лагер се промъкват в Двореца.
Трябваше да намери начин да ги спре.
За миг самата мисъл й се стори абсурдна. Какво би могла да стори тя, за да ги спре? Но решението й беше непоклатимо. Ако се наложеше, щеше да се бие с тях до последен дъх.
Армина и Джулия следваха целенасочения й марш през жужащия лагер. Сестра Армина знаеше, че ще изглежда глупаво, ако реши да застане начело сега. Така, поемайки водачеството, Ничи вече бе заела мястото си на Кралица на робите.
Старите навици умират трудно. Вече на територията на лагера, никоя от Сестрите не изгаряше от желание да се противопоставя на Ничи, поне не сега. В крайна сметка тя се бе устремила натам, където и бездруго щяха да я заведат. Нямаше как да знаят дали Джаганг вече е проникнал в съзнанието й. Подобно на войниците, те бяха наясно, че тя му принадлежи. Това автоматично й отреждаше по-висок ранг. Дори преди, в Двореца на пророците, тя винаги бе представлявала загадка за тях. И винаги бе предизвиквала у тях омраза и завист, което пък ги караше да се страхуват от нея.
В крайна сметка нямаше да се изненадат, ако се окажеше, че императорът просто ги е изпратил да върнат твърдоглавата му и непокорна кралица у дома. Още повече, че Джаганг, който без съмнение следеше Ничи през техните очи, не си правеше труда да опровергае това впечатление. Може би наистина гледаше на нещата така, наистина мислеше, че може да си я върне.
Ничи с нищо не издаде, че е забелязала многобройната група от стражи, оформили две колони зад нея. Една кралица не обръща внимание на свитата си. Добре че не можеха да чуят препускането на сърцето й.
Вече в основния лагер, където редовните войници бяха разхвърляли палатките си в нестройни групи, мъжете гледаха безмълвно, както просяци преминаваща царствена процесия. Други притичаха от сенките да видят какво става. Приглушен шепот премина през тълпата: Господарката на смъртта най-накрая се завърна.
За много от тези мъже, макар и да се страхуваха от нея, тя беше героиня на Ордена, могъщо оръжие в техните ръце. Бяха я виждали да сипе смърт сред онези, дръзнали да се противопоставят на учението на Братството на Ордена.
Макар да бе странно усещането да бъде отново тук, самият лагер не се беше променил кой знае колко. Обичайната лудница от хора, палатки, животни и оръдия. С тази разлика, че поради дългото стоене на едно място всичко бе започнало да излъчва гнилоч и разложение. Полетата Азрит не предлагаха почти никаква дървесина за горене, та огньовете бяха редки и слаби и мястото сякаш не можеше да се измъкне от хватката на зловещия мрак. Смрадливите купчини отпадъци, които растяха навсякъде, привличаха облаци мухи. При такъв огромен брой хора и животни толкова дълго на едно място вонята бе по-лоша от обичайната.
Натискът на сборището чорлави мъже, на които преди не бе обръщала кой знае какво внимание, сега започна да я изнервя. Приликата им с човеци бе далечна. В много отношения и не бяха такива. В миналото, когато не я бе грижа какво ще стане с нея, Ничи бе безразлична към тези животни. Сега обаче обичаше живота и беше различно. Още повече, че в миналото винаги знаеше, че може да използва силата си, ако по някаква причина те преодолеят страха пред нея. Сега можеше единствено да разчита страхът да ги задържи по-далеч.
За да достигне крайната си цел, се налагаше да направи този дълъг преход сред стотици хиляди мъже, но понеже лагерът бе тук от толкова време, поне се бяха оформили пътеки. На места бяха разширени до коларски пътища, които постепенно бяха изтласкали палатките и огражденията за животните. Тук преминаването на Ничи и нейния антураж ставаше през шпалир от ококорени мъже.
Отвъд непосредственото мълчание на хората, наредили се да я видят, в лагера бе шумно дори и в този късен час. Зад нея долитаха звуците от работата по рампата, тътрещите се каруци, пукотът от скала и падащи камъни и задружните подвиквания на мъжете, които теглеха въжетата. В студения нощен въздух се носеха смехът, говорът и споровете на мъжете из целия лагер. През ритмичния звън от удари в камък долитаха и звучни заповеди.
