Обърни се назад, момче, хайде!
Долу в ниското се чуваха преследвачите й. Някой, може би от офицерите на Д’Хара, сърдито крещеше с пълно гърло, приканвайки войниците си да побързат да не я изпуснат. Чуваше се как мъжете подвикват на конете си да бързат. Щом стигнеха полето, щяха да пуснат конете в бесен галоп. Тя леко дръпна юздите. Ник вдигна копитото си от леда и запристъпва назад по тясната пътека между заснежените дървета. Откри дългия клон с формата на чатал, забит в снега така, както го бе оставила край двата огромни смърча. Измъкна го и заудря тежките заснежени клони. Рамото още я болеше от тежкото копие. Докато Ник вървеше заднишком между дърветата по пътеката, по която бе дошъл, тя държеше дългата пръчка над главата му и удряше с нея клоните. Загубили товара си, те скачаха нагоре, а снегът образуваше снежна завеса зад нея и още по-важно, посипваше се по следите долу, като ги закриваше напълно. Тя бутваше тук-там по някой клон, снегът заличаваше пътя и всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш вятърът е разлюлял клоните и те са изпуснали тежестта си, която се е посипала по земята. Мислено благодари на Ричард, който я бе научил да заличава следите си. Беше й обещал да я направи истински горски водач. Сърцето й се сви от болка за него. Беше сигурна, че той не би одобрил отчаяния риск, който тя поемаше, използвайки наученото от него. Но не биваше да позволи тези мъже да я проследят до лагера на момчетата от Галеа. Не беше изключено някой от преследвачите да се върне и да съобщи какво има наблизо и тогава всички тия млади мъже щяха да бъдат избити. Ако никой от тях не се върне, ще мине доста време, преди да пратят нови преследвачи. Ако изобщо го направят. А дори и да го направят, вече ще е твърде късно. Тя отдавна ще е преминала проходите, през които беше дошла. Постоянният вятър там щеше да е заличил всичко зад нея. Така преследвачите нямаше да могат да разберат къде е потънала. От другата страна на планината се спускаха безброй пътеки и пътечки и те нямаше да знаят по коя е поела. Останалите мъже в лагера щяха да са спокойни, че другарите им все някога ще успеят да я хванат. Предстоящото ново нападение вероятно бързо щеше да измести мислите за нея. Приглушеното тропане на копитата на Ник я измъкна от мислите й и едва сега тя осъзна какво всъщност прави. Преследвачите бяха стигнали до полето и набираха скорост. Тя упорито си проправяше път между дърветата, разклащаше клоните, надвиснали над пътеката и засипваше следите си, връщайки се обратно встрани от пътеката, която си беше избрала. Преследвачите бяха по петите й. Тя се излегна напред и като прегърна врата на Ник, зашепна едва доловимо в ушите му, които се наостриха към звука на гласа й.
— Тихичко сега, Ник. Моля те, не вдигай никакъв шум! — Тя пак го погали по изпотения врат. — Добро момче! Тихичко!
Струваше й се, че всички ще чуят ударите на сърцето й, което биеше бясно. Преследвачите вече я настигаха. Както се движеха по пътеката, точно пред нея изведнъж се подадоха между дърветата вляво на няма и десетина метра разстояние, препускащи бясно. Тя затаи дъх. Скрита между дърветата отвъд фалшивата пътека, която бе направила, за да ги заблуди, тя чуваше трополенето на копита по леда. Беше извела следите си към брега на стръмно скалисто поточе, което, тук-там замръзнало, се спускаше към пропаст. Поточето не беше голямо, но тъй като беше замръзнало, стичащата се отгоре вода се наслагваше върху леда и това го правеше по-широко. Там нямаше сняг, само гладка повърхност от хлъзгав лед. От момента, в който мъжете се покажеха между дърветата, до ръба на пропастта ги деляха не повече от двайсетина крачки. При шеметната скорост, с която се движеха, и при заледената повърхност нямаха почти никакъв шанс да спрат навреме. Долу ги очакваше бездънна пропаст. Ако беше равно, конете може би щяха да успеят да забият подковите си в леда и да спрат по-лесно. Но не беше. Нямаха никакъв шанс. Калан чу как ужасените животни се опитват да спрат, но огромните им туловища не можеха да бъдат спрени от железните подкови, които нямаше за какво да се захванат. Ездачите, метнали се на гърбовете им без седла, за миг се превърнаха в безпомощни пътници. Тъй като мъжете непрекъснато окуражаваха конете си с крясъци, войниците отзад нямаше как да