желанието си… — Тя се наведе към него. — Трябва да се движиш плътно зад мен и да не спираш да вървиш. Трябва да потиснеш всяко желание, което се надигне в теб, всеки страх и копнеж. Разбираш ли?
Ричард кимна. Сестра Вирна обърна очи към миражите, които танцуваха пред тях. Лицето й не издаваше никакви чувства. Стори му се, че някъде далеч на хоризонта преминаха черни и зловещи гръмотевични облаци. Ричард бе убеден, че всъщност не са облаци, а магии. Когато Бони вдигна глава, той я погали успокоително по врата. След малко пак погледна Сестра Вирна. Тя не беше помръднала.
— Какво чакаш, Сестро? Да ти дойде смелост ли?
Тя отговори, все така неподвижна.
— Точно така. Чакам да ми дойде смелост, дете!
Този път обръщението „дете“ не го подразни. Дори напротив, стори му се подходящо. Поне що се отнася до способностите му. Шепнешком и все още без да отмества поглед от врящия ад пред тях, Сестра Вирна каза:
— Когато преминах оттук първия път, ти си бил все още в пелени. Но въпреки това си спомням абсолютно всичко, до най-малката подробност. Сякаш се е случило вчера. Да, наистина имам нужда от смелост.
Той даде знак на Бони с крака, подканвайки я да тръгва.
— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще преминем.
— Или ще останем в долината завинаги. — Тя също подкара коня си. — Толкова ли си нетърпелив да се изгубиш, Ричард?
— Аз вече съм изгубен, Сестро!
Двадесет и девета глава
Стигнаха до стълбище, широко двайсетина крачки, което почти напълно бе покрито със сняг. Виждаше се само малка част отдясно, където вятърът бе направил тясна фуния близо до перилото от розов мрамор така, че малко пространство бе останало чисто. Калан се спря за секунда, колкото да си даде сметка, че са стигнали целта. След това решително нагази в дълбокия сняг със снегоходките си, изкачвайки се нагоре към портала, където се виждаше редица каменни статуи, толкова изящно изработени, че дрехите им сякаш всеки миг щяха да се развеят на вятъра. Навсякъде по снега, както и пред арката на портала, се виждаха купчини мъртви тела. В преддверието бяха захвърлени изтръгнатите от пантите си врати. Въпреки безбройните удари с меч върху тях по повърхността все още личаха кралският щит и гербът на замъка Амнел, поддържан от двойка планински лъвове. В дъното на входната зала някога можеха да се видят мраморните статуи на Кралица Бернадин и Крал Уиборн. И двамата държаха в едната си ръка щит и копие. В другата ръка на Кралицата имаше житен клас, а на Краля — агне. Бюстът на Кралицата беше разбит. По пода се въргаляха парчета мрамор. И двете статуи бяха обезглавени.
Калан развърза снегоходките си с премръзнали пръсти и ги облегна на статуята на Кралицата. Чандален последва примера й, след което тръгна след нея към приемната зала на двореца, от двете страни на която се виждаха изпочупени огледала и раздрани тапети. Тя се сгуши в пелерината си. Дъхът и на двама им излизаше на облачета от устите им, откроявайки се на фона на ледения въздух, в който необезпокоявано витаеше духът на смъртта. Струваше й се, че е дори по-студено, отколкото навън.
— За какво е било използвано това място? — прошепна Чандален, страхувайки се да не събуди духовете на мъртвите.
Калан едва си наложи да не шепне като него:
— Това е дворецът на Кралицата на тази страна, която се казва Сирила.
Учуденият му глас отекна под високия каменен свод.
— В такава огромна къща е живял само един човек?
— Не, тук са живели много хора. Кралицата има съветници, както вашият народ има старейшини. Има и други, които й помагат в управлението на страната. Това са все хора, които работят в името на своя народ. За мнозина от тях дворецът е дом. Но истинската господарка е именно Кралицата. Тя стои начело на тази страна и се грижи за всичко.
