Тя сбърчи вежди, опитвайки се да спре сълзите си.
— Бъдеш сигурен? Достатъчно сигурен, за да се довериш на човек като мен.
Зед се усмихна.
— Напълно сигурен. Може и да не знам всичко, но знам, че ти не си агент на Пазителя. Ти си жертва, а не престъпница.
Ейди разтърси глава.
— Де да бях и аз толкова сигурна.
— След като Матрин умря, ти продължи ли да убиваш? Търсеше ли отмъщение над невинни хора?
— Не, разбира се, че не!
— Ако беше проклетница, щеше да подчиниш всичко у себе си на Пазителя, на неговите желания; щеше да нараняваш всеки, който не ги изпълнява. Но той не е успял да вземе душата ти. Тя все още си е твоя. Няма от какво да се страхуваш. — Той успокоително стисна ръцете й.
Тя не се опита да го отблъсне, прие ласката му, но продължи да трепери. След малко изтри сълзите от бузите си.
— Сипи ми още малко чай. Но не ми слагай повече от онези твои шарени листенца, че ще заспя, преди да съм завършила историята си.
Зед вдигна вежди. Тя беше усетила билките му. Потупа я по рамото и се изправи на крака. Наля още чай, после придърпа стола си по-близо до нея и седна. Тя отпи голяма глътка. След това и още няколко. Чак тогава погледна към него, за да се убеди, че я слуша.
— Войната с Д’Хара беше страшна, но краят й се виждаше. Чувствах, че границата се издига. Чувствах, че навлиза в нашия свят.
— Значи си тук скоро след като границата беше вдигната.
— Не. Преди това бях при още няколко жени, за да се уча. Някои от тях ми казаха туй-онуй за костите. — Тя извади изпод робата си малка огърлица. Опипа малката кръгла кост, от двете страни на която имаше жълти и червени мъниста. Беше същата като онази, която му беше дала, за да премине безпрепятствено през просеката. Той все още я носеше около врата си.
— Това бъде кост от основата на череп, като онзи ей там, на рафта, дето падна на земята. Животното бъде скрин. Скриновете са зверове-пазачи на отвъдния свят, нещо като преследвачите на сърца, само че пазят и в двете посоки. Най-лесно бих могла да ти го обясня, като ти кажа, че те са част от воала, въпреки че не е съвсем така. В този свят те имат тела, форма, но в другия са само сила.
Зед се намръщи.
— Сила ли?
Ейди вдигна лъжицата си и я остави да падне на масата.
— Сила. Не можем да я видим, но тя бъде тук. Тя кара лъжицата да падне, не й позволява да отлети във въздуха. Не се вижда, но бъде тук. Нещо такова е и със скриновете. В много редки случаи, когато трябва да пропъдят всички от мястото, където се събират светът на мъртвите и светът на живите, те се появяват в този свят. Малцина знаят за тях, защото те рядко се появяват.
Зед се намръщи.
— Звучи ти объркано, знам. Някой друг път ще ти го обясня по-добре. Важното е, че тази кост от скрин те скрива от тях.
Ейди отпи от чая си, а Зед извади огърлицата изпод дрехата си и я погледна с други очи.
— Тя би трябвало да те крие и от другите зверове, които излизат в просеката, така ли?
Ейди кимна.
— А ти как разбра за нея? Границата е мое дело, а аз самият не знаех, че съществува просека.
Тя въртеше чашата си в ръце.
— След като напуснах баба си, започнах да търся жени, които притежават дарбата, жени, които могат да ме научат на различни неща за света на мъртвите. След смъртта на Матрин се заех да уча упорито. Всяка жена ми казваше по нещо, което знаеше, и ми посочваше друга, която знае повече. Пътувах из Средната земя, срещах се с тях и събирах знания. Трупах късчетата познание и ги свързвах едно с друго. Така научих истината за взаимодействието между двата свята. Вдигането на границата беше като запушен чайник, сложен на огъня — без отвор скоро щеше да изхвърчи. Знам, че ако съществува достатъчно мъдра магия, която да знае как да се пригоди отвъдният свят към нашия, тя ще намери начин да уравновеси двете противоположни страни. Нужен е някакъв отвор, като на чайника. Просека.
