Огледаха първо западното крило, където се намираха помещенията за мъжете в двореца. Те очевидно са били използвани за спални помещения от вражеската армия. При положение, че нападателите са били толкова многочислени, колкото изглеждаше, можеше да се предполага, че войниците са имали доста командващи. Най-вероятно офицерите са предпочели да останат да спят в приятните дворцови помещения, докато обикновените войници са били разпратени по странноприемниците и околните къщи.
Калан си пое дълбоко въздух, за да събере смелост, и решително тръгна през огромната централна зала, чиято тераса се извисяваше над парадното стълбище. Вървеше към източното крило. Чандален я следваше по петите. Искаше да продължи пръв да отваря вратите и да проверява стаите, но този път тя нямаше да му позволи. Ръката й за миг остана върху дръжката на една врата, след което бавно я завъртя. Известно време остана неподвижна, загледана в сцената, която се разкри пред очите й. След това отвори следващата и после следващата врата. Във всички имаше трупове. Във всяко легло лежаха жени, нито една от тях облечена. Стая след стая, след стая — една и съща гледка. По това колко мръсни бяха подовете навсякъде, можеше да се направи изводът, че движението е било доста оживено. На пода тук-там се виждаха купчини дърва, подредени в различни форми — явно онези, които са чакали реда си, са си запълвали времето, строейки дървени кули.
— Вече знаем защо са останали няколко дни — каза Калан, без да го погледне в очите. Той не й отговори. Тя едва успя да прошепне: — За да могат да направят това!
Тези няколко дни без съмнение са били най-дългите в живота на жените от двореца. Калан се помоли душите им най-после да са намерили спокойствие.
Стигна до вратата в края на коридора. Отвори я бавно и със свито сърце погледна вътре. Чандален, който я следваше неотлъчно, погледна през рамото й. Потискайки вика си, тя се обърна и сложи ръка върху гърдите му.
— Моля те, Чандален, почакай ме тук.
Той кимна и недоволно заби поглед във върховете на ботушите си. Калан затвори вратата зад себе си и се облегна с гръб върху махагоновите й крила. Отпуснала ръка покрай тялото си, докато другата покриваше устата й, тя заобиколи един преобърнат, разбит дрешник и се запъти през стаята, от двете страни на която имаше редици легла. Изящните малки огледалца, гребените и четките за коса, бурканчетата и флаконите, които някога грижливи ръце подреждаха по тоалетните масички край леглата, сега се валяха в безпорядък из пода. Сините копринени завеси се развяваха на изпочупените прозорци, през които свободно нахлуваше леденият въздух. Това беше спалнята на придворните дами на Кралицата. За Калан това не бяха просто безименни тела. Тя познаваше повечето от тези петнадесет-шестнадесетгодишни момичета. Кралицата ги бе взела със себе си в Ейдиндрил, когато бе дошла да говори пред Съвета. Калан добре помнеше живите им любопитни очи, които с интерес разглеждаха прочутия град. Тяхното отношение към Ейдиндрил и неговите чудеса бе накарало и самата нея да погледне с нов поглед родния си град. При този спомен тя леко се усмихна. Тогава бе предложила на момичетата да ги разведе из града, но те се страхуваха от Майката Изповедник и отказаха. Докато ги наблюдаваше отстрани, им завидя за свободата, за безгрижния живот, изпълнен с обикновени човешки радости.
Калан пристъпваше бавно от легло на легло. Гърбът й изтръпна, зави й се свят. Очите й се спираха върху познатите лица. Ето я Джулиана, една от най-младите. Самоуверена и упорита девойка. Винаги знаеше какво иска и не се срамуваше да преследва целите си. Около нея винаги се тълпяха млади мъже в униформи. Веднъж това й докара сериозни проблеми с Главната придворна дама Нелда. Калан тайничко се бе застъпила за Джулиана, обяснявайки на госпожа Нелда, че независимо от флиртовете на момичето, гвардейците на Ейдиндрил са мъже с чувство за чест и достойнство и те никога не биха посегнали на дама от обкръжението на една Кралица. Сега китките на Джулиана бяха завързани за горната табла на леглото и от многото кръв по тях можеше да се съди, че е стояла така през цялото време на мъчението. Калан тихичко прокле духовете, задето бяха проявили такава жестокост, давайки на младото невинно момиче онова, което тя си мислеше, че иска.
