него? Къде е той?
— Аз не мога…
Търпението на Кара, ако изобщо го имаше, се изчерпа. Тя посегна към Плъзгата, като че ли се канеше да я стисне за сребристия врат.
— Къде е!
Лицето се отдръпна, за да не може тя да го стигне. Ничи хвана Кара за наметалото, дръпна я назад и я изправи на пода до себе си. Гневното й лице беше придобило цвета на червеното й наметало.
— Плъзга, това е много важно — рече Ничи, като се опитваше да й говори сдържано. — Пътувахме с Ричард… искам да кажа, с Господаря Рал, твоя господар… когато бяхме нападнати. Затова се наложи да използвам силата си. Опитах се да го защитя. Този звяр е изключително опасен.