Зед повдигна вежди и погълнат от мисли, потърка с пръсти голобрадото си лице.
— Разбира се. В това има смисъл. Равновесие. Всяка сила, всяка магия трябва да бъде уравновесена. — Той я погледна в очите. — Когато вдигнах границата, използвах магия, която не разбирах напълно. Беше описана в една много стара книга за магьосниците от миналото, които обаче са били много по-могъщи, отколкото аз мога да си представя. Да се хвана да използвам техните напътствия, за да вдигна границата, беше доста отчаяна постъпка.
— Трудно бъде да си те представя отчаян.
— Понякога целият ни живот е наниз от отчаяни постъпки!
Ейди кимна.
— Може бъдеш прав. И аз бях много отчаяна, защото трябваше да се крия от Пазителя. Помня какво каза Матрин: че Пазителят се криел буквално под носа ми. Тогава реших, че най-доброто място, за да се скрия от него, ще бъде тук, където няма да ме потърси, точно под носа му, на ръба на неговия свят. Затова дойдох в просеката. Тя не принадлежи нито на този свят, нито на отвъдния. Някакво общо пространство. Място, където двата свята се свързват по някакъв начин. Чрез костите мога да се скрия от Пазителя. Той и зверовете от неговия свят не могат да ме видят.
— Да се скриеш?
В тази жена имаше повече желязо, отколкото в чайника на огъня! Но Зед познаваше много добре Ейди и знаеше, че дори това сравнение не е достатъчно за нея. Погледна я.
— Значи дойде тук само за да се скриеш?
Тя отмести очите си от неговите и след като си поигра с мънистата на огърлицата, внимателно я пъхна в деколтето на робата си.
— Има и друга причина. Дадох клетва. На себе си. Заклех се, че ще намеря начин да се свържа с моя Пел и да му кажа, че не съм го предала. — Тя отпи голяма глътка чай. — Прекарах по-голямата част от живота си тук, в просеката, опитвайки се да намеря начин да стигна до света на мъртвите и да му кажа. Просеката бъде част от отвъдния свят. — Тя сложи ръце на масата. — Докато се занимаваше с крака ми, преживях всичко наново, но много по-силно. Сякаш всичко се върна. Ти ме накара да си припомня някои отдавна забравени неща. Накара ме да възродя болката, която винаги си е била тук, притъпена от времето.
— Съжалявам, Ейди — прошепна той. — Трябваше да взема предвид миналото ти. Нямах представа, че си преживяла толкова мъка. Прости ми.
— Не бъде нищо за прощаване. Ти ми направи подарък, като ми върна крака. Не би могъл да знаеш как е преминал животът ми. Не бъде твоя грешка, че преживях всичко наново. Не си могъл да знаеш, че бъда проклетница.
Зед я изгледа сурово.
— Мислиш, че понеже си отвърнала на удара на злото, си станала зла, така ли?
— Аз причиних повече зло, отколкото човек като теб може да си представи.
Зед кимна.
— Така е. Нека ти разкажа една малка история. Веднъж бях влюбен. Както ти в Пел. Тя се казваше Ерилин. Времето, което прекарвах с нея, беше като твоето с Пел. Споменът ми за нея е един от най- приятните в живота ми. — Усмивката му избледня. — Докато Панис Рал не изпрати след нея четворка.
Ейди го стисна за ръката.
— Зед, не е нужно да…
Той удари с юмрук по масата така, че чашите подскочиха.
— Не можеш да си представиш какво направиха с нея мъжете от четворката. — Той се наклони напред, лицето му почервеня под бялата коса, стисна зъби. — Тръгнах след тях. В сравнение с онова, което направих на всеки един от тях, твоята история с Матрин е детска игра. Опитах се да стигна до Панис Рал, но
