С ръце в скута си, Ейди не откъсваше поглед от масата, като че ли тя можеше да й подскаже решението. Къщата тънеше в тишина, чуваше се само бумтенето на огъня в огнището.
— През всичките тези години истината е била скрита под носа ми. — Тя вдигна към него очите си, изпълнени с недоумение. — Как си могъл да помъдрееш толкова?
Зед сви рамене.
— Това е едно от предимствата на прекомерно дългия живот. Ти виждаш в себе си само старицата. Аз виждам една забележителна дама, която е живяла дълго на този свят и е събирала мъдростта си от онова, което е минало през очите й. — Той измъкна от косата й жълтата роза и й я подаде. — Твоето очарование не е маска, положена върху разядена същност. То разцъфва от вътрешната ти красота.
Тя взе цветето, но след миг го остави на масата.
— Твоето красноречие не прикрива факта, че съм пропиляла живота си…
Зед поклати глава и я прекъсна.
— Не. Нищо не си пропиляла. Не си видяла другата страна. В магията и в другите неща има равновесие, но то трябва да се открие. Пазителят е направил вече каквото е искал, изпратил е агентите си при теб, за да те пази за своите цели. Но той сигурно винаги е изпитвал съмнението, че един ден можеш да се обърнеш срещу него. Това също е равновесие в действията. Дошла си тук, за да изучаваш света на мъртвите, за да можеш да се свържеш със своя Пел. Така ли е, Ейди? Той те е обработил така, че да не можеш да объркаш плановете му. В същото време с действията си те е накарал да научиш много неща, които сега може да ни помогнат, за да го спрем. Ти не бива да се затваряш в миналото си, но в същото време не бива и да пренебрегваш онова, което той по невнимание ти е дал.
Очите й заблестяха, тя гледаше стените на своята къща, окичени с кости, покрити с талисманите на смъртта, които беше събирала през годините.
— Но моята клетва… моят Пел! Аз трябва да го намеря, да му кажа. Той умря, мислейки, че съм го предала. Ако той не разбере истината, съм загубена, сърцето ми е загубено. А бъда ли загубена, Пазителят ще ме открие.
— Пел е мъртъв, Ейди. Отишъл си е. Границата, просеката — всичко това не съществува. Ти трябва по- добре от мен да знаеш, че колкото и да си искала да направиш това през годините, така и не си намерила начин да го постигнеш. Ако наистина искаш да го направиш, трябва да потърсиш помощ. Тук явно никой не може да ти я даде. А в Ейдиндрил имаш шанс да я получиш! Да помогнеш да бъде спрян Пазителят не означава да нарушиш клетвата си. Ако моите знания могат да ти помогнат, аз ти ги предоставям с радост. Но както ти знаеш неща, които за мен са тайна, така и аз знам такива, които ти не знаеш, нали все пак съм Главен магьосник. Може би това, което знам, ще ти помогне. Пел няма да се зарадва да разбере, че не си го предала, ако научи, че може би си предала всички останали.
Ейди взе жълтото цвете от масата и го повъртя известно време в ръце, след което отново го остави. Хващайки се за ръба на масата, тя се изправи на крака. Огледа с белите си очи стените на къщата.
Приглади полите на робата си, като че ли искаше да изглежда по-величествена, обиколи масата и застана зад неговия стол. Зед усети ръцете й върху раменете си. Неочаквано тя се наведе напред и го целуна по косата, погали го с нежните си пръсти. Зед беше спокоен, знаеше, че тези пръсти няма да се впият в гърлото му. Не и след всичко, което беше казал.
— Благодаря ти, приятелю, че изслуша моя разказ и ми помогна да намеря смисъла му. Моят Пел би те харесал. Вие двамата сте достойни мъже. Вярвам, че ще ми помогнеш да поговоря с него.
Зед извърна глава назад, както беше седнал на стола, и се вгледа в нейното лице, огряно от меката светлина на очите й.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна да не нарушиш клетвата си. Кълна се.
