— Изглеждаш много добре. Виждам, че не си ранена.
— Не трябваше да го убиваш. Вече бях използвала силата си върху него. Той вече беше мой. Тъкмо се канеше да ми признае кой му е казал, че не мога…
Тя видя погледа в очите му и изведнъж я озари прозрение. От познатата му усмивка по тялото й пробягаха ледени иглички, косъмчетата настръхнаха по кожата й.
От дърветата изникна Орск.
— Господарке, добре ли си?
Тя чу още стъпки зад него. Позна гласа на Чандален. Приндин сложи стрела на тетивата. Орск повдигна бойната брадва в огромния си юмрук.
— Приндин! Недей! Не го наранявай!
Приндин вдигна лъка си.
— Орск! Тичай!
Огромният мъж се завъртя моментално, без да задава въпроси, и се втурна в храстите. След него полетя една стрела. Калан чу как острието й се забива в нещо твърдо. Чу как Орск се препъна в някакви клони в храсталака. След миг шумът от счупени дървета утихна. Тялото му се удари в земята.
Тя се опита да се изправи, но главата й се отпусна назад. Сякаш нямаше кости в тялото си, а мускулите й се бяха превърнали в ластик. Не й бе останала и капчица сила. Чернотата се опитваше да я всмуче в себе си.
Приндин отново метна лъка си на рамо и се ухили насреща й.
Калан се опита да събере сили да проговори. Чу се немощен шепот.
— Приндин, защо го направи?
Той сви рамене.
— За да можем да останем насаме. — Усмивката му се разшири. — Преди да ти отсекат главата!
Приндин. Приндин беше казал на Ригс, че силата й не може да го нарани, за да може тя да го докосне и да се изтощи напълно. Краката й се разтрепериха от усилието да стане. Отново се отпусна по гръб. Приндин я наблюдаваше.
Откъм дърветата се чу глас. Беше Чандален, останал без дъх. Викаше я. От другата страна я повика Тосидин. Опита се да им изкрещи. От гърлото й излезе само жалък, дрезгав стон. Тъмнината я притисна.
Може би още не се е събудила, помисли си тя. Едва говореше, едва се движеше, точно като в кошмар. Толкова й се искаше наистина да е така.
Но знаеше, че не е.
Приндин се обърна в посока на настоятелните викове. С последни сили Калан заби пети в снега и успя да се отблъсне назад. Ръката й напипа дебел кленов клон, паднал на земята. Приндин се спусна към нея. Тя съсредоточи целия си страх, целия си ужас, цялата си болка в движението. Отне й всичко, което й бе останало. Приндин протегна ръце към нея. Калан се надигна, развъртяла в ръце дебелото дърво. Приндин се наведе и сграбчи импровизираното й копие, изтръгвайки го от ръцете й. Извърна я към себе си и запуши устата й с ръка, за да не може да предупреди Чандален. Макар да не бе много едър, Калан знаеше, че е доста силен. Макар че в този момент дори едно дете би могло да я надвие. Чандален изникна от дърветата зад тях с нож в ръка. Калан ухапа Приндин по ръката. Изкрещя, щом Приндин се извърна невероятно бързо назад и с мощен удар прасна Чандален по главата с клона. От тъпия звук й се повдигна. Чандален се строполи до дънера на един бор. Тя успя да се изплъзне за миг от хватката на Приндин и видя, че снегът около Чандален е обагрен в кръв. От дърветата изскочи запъхтеният Тосидин.
— Какво става? Приндин?
Той ги видя и се вкамени на място. Гледаше ту Чандален, ту Приндин. Приндин се обърна и през рамо заговори на брат си на техния роден език.
— Чандален се опита да ни убие. Пристигнах точно когато се опитваше да убие Майката Изповедник. Помогни ми. Тя е ранена.
Калан падна на колене и се опита да изкрещи.
— Не… Тосидин… Не!
Тосидин изтича към тях.
— За каква беда ми говореше Чандален? Какво става с теб, братко? Какво си направил?
— Помогни ми! Майката Изповедник е ранена!
Тосидин сграбчи брат си за рамото и го обърна към себе си.
— Приндин, какво си…
Приндин заби ножа в гърдите на брат си. Очите на Тосидин се разшириха от учудване. Устата му се отвори, но не се чу нито звук. Краката му се подкосиха и той падна на земята. Калан извика. Беше го пронизал право в сърцето.
