Гладкото сребърно лице се сгърчи от уплаха.
— Знам, той нарани и мен.
— Звярът те е наранил? — възкликна изумена Ничи.
Плъзгата кимна. Отраженията на стаята се огънаха и заплуваха в разкривени форми по гладката повърхност на изящното сребристо лице. Ничи изумена видя как от долните клепачи на Плъзгата се отронват блещукащи живачни сълзи, които се изтърколват по лъскавата повърхност на бузите й.
— Той ми причини болка. Не искаше да пътува. — Сребристата вежда се сбърчи в гримаса, която изразяваше не само мъка, но и възмущение. — Нямаше право да ме използва по този начин. Заболя ме.
Ничи и Кара се спогледаха.
Кара изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото разтопена от съчувствие. В интерес на истината, в този момент Ничи се безпокоеше най-вече за Ричард — всичките й други грижи бяха останали на заден план.
— Плъзга, съжалявам — каза Ничи, но…
— Къде е той? — отново изрева Кара. — Просто ни кажи къде е Господарят Рал.
Плъзгата се поколеба.
— Никога не давам информация за другите, които са пътували в мен.
— Той не е обикновен пътник! — изкрещя разгневена Кара. — Той е Господарят Рал!
Плъзгата се отдръпна в най-далечния край на кладенеца си. Ничи вдигна ръка към Кара, призовавайки я да бъде малко по-сдържана и да замълчи за момент.
— Докато пътувахме заедно, бяхме нападнати от нещо зло. Ти го знаеш. — Ничи се постара да потисне заплахата в гласа си, макар да съзнаваше, че не й се удава много. Засилващата се в нея паника за Ричард й пречеше да мисли трезво… Към това се прибавяше и изричното предупреждение на Джебра да не оставят Ричард сам нито за миг. — Плъзга, това лошо нещо преследваше господаря ти, преследваше Ричард. Ние сме негови приятели… това също го знаеш. Той се нуждае от помощта ни.
— Господарят Рал може да е ранен — добави Кара. Ничи кимна в потвърждение на думите й.
— Трябва да стигнем до него.
В каменната стая настъпи болезнена тишина. Ничи продължаваше да се опитва да се адаптира към завръщането си от пътуването, все още правеше всичко възможно да потисне болката, която изпитваше. Същевременно се стараеше да реши какво да предприеме оттук нататък.
— Трябва да стигнем до Ричард — повтори тя.
Сребристото лице се понадигна, шията изплува над сребристата течност и се изпружи извън кладенеца. Плъзгата погледна озадачено Ничи.
— Искаш да пътуваш, така ли? Ничи едва сдържаше гнева си.
— Да. Точно така. Искаме да пътуваме.
Кара потвърди думите на Ничи, като посочи кладенеца.
— Да, точно така. Искаме да пътуваме.
— Повече няма да използвам магията си, докато съм в теб, обещавам. — Ничи махна с ръка на Плъзгата да се приближи.
— Искаме да пътуваме сега. Веднага.
Лицето на Плъзгата се проясни, като че ли да покаже, че им прощава.
— Ще ви достави удоволствие. Хайде, ще пътуваме. Ничи прехвърли коляно през парапета. Усети бодване в бедрата. Пренебрегна парещата болка в мускулите и крайниците си. Радваше се, че най-после успяха да накарат Плъзгата да им помогне, и то не като им каже къде е Ричард, а като ги заведе при него.
— Да, ще пътуваме — каза Ничи, все още задъхана. Плъзга проточи една ръка, която уви около кръста на Ничи, за да й помогне да се качи върху парапета.
— Хайде тогава. Къде искате да пътувате?
— Където е Господарят Рал. — Кара се покатери върху парапета и застана до Ничи. — Заведи ни при него — рече тя и се усмихна на Плъзгата — и ще останем доволни.
За момент Плъзгата се сепна и я погледна. Ръката се отдръпна и се стопи във вълнистата повърхност. Сребристото лице изведнъж стана непроницаемо, дори заплашително.
— Не мога да разкривам информация за други клиенти. Ничи стисна юмруци.
— Той не е просто клиент! Той е твой господар и е в беда! Той е наш приятел! Трябва да ни заведеш при него! Замисленото лице на Плъзгата се отдръпна.
— Не мога да направя такова нещо.
За момент Ничи и Кара останаха безмълвни и объркани, неспособни да измислят как да убедят Плъзгата да им съдейства. На Ничи й се искаше да крещи, да плаче или да употреби достатъчно магическа сила, за да накара Плъзгата да говори.
— Ако не ни помогнеш — подхвана накрая монотонно, — ще изпиташ по-силна болка от тази, която ти причини звярът. Аз ще се погрижа за това. Моля те, не ме принуждавай да прибягвам до тази мярка. Знаем, че искаш да защитиш Ричард. И ние искаме точно това.
Плъзгата я изгледа безмълвна, застинала като сребърна статуя — сякаш се опитваше да прецени сериозността на заплахата.
Кара притисна с пръсти слепоочията си.
— Все едно се мъчим да убедим кофа вода — прошепна тя. Ничи погледна заплашително Плъзгата.
— Закарай ни при Господаря си. Това е заповед.
— по-добре направи каквото ти казва — рече Кара, — защото когато тя приключи с теб, ще трябва да отговаряш пред мен.
Морещицата завъртя своя Агиел за по-голяма убедителност.
И веднага след това замръзна на мястото си, загледана в оръжието. Лицето й побледня. Дори ръцете й побеляха на фона на червената й кожена униформа.
Ничи се надвеси над нея и вдигна ръка на рамото й.
— Какво има?
Увисналата челюст на Кара най-после помръдна.
— Мъртъв е.
— За какво говориш?
Сините очи на Кара бяха пълни с неприкрита паника.
— Моят Агиел е мъртъв в ръката ми.
Ничи не можеше да разбере причината за покрусата в гласа на Морещицата. Това, че един Агиел е изгубил способността си да причинява болка, не й се струваше повод за паника. Въпреки това неприкритият ужас в очите на Морещицата зарази и нея.
— И какво може да означава това? — попита Ничи, страхувайки се от отговора.
Плъзгата ги наблюдаваше от най-далечния ъгъл на кладенеца.
— Силата на Агиела се крепи на връзката ни с Господаря Рал, тоест на неговата дарба. — Тя протегна оръжието като доказателство. — Щом Агиелът е мъртъв, значи това се отнася и за Господаря Рал.
— Чуй ме, ще използвам силата си, за да накарам Плъзгата да ни отведе при него. Само не прави прибързани заключения — каза Ничи. — Няма как да знаем…
— Той не е там.
— Къде?
— Където и да е. — Кара продължаваше да се взира в елегантното оръжие, което държеше в разтрепераните си пръсти. — Вече не чувствам връзката. — Сините й воднисти очи се втренчиха в Ничи. — Връзката винаги ни казва къде се намира Господарят Рал. Вече не я чувствам. Не знам къде е той. Той не е там. Никъде го няма.
Внезапно на Ничи й прилоша. Почувства, че ще припадне. Пръстите на ръцете и краката й изтръпнаха.
Обърна се към Плъзгата.
Тя си беше отишла.
Ничи се наведе през парапета и се взря в кладенеца. Долу в мрака забеляза слабо сребристо блещукане, но след миг и то изчезна, като остави след себе си пълна тъмнина.
