по целите стени, тук-там разрушаващи гладката повърхност, тук-там съборили по някой камък, който оставаше да виси под странен ъгъл, тъй като гъстата мрежа от растения под него не му позволяваше да падне на земята. Всичко това придаваше на стените вид на жертва на зловещ хищник.
Имаше само едно място, незасегнато от буйната горска растителност — там, където бяха наредени човешките черепи. Най-отгоре, на равни интервали от по около метър, поставени всеки върху собствен каменен постамент, грижливо почистени, облещили празните си очи и показали зъбатите си усмивки, се виждаха безброй черепи. Ричард отдавна бе престанал да ги брои. Любопитството и ужасът му не успяха да надделеят над упоритото мълчание, което цареше между него и Сестрата. От последния им скандал беше изминало доста време, през което не си бяха проронили нито дума. Пак оттогава той престана да спи в лагера при нея и предпочиташе да оползотворява времето, което му оставаше след стражата, като ловува или спи до Грач. Сърдитото мълчание на Сестра Вирна този път не го интересуваше. Вече нямаше намерение да е онзи, който винаги отстъпва. Двамата бяха постигнали мълчаливо споразумение да гледат във всички посоки, но не и един към друг.
Пътят изведнъж просветля, стана по-широк и в далечината се мярна някаква пирамида. Ричард смръщи чело, опитвайки се да разбере какво го кара да вижда онова, което му се струваше, че стои пред погледа му — нещо като бледожълта пирамида на петна, от двете страни на която се виждаха по няколко по-тъмни ивици, разположени на равни разстояния. Прецени, че е около три пъти по-висока от нивото, на което се намира той на гърба на Бони. Когато приближиха, видя, че постройката е изградена изцяло от кости. Човешки кости. Бледожълтото, изпъстрено с петна, се получаваше от черепите, а по-тъмните ивици от двете страни бяха от костите на ръце и крака. По негова преценка имаше десетки хиляди черепи, идеално подредени. Докато минаваха покрай пирамидата, не откъсна поглед от нея.
Сестра Вирна не показваше, че е забелязала нещо. Отвъд огромната пирамида широкият път извеждаше към платото на мрачен, обвит в мъгла град, разположен сред гъста гора. На изравнената горна част на хълма, където се намираше градът, нямаше нито едно дърво. Също като прилежно обработените ниви, покрай които бяха минали преди по-малко от час. Те очевидно бяха подготвени за сеитба. Земята беше прясно разорана, бяха поставени плашила, които щяха да влязат в употреба по-късно, когато нивите бъдат засети и над тях закръжат птици. Все още бе зима, а хората се канеха да сеят. На Ричард му се видя малко странно.
Огромният град, лишен изцяло от буйната зеленина околовръст, вместо да създава чувство за широта и простор, внушаваше усещане за затвореност и тъмнина дори повече, отколкото обраслия тунел, ограждащ пътя. Сградите бяха четвъртити, с кафеникави олющени фасади и плоски покриви. Близо до покривите и на нивото на всеки етаж от стените стърчаха подпорни греди. Имаха малки прозорци, по не повече от един на стена. Бяха различни по височина, но най-високите не надвишаваха четири етажа. Нямаше нито една различна като архитектура и стил. Различаваха се само по височина. По-далечните сгради и небето бяха премрежени от мъгла и пушек. Градският площад представляваше равно място с кладенец по средата и бе единствената разгърната площ в града. Свършваше рязко в тесни, тъмни улички, оградени от двете страни с гладки, високи стени, символ на празнотата, която могат да създадат човешките ръце. Много от сградите бяха свързани със своеобразни мостове на по-високите етажи, което правеше уличките да изглеждат като мрачни тунели. Където нямаше мостове, между прозорците бяха опънати простори, отрупани с пране. Някои от улиците бяха павирани, но повечето тънеха в кал, разкашкана от мръсна вода. Из тях вървяха хора, облечени в безцветни, развисени дрехи, джапаха боси из калта, стояха със скръстени ръце или седяха пред къщите си на групички. Жени, придържащи с една ръка на главите си стомни с вода, се отдръпваха настрани, за да сторят път на трите коня. Те отиваха към или се връщаха от кладенеца, вървейки мълчаливо и без да показват какъвто и да е интерес към Ричард и Сестра Вирна.
Тук-там по праговете бяха насядали старци, имаше и мъже, облегнати на стената до тях. Всички носеха меки, тъмни, топчести шапки, приплеснати отгоре и със странни отпечатъци от ярка боя, сякаш оставени с пръсти. Повечето пушеха тънки лули. Разговорите стихваха, когато Ричард и Сестра Вирна приближаваха, и тишината продължаваше, докато трите коня отминат. Някои от мъжете тайничко посягаха към дългите, поклащащи се на левите им уши обеци.
