Докато яздеше обратно към Галеанските доброволци, тя си мислеше за нещата, които й наговориха Ригс, Карш и магьосникът. Мислеше и за магическите същества, които обитаваха Средната земя. Представяше си красивата земя на нощните дребосъчета, осеяна със зелени поляни, потънали сред вековни, далечни гори, където дребосъчетата се събираха по здрач, за да потанцуват сред дивите цветя като мънички щастливи светулки. Беше прекарала много нощи из тези места, легнала по гръб в тревата, докато те се носеха над нея. Разговаряха за истинските неща, еднакви за всички същества: за мечти и надежди, за любов. Мислеше си и за съществата, които населяваха Дългото езеро — полупрозрачни създания, които едва се забелязваха, сякаш телцата им бяха от течно стъкло или от вода, която беше техният дом. Калан никога не беше разговаряла с тях, но много пъти ги беше наблюдавала под лунната светлина — създания без гласове, но с които тя някак си се разбираше и на които бе обещала закрилата си. Мислеше си и за шептящите дървесни хора, с които беше разговаряла по време на едно невероятно красиво преживяване — тайнствено и страховито, но в същото време изпълнено със спокойствие и нежност. Шептящите дървесни хора бяха свързани в едно тяло чрез корените си, които се сливаха под земята. Когато говореха, говореха едновременно, като че не бяха отделни хора, и в същото време всеки си имаше име, човек можеше да се обърне към всеки поотделно. Общество, съставено от много същества, които в същото време бяха едно. Да отрежеш дърво на това място означаваше да причиниш болката от смъртта на всички тези същества. Те не можеха да се освободят от връзката си с всички останали. Ако някой отидеше в тяхната земя и отрежеше макар и едно дърво, това означаваше мъчение за всички. Калан вече ги бе виждала да страдат. От болезнения им вой дори звездите можеха да заплачат. Имаше и други магически създания. Магия имаше и в някои хора. Понякога бе трудно да се постави границата между магическите същества, които не бяха човеци, и човеците, в които има магия. Някои хора в Средната земя бяха отчасти магически създания или може би в магическите създания имаше по нещо човешко. Това бяха очарователни и странни създания, много стеснителни. Съществуваха всякакви форми на магия. От най-простите, населяващи Виещите пещери, които можеха да направят така, че да виждаш през скала, до народи като Калните, които притежаваха магия, която можеше да прави едно-единствено нещо. Като Майка Изповедник тя отговаряше за всички тези същества, както и за още много други. Пак като Майка Изповедник бе поискала закрила за тези магически места, така че нито един народ да не тръгне срещу тях. Това беше споразумение между Изповедниците и магьосниците, което бе в сила вече хиляди години. Създания на мрака, както ги нарече Ригс. Така наричаха магическите създания в „Кръвта на братството“, защото много от тях се появяват само през нощта. По тези причини „Кръвта“ ги свързваше с мрака на Пазителя на мъртвите. „Кръвта на братството“ смяташе, че магията помага на Пазителя да упражнява своето влияние върху света на живите. Те бяха по-тесногръди и безразсъдни от всеки друг. Смятаха за свой свещен дълг да изпратят в света на мъртвите всеки, когото заподозрат, че служи на Пазителя. А това означаваше всеки, който не е съгласен с техния начин на мислене и не се подчинява на законите им. В някои от страните „Кръвта на братството“ беше извън законите. В други, като Никобарезе, те бяха насърчавани и дори платени от Короната.
Може би Ригс имаше право. Може би трябваше да се приложат законите с цялата им сила, за да се спрат такива като тях. Но Съветът никога не е искал подобно нещо — да накара всички да коленичат пред една-единствена цел. Силата и красотата на Средната земя е в нейното разнообразие, независимо от това, че съществуват и не особено приветливи места. Но красивото за едни е грозно за други. Просто всяка страна трябва да бъде оставена да живее по своите разбирания. Докато не застрашава по някакъв начин интересите на друга. Това беше компромис, който позволяваше съществуването на някои не особено красиви неща в името на това прекрасните да разцъфтяват. Понякога беше трудно за Съвета да поддържа тази линия на поведение, да намира верния път: да накара отделните страни да работят заедно и в същото време да защитава суверенитета на всяка от тях.
