— Мисля, че си достойна за народа си. Нямаш вид на жена, която ще търпи господар.
— Говориш такива думи, но и ти като другите искаш да ме яхнеш.
Ричард поклати глава.
— Не. Казах ти, че не искам. Ще се опитам да те измъкна оттук и да те върна при твоя народ.
— Никой от моя народ не се е върнал, след като е бил пленен от Мадженди.
Ричард се наведе към нея.
— Тогава ще бъдеш първата! — Ричард изтегли меча си.
Тя отскочи назад към стената, вдигна колене към гърдите си с колене и зарови лице в тях. Ричард си даде сметка, че тя погрешно е изтълкувала движението му и се е свила така в очакване на най-лошото.
— Всичко е наред, Ду Чайлу, няма да ти причиня болка. Просто искам да махна яката от теб.
Тя се дръпна от него, след малко размисли и реши да предприеме друго вместо срамно отстъпление, така че се изплю отново в него.
— Да, като ми отрежеш главата. Защо не си кажеш истината? Искаш да ме убиеш и само чакаш да подложа врата си.
Ричард изтри плюнката от челото си. После протегна ръка и я сложи на рамото й, за да я успокои.
— Не, няма да ти причиня болка, с меча ще махна тази яка от врата ти. Как иначе да те освободя от нея? Ще се спасим, ще видиш. Позволи ми да я сваля от врата ти.
— Мечовете не могат да секат желязо!
Ричард вдигна вежда.
— Магическите могат.
Тя стисна очи и задържа въздуха си, докато Ричард внимателно я прегърна през раменете и намести главата й на коленете си. Приближи острието на меча до врата й. Беше виждал и преди Мечът на истината да сече желязо, знаеше, че магията ще свърши каквото трябва. Момичето не помръдна, когато той плъзна острието по дебелата метална яка. Миг по-късно се хвърли върху него. За секунда се бе вкопчила здраво в лявата му ръка. Зъбите й се врязаха в плътта му. Ричард замръзна на мястото си. Знаеше добре, че ако се опита да издърпа ръката си, зъбите й най-вероятно ще отделят мускула от костта. Дясната му ръка все още стискаше меча. Яростта на магията избухна в него. Използва яростта, за да блокира болката и да остане неподвижен. Пъхнал меча под яката, щеше да му е много лесно да извърти острието и да го забие в гърлото й. Дори да не успееше да я обезглави, пак щеше да я убие. И така щеше да се освободи от острите й зъби. Болката беше невъобразима.
— Ду Чайлу — успя да промълви той през стиснатите си зъби. — Пусни ме! Няма да ти направя нищо лошо. Ако имах намерение да ти причиня болка, точно в момента щях да го направя, за да те накарам да ме пуснеш.
Настъпи дълга тишина, в която се чуваше единствено учестеното му дишане. След това тя поотпусна хватката си, но не напълно, все още стискаше ръката му. Наклони глава на една страна.
— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?
Ричард се вгледа в тъмните й очи. Успя да вдигне ръката си от меча и докосна хладния метал на яката около врата си.
— Аз също съм затворник. Аз също знам какво е да те държат с яка около врата. Не обичам яките. Макар да не мога да освободя себе си от това, мога да опитам да освободя теб.
Свирепите зъби пуснаха ръката му.
— Но ти си магьосник.
— Точно затова ме взеха като затворник. Жената, с която пътувам, ме води на едно място, наречено Дворец на пророците. Тя твърди, че магията ще ме убие, ако не отида там.
— Ти пътуваш с някоя от вещиците, така ли? От голямата каменна къща на вещиците?
— Тя не е вещица, но в нея също има магия. Сложи на врата ми тази яка, за да ме накара да тръгна с нея.
Очите на Ду Чайлу се спряха върху яката му.
— Ако ме пуснеш да си отида, Мадженди няма да ти позволят да преминеш през земята им, за да стигнеш до голямата каменна къща.
Ричард се усмихна.
— Надявах се, че ако ти помогна да се върнеш при твоя народ, ще ни позволите да преминем през вашата земя и може би ще ни помогнете да стигнем до Двореца.
На устните й се появи усмивка.
— Можем да убием тая вещица!
Ричард поклати глава.
— Не убивам хора, освен ако не съм принуден да го направя. Пък и това няма да ни помогне. За да махна яката от врата си, трябва да стигна до Двореца. Не го ли направя, ще умра.
Ду Чайлу отвърна глава. Ричард чакаше, докато тя плъзна поглед из килията си.
— Не знам дали казваш истината, или просто искаш да ми прережеш гърлото. — Тя нежно постави ръката си там, където преди малко го бе захапала. — Но ако ме убиеш, все едно — и без това нямам никакъв шанс за спасение. Така поне няма повече да ме яхват ония гадни кучета. Ако казваш истината, тогава ще бъда свободна, но ще трябва да търсим начин да избягаме. Все още сме в територията на Мадженди.
Ричард й смигна.
— Имам план. Можем поне да опитаме.
Тя се намръщи насреща му.
— Можеш да направиш това с мен и те ще бъдат доволни и ще те пуснат да стигнеш до Двореца. Няма да ти направят нищо. Нима не се страхуваш, че в противен случай ще те убият?
Ричард кимна.
— Да, но повече се страхувам от това, че мога да прекарам остатъка от живота си със спомена за красивите ти очи и с мисълта, че съм могъл да ти помогна.
Тя го изгледа косо.
— Ти може и да си магьосник, но хич не си умен. Всеки умен човек би помислил първо за собствената си сигурност.
— Аз съм Търсачът.
— Какво е това Търсач?
— Дълга история. Но предполагам означава, че правя най-доброто, на което съм способен, за да възтържествува правдата, за да бъде направено най-правилното нещо. В меча има магия, която ми помага в търсенето на истината. Нарича се Меч на истината.
Тя въздъхна дълбоко и накрая отново отпусна главата си в скута му.
— Опитай тогава или ме убий. Така или иначе бях обречена на смърт!
Ричард я потупа по мръсния гол гръб.
— Стой мирно!
Той посегна към врата й и хвана здраво яката. С другата си ръка, с която държеше меча, ръката, през която напираше да излезе магията, той нанесе мощен удар. Металът се разцепи със силен трясък. По стените се посипаха стружки. Едно доста голямо парче се завъртя във въздуха и накрая тупна тежко на земята. Настъпи тишина. Той не смееше да си поеме дъх, надявайки се някой от металните късове да не й е прерязал гърлото. Тя се изправи. С широко отворени очи плъзна ръка към врата си. След като не намери следи от наранявания, лицето й грейна в широка усмивка.
— Няма я! Ти махна яката от врата ми, а главата ми все още си е на мястото!
Ричард се престори на засегнат.
— Нали ти казах, че ще го направя. А сега трябва да изчезваме. Хайде!
Той я поведе обратно през стаите, откъдето бе дошъл. Стигнаха до предпоследната стая, където четиримата мъже чакаха търпеливо. Вдигна пръст към устните си, за да й покаже, че трябва да пази пълна тишина и да чака, докато се върне за нея. Тя кръстоса ръце под голите си гърди.
— Защо? Искам да дойда с теб. Нали каза, че няма да ме оставиш тук.
Ричард въздъхна.
— Ще отида да ти намеря някакви дрехи. Не можеш да тръгнеш така… — Той махна с ръка, без да довърши изречението си.