разберат, че виковете им вече не изразяват гняв, нито пък насърчават животните, а са изпълнени с нечовешки страх. Идващите отзад се блъскаха в другарите си отпред, премятаха се един през друг. Без седла, само с по една юзда в ръката, без железните бойни мундщуци, които използваха обикновено, ездачите не можеха да ги управляват по начина, по който бяха свикнали, и биваха безнадеждно отнасяни напред. Някои подскочиха на гърбовете на конете си, виждайки какво става пред тях, но не им достигна нито време, нито разстояние. Нямаше спасение. По-задните коне се препъваха и падаха връз другите, които вече бяха паднали, отчаяно опитвайки се да спрат преди ръба на пропастта. Но нямаше за какво да се закачат. Изсипа се водопад от жива плът. Калан стоеше неподвижна, сложила на лицето си маската на Изповедник, заслушана в крясъците на хора и коне, които се смесваха в един общ вой и бавно заглъхваха в бездната. Всичко свърши за броени секунди. Повече от петдесет мъже заедно с конете си намериха смъртта си. Когато всичко утихна, Калан скочи на земята и отиде да огледа. В сумрака тя успя да различи петната кръв по леда. Кръв от изпотрошени крака и размазани черепи. Не се виждаше нито един оцелял. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу отчаян стон, идващ някъде отдолу. Тя извади ножа си и внимателно се промъкна към мястото, откъдето се чуваше звукът. Към ръба. Хвана се за един як дънер и надзърна надолу. Горската растителност се бе вледенила. На няколко метра по-надолу стърчаха замръзнали клони. В един от тях имаше вкопчени пръсти. Мъжът, комуто принадлежаха, се опитваше да се изкачи по скалата. Той с мъка търсеше опора в гладката повърхност. Беше толкова хлъзгаво, че нямаше никакъв шанс. Калан стоеше на върха, стиснала здраво дънера, и гледаше отчаяните му опити да се спаси. По леда пръскаха капки вода, които се стичаха по лицето и косите му и мокреха униформата му на войник от армията на Келтон. Зъбите му тракаха. Той погледна нагоре и я видя, осветена от луната.
— Помогни ми! Моля те, помогни ми!
Не беше по-възрастен от нея. Тя го изгледа съвсем безчувствено. Имаше красиви големи очи, по които жените сигурно са въздишали. Не и девойките от Ебинисия.
— В името на добрите духове, помогни ми!
Калан се наведе над пропастта.
— Как се казваш?
— Хуон! Казвам се Хуон! Моля те, помогни ми!
Тя легна върху леда, закачи се с крак за заплетените корени и хвана един як клон от смърча. С другата си ръка се протегна надолу, но не можа да стигне до него.
— Ще ти помогна, Хуон, но при едно условие. Аз съм се клела да не проявявам милост към никого. Ако хванеш ръката ми, ще освободя силата си и тя ще проникне в теб. Ще бъдеш мой завинаги. Ще живееш, но като докоснат от Изповедник. Ако си мислиш, че можеш да ме дръпнеш заедно с теб в пропастта, преди да успея да използвам магията си, трябва да ти кажа, че се лъжеш, защото ако съществуваше и най-малка възможност за това, нямаше да ти предложа ръката си. Докосвала съм повече мъже, отколкото мога да преброя. Няма да ти стигне времето. Ще бъдеш мой.
Той примигна, ледените пръски се стичаха в очите му, които гледаха Калан.
Тя протегна ръка към него.
— Отсега нататък, Хуон, край на досегашния ти живот. Ще оцелееш, но няма да си същият. Такъв, какъвто си сега, повече няма да те има. Ще бъдеш мой.
— Моля те — прошепна той. — Помогни ми да изляза. Няма да ти причиня зло, ще те оставя да вървиш по пътя си, кълна се! Часове ще ми трябват, за да стигна пеша до лагера, а през това време ти вече ще си много далеч. Моля те, помогни ми да изляза от тук!
— Колко хора си чувал в Ебинисия да се молят за живота си? Колко от тях пощади? — Думите й бяха студени като леда, върху който беше легнала. — Аз съм Майката Изповедник, обявих безмилостна война на Императорския орден. Клетвата ми ще бъде в сила, докато умре и последният от вас. Избирай, Хуон, смъртта или моята сила. Два начина да загубиш себе си.
— Онези в Ебинисия получиха онова, което заслужаваха. По-скоро бих докоснал ръката на Пазителя, отколкото да се оставя да ме омърсиш с твоята проклета магия. Добрите духове никога няма да ме приемат, ако съм докоснат от теб — устните му с последно усилие се изкривиха в усмивка. — Ще отида при Пазителя заедно с теб, Изповедник!
Той отпусна пръстите на ръката си и потъна в мрака.