Чандален се изправи с ужасяващ рев и хвана с ръка кървящата си глава. Без да го изпуска от очи, Приндин извади костената си кутийка. Беше пълна догоре с банду. Не й беше дал всичката си отрова. Безсилна да го спре, Калан видя как Приндин намаза щедро върха на една стрела. Зашеметен, Чандален стискаше главата си с ръце и се опитваше да дойде на себе си. Приндин вдигна лъка си. Калан знаеше, че той се цели в гърлото на Чандален. Точно когато Приндин пускаше стрелата, тя се хвърли в краката му. Стрелата не улучи мишената си. Но все пак облиза Чандален по рамото.
Приндин я перна с опакото на ръката си и тя отхвръкна назад върху снега. Получила нови сили от ужаса, тя се опита да избяга, движейки се на ръце и колене. Пръстите й бяха замръзнали от снега. Панталоните й бяха мокри и леденостудени на коленете. Съсредоточи се върху студа, за да се посъвземе. Без да спира, хвърли поглед назад.
Приндин извади още една стрела от колчана си и я потопи в отровата, без да откъсва поглед от Калан, която се опитваше да избяга. Със същия поглед бе гледал и Чандален. Тя успя да се изправи на крака и се затича. От устата й излезе див крясък. Кошмар. Сигурно сънува кошмар.
Стрелата я настигна и се вряза в левия й крак. Тя отново изкрещя и падна по лице. Кракът й пламтеше в ужасна болка. Из мускула й плъзна гъделичкащо, парещо усещане. Болката се просмука в костта и тръгна нагоре към бедрото. За секунда Приндин беше при нея. Коленичи и сграбчи стрелата, стърчаща от прасеца й. С другата си ръка се подпря в бедрото й и измъкна стрелата. Калан усещаше как отровата бързо се разнася по тялото й.
— Не се тревожи, Майко Изповедник. Не сложих толкова много отрова на твоята стрела, колкото на Чандаленовата. Сложих малко, колкото да не ми създаваш повече проблеми. Чандален ще умре след няколко минути. Ти ще живееш достатъчно дълго, за да ти отрежат главата. — Ръката му се плъзна по дупето й. — Ако не се забавят прекалено. — Наведе се над нея. — Тук е студеничко. Да се връщаме.
Той я сграбчи за китката и я повлече по снега. Калан мислено му се противопоставяше, бореше се, крещеше, удряше го. Но не можеше да накара тялото си да направи всичко това. Беше като парцалена кукла, влачена по снега. Усети отровата, разпространяваща се в цялото й тяло. По бузите й потекоха сълзи. Орск, Тосидин, Чандален, тя самата. Как можа Приндин да направи всичко това? Тя стенеше от болка, докато лицето й се плъзгаше по снега. Как можа? Собствения си брат! Заби ножа в сърцето на собствения си брат, без изобщо да се замисли. Как е възможно някой да направи подобно нещо? Как е възможно някой освен…
Проклетник!
Изведнъж осъзнала истината, тя изстена. Никога досега не бе вярвала особено, че съществуват проклетници. Магьосниците й бяха казали, че наистина ги има, но тя не беше убедена. Винаги бе смятала, че са просто суеверни глупости, които карат хората да се страхуват от мрака, от неща, идващи от отвъдния свят, свързани с мрачните тайни на Пазителя.
Но сега знаеше. Тя самата бе попаднала в ръцете на проклетник. Добри духове, как е възможно да не е разбрала досега? Приндин й беше помагал толкова пъти. Бяха се сприятелили. А се оказва, че чрез него Пазителят е следил всяка нейна крачка, бил е винаги близо до нея. Приндин е проклетник. Мрачният Рал отново й се бе надсмял. Беше се държала толкова глупаво! Сега знаеше без съмнение, че воалът към отвъдния свят е разкъсан. Мрачният Рал й бе обещал такива неща. Обеща й, че ще разкъса напълно воала, а тя през цялото време си бе мислила, че владее положението, че знае какво прави. През цялото време Мрачният Рал и Пазителят са я наблюдавали през очите на Приндин. Но защо го направи чак сега? Защо я