Усмивката грейна на лицето й. Тя погали дългите му бели къдрици.
— А сега разкажи за Камъка на сълзите. Трябва да решим какво ще правим с него.
Двадесет и трета глава
— Камъкът на сълзите ли? Ами, той е скрит.
Ейди въздъхна.
— Чудесно. Той не е нещо, което трябва да бъде оставено без надзор в този свят. — Тя леко се намръщи. — А добре ли е скрит? На сигурно място ли е?
Зед леко трепна. Не искаше да й каже, знаеше как ще реагира Ейди. Но й беше обещал.
— Окачих го на верижка. Окачих го на верижка и го сложих на врата на едно момиченце. Не знам… точно… къде е тя сега.
— Ти си го докосвал? — Очите на Ейди щяха да излязат от орбитите. — Камъкът на сълзите? Докосвал си го и си го сложил на врата на някакво момиченце! — Тя сграбчи брадата му с изненадващо силни пръсти и се наведе над лицето му. — Сложил си Камъка на сълзите, Камъка, за който се говори, че самият Създател е окачил на врата на Пазителя, за да го затвори в подземния свят… сложил си този Камък на врата на едно малко момиченце? И си я оставил да се скита където й видят очите?!
Зед вдигна рамене отбранително.
— Но нали трябваше да направя нещо с него. Не можех да го оставя просто ей така!
Ейди удари челото си с ръка.
— Тъкмо ме убеди колко е мъдър и веднага след това побърза да ми покаже, че наистина е голям глупак. Добри духове, спасете ме от неговите ръце.
Зед се изправи на крака.
— А ти какво би направила с него?
— Ами най-малкото щях да се замисля малко повече от теб, преди да направя каквото и да било. И нямаше да го докосна! Той е от друг свят. — Ейди се обърна с гръб към него, сключи ръце и зашепна нещо на някакъв странен език.
Зед приглади робата си и се поизпъчи.
— Не разполагах с излишно време, за да обмислям внимателно всичко. Нападна ни смехавец. Трябваше да бягаме…
Ейди обикаляше нервно наоколо.
— Аха, смехавец, значи. Пълен си с прекрасни новини, старче! — Тя заби пръсти под брадата му. — Това обаче не е извинение. Въпреки всичко не трябваше…
— Какво не трябваше? Не трябваше да го докосвам, така ли? Трябваше да позволя на смехавеца да го докосне, така ли?
— Смехавците бъдат убийци. Те не бъдат изпратени тук за Камъка.
Зед също заби пръст в нея.
— А, така значи? Толкова ли си сигурна? Толкова сигурна, че да си готова да рискуваш всичко заради него? Ами ако беше сгрешила, тогава какво? Тогава Пазителят щеше да грабне Камъка и да направи с него каквото си поиска? Толкова ли си сигурна, Ейди?
Тя дръпна ръката си от него и се загледа в намръщеното му лице.
— Не. Мисля, че не! Вероятно си прав. Сигурно бъде шанс смехавецът да вземе Камъка. Сигурно си направил единственото възможно нещо. — Тя размаха пръст пред лицето му. — Но да го окачиш на врата на едно дете…
— А къде според теб трябваше да го скрия. В джоба си ли? В джоба на един магьосник? В джоба на човек, който притежава дарбата? Та нали това е първото място, където ще го потърси Пазителят? Или може би искаш да го скрия на място, което единствено аз знам, и когато агентите на Пазителя се доберат до мен по някакъв начин и ме накарат да проговоря, да им изпея къде съм го сложил, за да могат те да дойдат да си го вземат, а?
Ейди скръсти ръце и от устата й излезе сподавено проклятие. Накрая лицето й се отпусна.
— Добре, може би…
— Може би, вятър! Нямах друг избор. Това беше отчаяна постъпка. Направих единственото възможно нещо при онези обстоятелства.
Тя направи уморена гримаса, а после кимна.