Може би Ригс имаше право. В някои страни хората понасяха терора и беззаконието на своите алчни или некадърни управници и нямаха никаква надежда това да се промени. Имаше и малки мъдри народи, които не живееха в страх от нападение отвън. Ако на страданието на народите, управлявани от неразумни владетели, можеше да бъде сложен край, нима нещата нямаше да се подобрят? В същото време, ако всички заживеят под общо управление, това означава, че всички други форми на съществуване ще бъдат унищожени и няма да имат никакъв шанс за развитие. Въпреки че някой от тях би могъл да се окаже успешен. Авторитарно управление като това, което се опитва да наложи Императорският орден, си е живо робство.
Калан с изненада откри Галеанските стражи много по-далеч от лагера, отколкото преди. Бяха добре скрити и държаха оръжията си в готовност. Чандален, Приндин и Тосидин очевидно бяха се потрудили добре. Стражите се удариха с юмруци в гърдите, когато я разпознаха.
Зазоряваше се и небето постепенно изсветляваше. Времето поомекна. Облаците покриваха земята с топла пелена. Калан бе смъртно уморена и едва се държеше на седлото, докато Ник вървеше през снега към лагера. Но щом приближи до мъжете, които я очакваха с нетърпение, се пооживи.
Чандален, Приндин, капитан Райан и лейтенант Хобсон разговаряха с група мъже. Когато я видяха да язди през лагера, четиримата се затичаха да я посрещнат. В лагера вече кипеше живот. Всички бяха станали. Готвеха, закусваха, оправяха оръжието си, сгъваха палатките си или товареха багажа в каруците. Тя мерна и Тосидин, наметнат с бялата си вълча пелерина, който стоеше малко настрани с лейтенант Слоун и нещо ръкомахаше към група мъже, които го гледаха безмълвни. Тъмните им фигури се открояваха на белия сняг. Калан въздъхна уморено и скочи от коня, преди четиримата мъже да я посрещнат. Войниците наоколо уж продължиха да вършат работата си, но тайничко се примъкваха по-наблизо, наблюдавайки я с огромен интерес. Четиримата мъже пред нея я гледаха с широко отворени очи. Никой не каза нито дума.
— Защо ме гледате така? — попита Калан малко нервно.
— Майко Изповедник — каза капитан Райан, — цялата си в кръв. Ранена ли си?
Калан погледна към бялата си наметка, която вече не беше толкова бяла. Чак сега осъзна, че по лицето й има засъхнала кръв, а косата й направо е подгизнала.
— О — каза тя по-спокойно. — Нищо ми няма! Добре съм!
Чандален и Приндин въздъхнаха с облекчение. Лейтенант Хобсон, все още разтворил широко очи, преглътна.
— А какво стана с магьосника? Видя ли го?
Калан повдигна вежда.
— Това, което виждаш по мен, са остатъците от него!
Чандален се усмихна, оглеждайки я изпитателно.
— Колко освен него успя да убиеш?
Тя уморено сви рамене.
— Много бързах и не ми остана време да ги преброя, но предполагам, че заедно с изгорелите стават около хиляда. Магьосникът е мъртъв и това е най-важното. Двама от техните командири също. Други двама са тежко ранени.
Капитан Райан и лейтенант Хобсон пребледняха. На лицето на Чандален грейна горда усмивка.
— Изненадан съм, че си оставила малко и за другите, Майко Изповедник!
Тя не отвърна на усмивката му.
— Има колкото искате. — Тя потърка носа на коня. — Всъщност Ник свърши по-голямата част от работата.
— Казах ти, че е точно това, което ти трябва, Майко Изповедник! Казах ти, че няма да те подведе!
— Наистина! Помогна ми повече от добрите духове! Жива съм само благодарение на него! — Калан падна на едно коляно пред двамата Галеански офицери и наведе глава. — Струва ми се, че трябва да ви поискам прошка. — Тя хвана за ръката всеки от тях. — Макар да не знаете точно какво трябва да се направи, вие поставихте задълженията си към Средната земя над моите заповеди. Това беше изключително смела и достойна постъпка. Искам всички да знаете, че сбърках. Действахте, водени от най-благородни подбуди. — Тя целуна ръцете и на двамата. — Слава на вашите честни сърца. Вие подчинихте всичко на дълга си. Моля ви да ми простите.
Настъпи пълна тишина, Калан продължаваше да стои на едно коляно. Накрая капитан Райан прошепна:
— Майко Изповедник, моля те, стани, всички ни гледат!
— Няма да стана, преди да сте ми простили. Искам всички да знаят, че ти правиш точно това, което
