Капитан Райан въздъхна с облекчение, задето тя се съгласи да не влиза с тях в атака, а да остане да си почива, да бъде на сигурно място.
— Ще изпратя неколцина мъже да стоят на стража, докато си почиваш.
Тя махна с ръка.
— Този лагер е добре скрит. Тук съм на сигурно място.
Райан се наведе напред.
— Десетина-дванайсет мъже не са от значение за нас, но ще съм по-спокоен, ако знам, че има кой да се грижи за теб.
Тя нямаше повече сили да спори.
— Е, добре…
Отново се отпусна назад. Очевидно загрижен, Тосидин я зави с наметката. Когато двамата се насочиха към изхода, тя отново потъваше в чернотата. Опита се да не се изгуби отново в това пространство, лишено от всякакви усещания, но то безмилостно я погълна. Невъобразимата тежест на празнотата я притисна от всички страни. Опита се да се измъкне от здравата хватка, да изплува нагоре, но тъмнината бе твърде плътна. Сякаш бе заседнала в гъста кал. Бе попаднала в капан и потъваше все по-дълбоко в него. Обзе я паника. Опита се да мисли, но думите не желаеха да се подреждат в смислени изречения. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво. Тогава, вместо да се предаде, съсредоточи всичките си мисли върху Ричард, върху необходимостта да му помогне. Щом го направи, чернотата сякаш вече не бе толкова плътна. Дори като че ли изпита някакво чувство за време, усети как то тече неумолимо напред. Докато яростно се опитваше да задържи мислите си върху Ричард, целият й живот премина като в сън през главата й.
Загрижеността й за Ричард и неспокойствието, с което приемаше този странен, бездънен сън, й помогнаха бавно, внимателно да напипа пътя обратно. Въпреки това й се стори, че е отнело часове.
Тя изпъшка отчаяно и се събуди. Главата й пулсираше и се въртеше болезнено. Из цялото тяло я бодваха тънки, безжалостни иглички. Тя се изправи с усилие, седна и огледа тъмния заслон. Свещта догаряше. В ушите й отекна тишината. Помисли си, че може би има нужда от студен въздух, за да се събуди. Когато тръгна към изхода, усети ръцете и краката си дебели и тежки. Навън се развиделяваше. Вдигна поглед и мярна сред дърветата блещукащите звезди. Дъхът се замъгляваше пред лицето й, докато се опитваше да се закрепи на омекналите си крака. Направи крачка напред, но се спъна в нещо и падна тежко по лице върху снега. Огледа се, без да вдига глава от земята. От няколко сантиметра разстояние я гледаха чифт стъклени очи. В снега близо до нея лежеше млад мъж. Беше се спънала в краката му. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо и главата му беше извита в невъзможен ъгъл спрямо тялото. Виждаше се дори прерязаната му трахея. Снегът беше червен от кръв. Тя преглътна тежко и се опита да се изправи. Едва повдигна глава и видя тъмните очертания на другите тела наоколо. Всички бяха на войници от Галеанската армия. Мечовете им стояха непокътнати в ножниците. Бяха умрели, без дори да имат възможност да се защитят.
Мускулите на краката й се напрегнаха, готови да хукнат всеки миг, но тя успя да потисне напиращото желание да избяга и остана да лежи на земята. В мъглата на полуразбуденото си съзнание се опита да мисли. Мисълта й сякаш бе вкочанена в някакъв странен капан на съня. Не можеше да се съсредоточи. Някой беше убил тези мъже и вероятно още се мотаеше наблизо. Трябваше да намери начин да се накара да мисли. Докосна с пръсти мъртвата ръка на войника. Беше още топла. Станало е преди малко. Може би това я беше събудило.
Вгледа се между дърветата. В сенките им се движеха мъже. Видяха я и се приближиха, образувайки кръг около нея. Чуваха се смеховете и подвикванията им. Тя ги разпозна — дванайсетина войници от армията на Д’Хара и няколко Келтонци. Императорският орден. Калан скочи на крака.
Мъжът, който беше най-близо до нея, имаше подпухнала червена рана върху лявата страна на лицето — от слепоочието до челюстта. Там, където го бе достигнало копитото на Ник. Виждаха се шевовете, които придържаха плътта. Той се ухили зловещо. Беше генерал Ригс.
