съм аз. — Той отново си пое въздух, изпъчи гърди и след малко изпусна въздуха от дробовете си. — Дотогава никога не ни се било налагало да се бием. Нашият народ не искал да води войни. Всички смятали, че това е лошо. Но Джакопо направили така, че да поискаме да се бием. Сред отвлечените жени била и баба ми, жената на моя дядо, майката на моя баща. Дядо ми дал клетва да изпрати всички Джакопо в света на духовете. Събрал мъжете, чиито майки, съпруги и дъщери били отвлечени, и… — Той избърса челото си, сякаш се потеше.
Калан сложи ръка на рамото му. Той за пръв път не се стегна.
— Разбирам те, Чандален.
— Дядо ми поискал да се свика Съвещание с духовете на предците, което се състояло незабавно. Той ридал пред тях за жена си и ги помолил да го научат как да спре Джакопо. Духовете му казали, че трябва първо да спре да плаче. Докато битката приключи.
Калан придърпа кожената яка около врата си.
— И моят баща казваше нещо подобно. Според него не бива да се проливат сълзи за онези, които вече са в земята, преди да си отмъстил на хората, които са ги вкарали там. После винаги ще имаш достатъчно време за сълзи.
Чандален я погледна одобрително.
— Баща ти е бил мъдър човек!
Калан го изчака да събере мислите си и да продължи.
— Духовете на предците навестявали дядо ми всяка нощ. Казвали му какво да прави, учели го да убива. Съветвали го как да обучи хората си. Научили го да маже с кал лицето си и да лепи по себе си трева и клонки, за да е незабележим. Нашите мъже станали като сенки. Джакопо не можели да ги видят дори от най-близко разстояние. Дядо и неговите мъже започнали своята война с Джакопо. Война, която се водела не по правилата на Джакопо, а такава, на каквато духовете научили Калните. Джакопо нападали денем, защото били многобройни и не се страхували от нашия народ. Духовете казали на дядо, че не бива да се бием с тях по техните правила, а да ги накараме да се страхуват от нас нощем, в пустите тревисти полета, да започнат да се стряскат при всеки писък на птица, крякане на жаба или цвъртене на буболечка.
Срещу всеки от Калните имало по петима от Джакопо. Те затова и не се страхували от нас, защото били пет пъти повече. Калните започнали да избиват Джакопо, докато онези били на лов или обработвали нивите си, или се грижели за животните си, или пък спели. Който и да е Джакопо. Всички Джакопо. Не се опитвали да се бият с тях. Направо ги убивали. Докато не останал нито един Джакопо. Всички отишли в света на духовете.
Калан за миг се запита дали са избивали и деца, но веднага след това сама си отговори. Та нали този народ вече не съществуваше. В главата й изникна нещо друго, на което я беше учил баща й: ако си принуден да започнеш война, твой дълг е да не проявяваш никаква милост. Към теб със сигурност никой няма да е милостив, а направиш ли го, ще се превърнеш във враг на своя народ, не по-малък от нападателя. Защото твоите братя ще трябва да платят грешката ти с живота си.
— Разбирам те, Чандален. Твоите хора са направили единственото, което са могли. Дядо ти е направил необходимото, за да защити народа си. Моят баща също ми е казвал, че ако ти обявят война, трябва да направиш така, че за онзи, който те е нападнал, войната да стане най-ужасният кошмар. Иначе победата ще бъде за неприятеля.
— Вижда се, че баща ти е познавал духовете на предците. Добре е направил, че ти е предал техните уроци — в гласа му прозвуча известна топлота. — Но аз знам, че тези уроци са трудни за прилагане и могат да те накарат да станеш прекалено корав с хората.
— Това е самата истина, знам го прекрасно. Твоят дядо, Чандален, е гордост за народа на Калните. Сигурна съм, че след като всичко е свършило, той е пролял много сълзи за загиналите.
Чандален отвърза кожения ремък от врата си и отметна назад наметалото, оставяйки го да се свлече на пода. Беше облечен в тежка кожена туника от еленова кожа и панталон от същия плат. Под двете му мишници, завързан със стегнато изплетено конопено въже, висеше по един костен нож. Остриетата и на двата бяха добре заточени, а дръжките обвити плътно със същото конопено въже за по-добро захващане. Накрая завършваха с черни пера.
