тъй като не успях, тръгнах след войниците му. Срещу всеки убит от тебе, Ейди, лежат хиляда от онези, които убивах аз. Дори хората, които бяха на моя страна, се плашеха от мен. Бях се превърнал в полъха на смъртта. Направих всичко, за да спра Панис Рал. Може би дори повече от необходимото. — Той седна обратно на стола си. — Ако на този свят все още съществува нещо като добродетелен мъж, то ти със сигурност не седиш с него на масата в момента.
— Направил си единствено онова, което си бил длъжен да направиш. Това не намалява добродетелността ти.
Той повдигна вежда.
— Мъдри думи, казани от мъдра жена. Може би и ти ще се вслушаш в тях.
Ейди замълча. Зед сложи ръце на масата и започна да си играе с чашата, търкаляйки я между дланите си.
— Все пак аз съм бил малко по-щастлив от теб. Прекарах повече време с моята Ерилин. И не загубих дъщеря си.
— Панис Рал не се ли опита да убие и дъщеря ти?
— О, напротив. Той точно така си мислеше… Хвърлих… хвърлих смъртно заклинание. За да ги накарам да си помислят, че са я видели мъртва. Това беше единственият начин да я защитя, да ги накарам да спрат, да не продължават, докато наистина успеят.
— Смъртно заклинание… — Ейди прошепна някаква молитва на родния си език. — Това е опасна мрежа. Не бих те упрекнала, че си го направил, щом си имал достатъчно основателна причина, но подобно нещо не остава незабелязано от духовете. Имал си късмет, че се е получило и че си я спасил. Имал си наистина голям късмет, че добрите духове бъдат с теб в този ден.
— Сигурно понякога е много трудно да се каже от коя страна на късмета гледа човек. Отгледах я без майка. Порасна красива млада жена, когато се случи. Когато изпратих магьосническия огън през границата, Мрачният Рал беше застанал до баща си. Беше там, когато огънят го обгори. Той прекара младите си години в учене, за да може да довърши онова, което баща му не успя. През всичките тези години той трупаше мъст. Той се научи да преминава границата; идвал е в Средната земя, без аз изобщо да разбера.
Изнасили дъщеря ми.
Не знаеше коя е тя. Всички мислеха, че дъщеря ми е умряла, иначе той със сигурност щеше да я убие. Но й причини много мъка. — Зед стисна дланите си. Чашата изпращя в ръцете му, но за негова изненада не се поряза. Ейди не каза нищо.
— След всичко това аз я отведох в Западната земя, за да я скрия и да мога да я защитавам. Не знам дали е било лошата съдба или просто нещастна случайност, но тя умря. Умря в дома си по време на пожар. Тогава мислех, че има твърде много ирония в това нещастно стечение на обстоятелствата. Така и не разбрах със сигурност какво точно се е случило. Може би все пак добрите духове не са били толкова благосклонни към мен, когато направих смъртното заклинание.
— Съжалявам, Зед — каза Ейди съвсем нежно с грубия си глас.
Той махна с ръка.
— Но поне ми остана момчето й. — Той зарови пръст в листенцата на дъното на чашата си. — Синът на Мрачния Рал. Изчадието на един от агентите на Пазителя. Но и син на моята дъщеря, мой внук. Той няма никаква вина за престъпленията, довели до неговото раждане. Той е добро момче. — Зед я погледна изпод вежди. — Ти дори го познаваш. Казва се Ричард!
Ейди се наведе напред.
— Ричард? Ричард е твой… — Тя се облегна назад и поклати глава. — Магьосниците и техните тайни! — Намръщи се, но постепенно лицето й омекна. — Вероятно си имал сериозна причина да пазиш тайна като тази. Ричард наследил ли е дарбата?
Зед кимна и повдигна вежди.