Ничи чуваше и далечния рев на обезумялата тълпата, наблюдаваща Джа’Ла турнира, който продължаваше дори по това време на деня. От време на време колективни освирквания се издигаха в нощта, веднага заглушавани от подивели щастливи викове. Понякога по време на надпреварата с брока, мъжете поемаха монотонен напев в желание да бъде отбелязана точка.
Мина покрай препълнено с бойни коне ограждение, последвано от редица празни каруци за провизии, и пред очите й се разкриха шатрите на командния състав. Знамената по върховете им плющяха на студения вятър на фона на звездното небе. Видът на най-голямата, императорската, едва не сломи и смелостта й.
Това беше мястото, където целият й живот сякаш я застигна.
Това беше мястото, където всичко свършваше.
Вместо да се опитва да избегне неизбежното, тя тръгна уверено напред. Не намали при първия пост при външните защитни обръчи около командния район. Огромните мъже, които охраняваха, наблюдаваха приближаването й. Забеляза я и личната охрана на императора зад нея. Ничи се зарадва, че по случайност е облякла черна дреха, защото точно такава бе носила винаги в миналото, когато тези мъже вероятно я бяха виждали. Искаше да я познаят. Един кратък поглед бе достатъчен, за да не я спрат.
С приближаването към центъра на импровизирания двор обръчите от хора ставаха все по-верни и надеждни. Всеки обръч около командните палатки имаше свои части, методи и въоръжение. Всеки искаше нему да се падне честта да спре злото, заплашило императора. Различни бяха и протоколите за влизане в съответните охранявани райони.
Ничи ги пренебрегна. Тя беше Господарката на смъртта, Кралицата на робите на императора. Никъде не спря и никой не се опита да я спре.
Шатрата на Джаганг се намираше в дъното на комплекс огромни палатки, но за разлика от другаде в лагера, около нея имаше предостатъчно пространство. Патрулиращите Сестри забелязаха Ничи, видяха я и младите магьосници, но всички сведоха очи пред изпълнения й със злоба поглед. Пазачите също я наблюдаваха, но се стараеха да не е толкова явно.
Ничи се почувства по-уверена от факта, че всички продължават да я възприемат в предишната й роля.
И тогава видя нещо странно. Освен групата лични телохранители на Джаганг от двете страни на тежкото платнище на входа имаше и други войници — редовни. Крачеха напред-назад и очевидно също охраняваха шатрата. Представа нямаше защо са допуснати в императорското ограждение, още по-малко пък да го пазят. Преди такива като тях не можеха да влизат тук.
Ничи пренебрегна любопитството си и се насочи право към платнището на входа на палатката на Джаганг. Вече доста изостанали, двете Сестри с нежелание я последваха. Лицата им пребледняха. Никой, най-малко пък жена, не изгаряше от желание да влезе в личното светилище на императора. Макар понякога да се държеше приятелски с някои от най-приближените си офицери, към другите той нямаше особена търпимост.
Двама огромни мъжаги с копие в ръка и татуирани с животински фигури лица отместиха платнището. Малките сребърни дискове, прикачени към агнешката кожа, иззвънтяха тихо, за да предупредят императора, че някой влиза. Ничи разпозна и двамата на входа, но с нищо не го показа. Подхвана полите си и пристъпи в почти непрогледния мрак.
Вътре роби трескаво разчистваха чинии и подноси от масата на императора. Ароматът на всички тези храни й напомни, че от доста време не е слагала залък в уста. Стегнатата топка нерви в корема й потискаше глада.
Десетки свещи придаваха на мястото заглушен, топъл уют.
Дебели килими покриваха пода, така че стъпките на множеството роби да не безпокоят императора. Някои от тях — всички с приведени глави — бяха нови. Други разпозна. Изглежда, Джаганг вече беше приключил с храненето и не беше в тази стая.
Влезлите след Ничи две Сестри потънаха безшумно в сенките в дъното. Очевидно не им бе позволено да влизат по-натам, а дори и в преддверието се опитваха да стоят възможно най-далеч.
Понеже знаеше къде вероятно е Джаганг, Ничи прекоси стаята. Робите се разпръснаха. Пред входа за