Чандален потупа единия нож.
— Този е от дядо ми. — След това докосна и другия. — А този от баща ми. Някой ден, когато имам силен син, той ще носи моя нож и ножа на баща ми, а ножът на дядо ми ще бъде заровен в земята, за да намери покой.
Когато видя тези ножове за пръв път, Калан си помисли, че са ритуални. Сега я озари ужасяващото прозрение, че не са. Бяха истински оръжия: оръжия на духовете.
— Какви са тези пера?
Той погали перата на ножа под дясното си рамо.
— Пилето ми ги даде. От гарван са.
За Калните гарванът беше сред най-могъщите духове. Образът му се свързваше със смъртта. Докато си мислеше колко тъжно е да носиш със себе си ножове, направени от костите на своя баща и дядо, тя осъзна, че всъщност това е голяма чест за Чандален. Затова не каза нищо — не искаше да накърнява вярванията му.
— За мен е чест, Чандален, че си извикал със себе си духовете на предците си, за да ме пазят.
Чандален не изглеждаше доволен.
— Пилето каза, че ти принадлежиш към народа на Калните и че аз трябва да те защитавам. Затова ги взех със себе си. Това е мой дълг. — Той отново прокара пръсти по ножа на дядо си. — Дядо ми учеше баща ми и чичо ми Тофалар, мъжа, когото ти уби, да бъдат защитници на нашия народ. — Докосна другия нож. — Баща ми предаде знанието на мен! Аз ще науча своя бъдещ син и един ден той ще носи със себе си моя дух, за да защитава с него народа ни така, както го защитавам аз. От времето, когато избихме Джакопо, не допускаме много чужденци в земите си. Духовете на предците ни учат, че да поканиш чужденец в къщата си, е все едно да поискаш среща със самата смърт. Духовете казват истината! Ти доведе Ричард Избухливия в селото ни, а заради него дойде Мрачният Рал и изби толкова много от нашите.
Най-накрая го каза! Задължението на Чандален беше да защитава своя народ и след като бяха избити толкова много, а той не беше успял да направи нищо, се чувстваше виновен.
— Духовете на предците ни помогнаха да спасим народа на Калните, Чандален, и толкова други народи. Те разбраха, че Ричард е искрен, че рискува живота си, също като теб, за да спаси онези, които не желаят да водят войни.
— Когато Мрачният Рал дойде в селото и започна да избива нашите хора, Ричард Избухливият беше в къщата на духовете и не се притече на помощ! Не пожела да се бие. Допусна смъртта на много хора.
— Искаш ли да знаеш защо? — Калан изчака отговора му, но след като той не каза нищо, продължи: — Духовете му казаха, че ако излезе да се бие с Мрачния Рал, това ще означава, че се съобразява с неговите правила, че Мрачният Рал диктува условията. В този случай Ричард щеше да умре и по този начин нямаше да може да помогне на никого повече. Духовете му казаха, че ако иска да победи Мрачния Рал и да спаси останалите хора от народа на Калните, не трябва да се бие по правилата на врага си, а трябва да изчака момента, в който ще може да наложи своите. Същото, което са казали и на дядо ти.
Чандален я погледна недоверчиво.
— Така казва той.
— Аз бях там, Чандален. Чух думите им. Ричард искаше да се бие. Той дори зарида от отчаяние, когато духовете му казаха да не отива. Точно в този момент не можеше да се попречи с нищо на Мрачния Рал. Ричард не беше виновен. Нито пък вие. Нямаше как да го спрете. Нито вие, нито Ричард. Ако беше опитал, щеше да загине. Мрачният Рал щеше да спечели.
Чандален се наведе към нея.
— Ако не го беше довела в селото ни, това нямаше да се случи. Мрачният Рал нямаше да дойде да го търси при нас.
Калан се стегна.
— Чандален, знаеш ли с какво се занимавам? Каква е моята мисия?
— Да. Както и всички други Изповедници, ти караш хората да се страхуват от теб. И понеже ги е страх, правят всичко, което им кажеш!