Сестра Вирна ги водеше по тесните улички, все по-навътре в лабиринта от мрачни сгради. Когато накрая стигнаха до по-широка калдъръмена улица, тя спря, обърна се към Ричард и го предупреди с тих глас:
— Това е народът на Мадженди. Земята им представлява огромен полумесец, осеян с гори. Трябва да я пресечем по дължина. Мадженди почитат духовете. Черепите, които видяхме, преди да влезем в града, са жертвоприношения към духовете им. Макар техните вярвания да са глупави и смешни, ние няма как да ги променим. Трябва да преминем през земята им. Ще направиш всичко, което ти кажат, Ричард, или черепите и на двама ни ще се прибавят към останалите в купчината.
Ричард не благоволи да й достави удоволствието да получи отговор или възражение. Беше скръстил ръце отпред на седлото си и я гледаше с безизразно лице, докато накрая тя не издържа, извърна поглед и продължи напред. След като минаха под ниския мост, свързващ две сгради, излязоха на леко вдлъбнат площад. Из него пъплеха може би към хиляда души, други стояха на групички. Също както и другите, които вече бяха видели, тези носеха дълги обеци, но този път на дясното, а не на лявото ухо. Освен това всички бяха въоръжени с къси мечове, пъхнати в черните пояси. За разлика от мъжете, покрай които бяха минавали досега, тези тук не носеха шапки и бяха с бръснати глави. Встрани от центъра на площада се издигаше платформа, върху която в кръг, с кръстосани крака, седяха мъже, обърнали лица към дебел стълб в средата. Ето откъде долиташе зловещата мелодия. С лица, обърнати към мъжете, също подредени в кръг, седяха жени, облечени в черно. Облегнала гръб в стълба, едра жена, облечена в огромна черна дреха, плъзна опакото на ръката си нагоре, докато хвана един възел, направен в края на въже, висящо от камбана. Когато видя Ричард и Сестрата да яздят през площада, тя удари камбаната веднъж. Щом пронизителният звън на камбаната се понесе над площада, Сестрата внезапно спря. Хората наоколо зашушукаха, мелодията на флейтите се забърза.
— Това е предупреждение — каза Сестра Вирна. — Предупреждение към духовете на техните врагове. Освен това камбаната е зов към присъстващите бойци. Това са всички, които виждаш тук, на площада. Духовете са предупредени, бойците — призовани. Ако тя удари камбаната още веднъж — ние ще умрем. — Сестра Вирна хвърли поглед към безизразното му лице. — Това е ритуално жертвоприношение в чест на духовете.
Тя изгледа мъжете, които се приближиха и поеха юздите на конете им. Жените, облечени в черно, се изправиха и затанцуваха в кръг под звуците на натрапчивата музика. Когато Сестра Вирна погледна Ричард отново, видя как той особено внимателно провери дали мечът му е свободен в ножницата. Тя въздъхна и скочи от коня. Щом се покашля многозначително, той най-сетне също скочи от гърба на Бони.
Докато наблюдаваше танца на жените в черно и движенията на онази в центъра на кръга, Сестра Вирна се загърна плътно с пелерината си и му каза:
— Мадженди населяват земя, извита като полумесец около блатистите гори, в които живеят враговете им. Хората, които обитават тези блата, през които е невъзможно да се мине, са див и нецивилизован народ, който за нищо на света не би допуснал да минем през земята му, камо ли да ни преведе през нея. Дори да успеем да избегнем среща с хората от този народ, със сигурност ще се загубим за по-малко от час. И то така, че никога повече няма да намерим пътя обратно. Единственият начин да стигнем до Двореца на пророците, който се намира отвъд тези диви земи, е да ги заобиколим. Което означава да пресечем по дължина полумесеца, представляващ земите на Мадженди. Целта ни се намира по средата между двата върха на полумесеца и отвъд земите на диваците от блатата. — Сестра Вирна го погледна, за да се убеди, че я слуша внимателно, и чак тогава продължи: — Мадженди са в непрекъсната война с тези диваци. За да ни разрешат да преминем през полумесеца, трябва да докажем, че сме техни съюзници, че уважаваме духовете им и че не сме враждебно настроени. Черепите, които видяхме, са на врагове, принесени в жертва на духовете на Мадженди. За да получим разрешение за преминаване, трябва да участваме в жертвоприношение. Мадженди вярват, че мъж, който притежава дарбата, пази семето на живота, завещано от духовете. Те вярват, че такъв човек е по-особен и по-близък с духовете от всеки друг. Жертвоприношението, извършено от млад мъж, който притежава дарбата, според тях им осигурява благоразположението на духовете. Мадженди вярват в небесния живот на своя народ. Ние, Сестрите на светлината, разбрахме тези неща, когато преминахме през земите им за пръв път, придружени от момчета с дарба. Мадженди вярват, че тези момчета ги свързват с духовете им. Чрез ритуала те подхранват омразата