— Е, добре, най-накрая те намерих, Изповедник!
Калан, както и всички останали, подскочи, щом в кръга се втурна тъмна сянка, надаваща боен вик. Всички извърнаха глави в посока на шума, а Калан направи няколко крачки назад. Пред очите й блесна лъскавото сърповидно острие на огромна бойна брадва. Един замах и двама мъже се строполиха на земята. Беше Орск. Очевидно той също я търсеше отдавна, за да може да я защити. Докоснатият от Изповедник никога не се предава.
Краката й бяха изтръпнали, но тя се впусна да бяга с всички сили. Зад нея избухна вълна от крясъци и викове. Стомана се срещаше със стомана. Орск посичаше войниците един след друг и ръмжеше зловещо.
Докато Калан тичаше през гората, в лицето я удряха борови клони. Изсъхнали клони и храсти разкъсваха дрехите й. Тя се движеше като в сън. От време на време върху главата й падаше буца сняг, отронила се от някой разклатен клон. Не можеше да заповяда на краката си да се движат достатъчно бързо.
Мъжът, който я следваше по петите, се хвърли към нея запъхтян. Докопа я за крака и тя тежко се строполи на земята. Изрита го с всичка сила и изплю снега от устата си. Опита се да продължи напред. Мъжът я дръпна към себе си и се вкопчи в колана й. След това се хвърли върху нея. Червеното лице с ужасната рана бе почти прилепнало до нейното. Доволен от себе си, той се хилеше триумфално. Назад, между дърветата, се водеше страшна битка. Двамата с Ригс бяха сами и тя се опита да се изплъзне от ръцете му. Той грубо я сграбчи за косата и прилепи главата й до земята. С другия си юмрук я удари в стомаха толкова силно, че изкара въздуха от дробовете й. Веднага след това я удари още веднъж. Докато се опитваше отчаяно да си поеме въздух, усети как вътрешностите й се преобръщат и й прилошава неимоверно.
— Пипнах те най-накрая, Изповедник! Вече няма да ми избягаш. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл!
Какво си мисли? Тя го удари в гърдите. Стори й се направо необясним фактът, че един мъж може да си въобрази, че ще хване Изповедник съвсем сам.
— Не си, Ригс — опита се да изкрещи тя под тежестта на тялото му. — Ти загуби. Вече си мой!
— Не мисля така! — озъби й се генералът. — Той каза, че сега няма да можеш да използваш силата си.
Ригс повдигна главата й и я блъсна в земята. Погледът й се замъгли. Опита да се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Той отново повдигна главата й, за да я блъсне в земята. Макар да бе смутена от онова, което той й каза току-що, трябваше да направи нещо веднага, преди да я е ударил така, че да изпадне в безсъзнание. Преди да е станало твърде късно. Сега, когато времето беше на нейна страна.
В тишината на съзнанието си, докато той повдигаше главата й, тя остави силата си да изпълни цялото й тяло. Миг по-късно я освободи. Гръмотевица без гръм. Ригс потръпна под напора на магията, на силата й. Клоните на дърветата наоколо затрепериха. Върху лицето й и по гърба му се посипа сняг.
Очите му се ококориха, челюстта му се отпусна.
— Господарке, заповядай ми нещо!
С последни сили тя успя да промълви:
— Кой ти каза, че силата ми няма да те нарани?
— Господарке, беше…
През гърлото му щръкна окървавеният метален връх на стрела и се спря на милиметри от брадичката й. Очите му се напълниха със сълзи, опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само кървава пяна. Въздъхна за последно и се строполи отгоре й. Една здрава ръка го хвана за рамото и го отхвърли настрани. Отначало Калан си помисли, че сигурно е Орск, но не беше той.
— Майко Изповедник!
Тя видя над себе си разтревоженото лице на Приндин.
— Ранена ли си? Той направи ли ти нещо?
Той изрита генерала встрани и й подаде ръка, за да се изправи, като в същото време я огледа от главата до петите. Тя вдигна очи към него, но не пое ръката му. Този път използването на силата я бе изтощило както никога досега. Приндин преметна лъка си на рамо и я дари с обичайната си усмивка.