— Да. Това беше една от причините, поради които го скрих в Западната земя. Страхувах се, че я е наследил, но тъй като не бях сигурен, исках да го предпазя от всякакви опасности. Както знаеш, Пазителят преследва най-яростно родените с дарба. Знаех, че ако започна да го уча да използва дарбата си, ще привлека върху него неприятелски очи. Исках да порасне, да има силен характер, преди да го подложа на изпитания и чак тогава, ако се убедя, че е наследил дарбата, да започна да го обучавам. Понякога си мислех, че би било по-добре, ако не притежава дарбата. Но уви, той я притежава. Дори вече я употреби, за да спре Мрачния Рал. Ричард използва магия. — Той се наведе към Ейди. — Подозирам, че е наследил дарбата от двамата си дядовци и от баща си. От съвсем различни типове магьосници.
— Разбирам — промърмори тя.
— Но точно сега има доста по-съществени неща, за които да се тревожим. Мрачният Рал използва кутиите на Орден. Той отвори едната, погрешната. Погрешна поне за него. Но може би погрешна и за нас. В Кулата има книги, в които пише за това. Те предсказват, че ако някой отвори кутиите и магията на Орден бъде употребена срещу него, той ще умре. Но онзи, който е насочил магията в дадената посока, също би могъл да допусне грешка и той също ще умре. По-лошото обаче е, че той може да разкъса воала към отвъдния свят. Ейди, аз не знам толкова много за отвъдния свят, колкото ти. Ти си го изучавала през по- голямата част от живота си. Имам нужда от теб. Трябва да дойдеш с мен в Ейдиндрил и заедно да отворим старите писания, да видим какво може да се направи. Аз съм изчел доста от тях, но голяма част от съдържанието им не разбирам. Може би ти ще успееш. Да разбереш дори само едно нещо повече от мен, това може да се окаже много съществено.
Ейди го погледна със сърдито лице.
— Аз бъда една стара жена. Една стара жена, приела Пазителя в сърцето си.
Зед не я изпускаше от очи, но не успя да срещне погледа й. Блъсна назад стола си и стана.
— Стара жена ли? Не. По-скоро глупава!
Тя не каза нищо. Очите й продължаваха да се взират в масата.
Зед прекоси стаята и заразглежда костите, подредени по стените. Кръстоса ръце зад гърба си, докато се взираше в странните талисмани на смъртта.
— Може би аз също съм само един стар човек? Хм! Глупав старец. Може би трябва да намеря някой младеж да свърши тая работа? — Той я погледна през рамото си. Ейди го наблюдаваше. — Но ако младият е по-добър от нас, тогава нека той да намери още по-млад? Всъщност защо не и пеленаче? Може би така ще е най-добре? Може би в селото има някое десетгодишно дете, което ще може да направи нещо, за да спре смъртта, която заплашва да погълне живите? — Зед вдигна ръце във въздуха. — Като те слушам, познанието е нищо пред младостта.
— Не, ти не си глупав старец. Знам какво мислиш.
Зед се доближи до масата и сви рамене.
— Ако ти само си седиш тук, в тази къща, вместо да ни помогнеш с онова, което знаеш, тогава с пълна сила мога да те смятам за онова, от което най-много се страхуваш — за агент на Пазителя. — Той сложи ръцете си върху масата и се наведе напред към нея. — Щом не се бориш срещу него, значи му помагаш. Тогава неговият план се развива успешно. Той не те кара да се обърнеш към него, а те принуждава да се страхуваш от борбата срещу него.
Ейди не сваляше очи от Зед.
— Какво искаш да кажеш?
— Той вече е получил онова, което иска, Ейди. Накарал те е да се страхуваш от самата себе си. Пазителят разполага с цялата вечност, затова никога не бърза. Той няма нужда от това да работиш за него. За да спечели някой с дарба, се изискват много усилия. Не си е струвало да си създава проблеми заради теб. Единственото, което е искал от теб, е било да не работиш срещу него. Направил е всичко необходимо. Не би прахосвал усилията си напразно. В някои отношения той е толкова сляп за нашия свят, колкото сме ние за неговия. Засега има доста силно влияние тук и много внимателно обмисля всяко следващо действие. Той никога не пилее силата си лекомислено в нашия свят.
Малко по малко тя започна да осъзнава думите му. Лицето й се проясни, тревогата изчезна от погледа й.
— Може би не си чак толкова глупав старец.
Зед се усмихна, дръпна стола си назад и седна.
— Винаги така съм си мислил.