Чандален я следваше мълчаливо, докато тя внимателно оглеждаше двореца. Очите му се плъзгаха от един приказно красив предмет към друг, от една изящно изработена мебел към друга, които сега се въргаляха хаотично по пода, разбити на трески. Оглеждаше тежките червени, сини и златисти завеси, които се спускаха от високите четвъртити прозорци, останали без стъкла.
Калан се спусна по една стълба към долния етаж. Дъбовите стъпала, вкочанени от студа, заскърцаха под краката й. Чандален настоя да влиза пръв в стаите. Риташе с крак вратата, след което внимателно надзърташе иззад готовата за стрелба стрела, намазана с отрова „десет стъпки“. Чак след това й позволяваше да влезе.
Навсякъде беше осеяно с трупове. В някои от стаите намериха хора от дворцовия персонал, приковани за стените с копия. В кухнята, след като са екзекутирали готвачи, помощници, виночерпци, миячи, прислужници и всякакъв друг персонал, вражеските войници явно са си устроили пиршество. Буретата за вино и бира бяха празни. По-голямата част от храната бяха разпилели по пода и нахвърляли по стените, а само малка част бяха изяли.
Докато Чандален оглеждаше огромните шкафове за провизии покрай високите стени, Калан видя телата на две жени, явно помощнички в кухнята, проснати на пода зад масивен топор. И двете бяха чисто голи, само около глезена на едната се виждаше смъкнат вълненият й кафяв чорап. Първото й впечатление явно не беше съвсем вярно. Не целият персонал е бил избит преди пиршеството.
С мъртвешки бледо лице, като лицата на двете жени, тя се обърна и излезе от кухнята, насочвайки се към стълбището за прислугата, за да провери и горните етажи. Зад себе си чу забързаните стъпки на Чандален, който прескачаше по три стъпала, за да я настигне. Тя предположи, че е недоволен, задето си тръгна от кухнята, без да му се обади, но той не каза нищо.
— Тук има осолено месо. Дали да не вземем малко? Не мисля, че мъртъвците биха ни се разсърдили, ако го направим. Сигурно не биха ни отказали малко храна.
Калан продължаваше нагоре с твърда крачка, като само се подпря с ръка на перилото. След малко пъхна обратно ръката си под наметалото, защото полираната повърхност се оказа толкова ледена, че при докосването сякаш нещо бодна пръстите й.
— Ако хапнеш от това месо, ще умреш. Можеш да бъдеш сигурен, че са го напоили с отрова, за да може, ако някой от съгражданите на тези хора се върне в двореца и хапне от него, също да умре.
На горния етаж нямаше трупове. Очевидно е бил използван за щаб. Из балната зала се въргаляха празни бъчви от вино и ром. По паркета бяха разхвърляни останки от храна, халби и чаши, изпотрошени чинии, пепел от цигари, кървави бинтове, мазни парцали, строшени на две мечове, копия и боздугани, счупени крака от дъбови масички. Виждаха се замръзнали локви вода, мръсно бельо, разкъсани на ивици чаршафи и мърляви кувертюри за легла във всякакви разцветки. Навсякъде имаше отпечатъци от кални ботуши. Някои от следите се виеха в кръг, сякаш мъжете са танцували върху целия този хаос.
Чандален се разходи из залата, спирайки се тук-там да огледа останките от предмети.
— Останали са тук два или може би три дни.
Калан кимна, без да престава да оглежда помещението.
— Така изглежда.
Чандален подритна с крак едно буре, за да провери дали е празно. Вътре нямаше нито капка.
— Чудя се защо ли са останали толкова дълго? Само за да пият и танцуват ли!
Калан въздъхна.
— Не знам. Може би са възстановявали силите си и са се грижили за ранените си. Или пък просто са пирували, за да отпразнуват победата.
Той я изгледа сърдито.
— Убиването на хора не е повод за празник.
— За онези, които са направили всичко това, явно е било.
Калан неохотно тръгна към горния етаж. Не й се искаше да попада там. Това беше етажът със спалните.