На следващото потънало в кръв легло беше просната малката Елсуит. Гърдите й бяха промушени безброй пъти с нож, а гърлото й беше нарязано, както и голяма част от тялото й. Истинско безжалостно клане. В края на стаята Калан спря пред последното легло. Ашли, едно от най-големите момичета, беше вързана за леглото през глезените и удушена с копринените шнурове на завесите. Нейният баща беше един от посланиците на Галеа в Ейдиндрил. Майка й се бе разплакала от радост, когато Кралица Сирила взе Ашли за придворна дама. Как щеше да намери думи, за да обясни на родителите й какво се е случило с любимото им дете, докато е изпълнявало службата си при Кралицата.
На връщане Калан хвърли последен поглед към всяко изнурено тяло и замръзнало в ужас лице и тайничко се запита защо не плаче. Нима не беше нормално да заплаче? Да падне на колене, да закрещи от болка, да блъска с юмруци по пода и да плаче, докато очите й пресъхнат. Но не можеше! Сълзите й като че ли бяха се свършили.
Може би преувеличаваше за броя на убитите. Може би беше видяла толкова много мъртви, че не можеше да ги преброи правилно. Та нали когато човек влезе във ваната, водата отначало му се струва толкова вряла, че сякаш ще ощави кожата му. Но само след миг тя вече е просто приятно гореща. Калан бавно затвори вратата зад себе си. Чандален я чакаше там, където го беше оставила. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на лъка. Калан мина покрай него, очаквайки той да я последва.
— Повечето жени биха плакали при подобна гледка — каза той, като продължаваше да гледа към вратата.
Тя усети прилив на кръв в бузите си.
— Аз не съм повечето жени!
Чандален не сваляше очи от вратата.
— Да, наистина не си!
Той най-после извърна глава от вратата и се загледа в лъка си. Въздъхна дълбоко и напрежението сякаш падна от раменете му. Сякаш за пръв път от известно време насам си бе поел въздух.
— Искам да ти разкажа една история.
Калан се бе спряла на няколко крачки от него.
— Точно сега не ми се слушат истории, Чандален. Може би по-късно.
Той я стрелна с гневните си кафяви очи.
— Искам да ти разкажа една история — повтори с по-висок глас.
Калан сви рамене.
— Щом е толкова важно за теб, тогава разказвай.
Без да сваля очи от нея, той се приближи. Беше малко по-нисък, но в този момент сякаш се извисяваше над нея.
— Когато дядо ми бил млад и силен — той удари с юмрук по гърдите си, — както съм аз сега, имал жена и двама синове. Много народи идвали да търгуват с Калните. Никой не си отивал с празни ръце. Всички били добре дошли в селото. Между онези народи, които идвали най-често, били и Джакопо.
— Кои са Джакопо? — Калан познаваше всички народи в Средната земя, но не беше чувала за такъв.
— Те живеели на запад, там, където някога беше границата.
Калан се намръщи и опита да си представи картата на Средната земя.
— Никой не живее на запад. След земите на Калните е само Дивото.
Чандален я погледна изпод вежди.
— Джакопо били едри хора. — Той показа с ръка над главата си. — И миролюбиви, като Бантак и нашия народ. Но станало така, че обявили война на Калните. Никой от нашите не разбрал защо, но всички били много изплашени. По цели нощи не мигвали от ужас, че на следващия ден Джакопо могат да ги нападнат отново. Те наистина нападнали селото, изклали мъжете и отвлекли жените, за да им… правят такива неща. — Чандален посочи с ръка към вратата на придворните дами.
— За да ги изнасилват — каза Калан с мъртъв глас. — Думата е „изнасилват“.
Чандален кимна.
— Джакопо искали да направят това на нашите жени. Те пленили много от тях и ги изнасилили. — Той пак погледна към вратата. — Също както тези жени тук. Разбираш ли? Били изнасилвани от много мъже един след друг и накрая убити. Тогава Калните не били толкова добри воини, каквито сме ние сега, какъвто
