Двореца има един Пророк. Никога не съм го виждал. Исках, но не ми позволиха. Казаха, че било много опасно за мен да говоря с него, преди да съм научил достатъчно. Обещаха, че когато това стане, ще ми разрешат да го видя.
— Тук в Двореца ли? Къде?
Уорън измъкна част от робата си изпод коленете.
— Не знам. Сигурно е някъде в забранените зони, но не знам в коя, пък и нямам представа как можем да разберем.
Ричард се изправи.
— Аз обаче имам.
Ричард разбра, че е попаднал точно на когото трябва, когато при споменаването на думата „пророк“ боец Кевин Анделмиър пребледня като платно. Отначало се отдръпна, твърдейки, че нищо не знае. Но след като Ричард деликатно му припомни за всички услуги, които му бе правил, Кевин му прошепна мястото.
Тази част от Двореца, към която го препрати, бе една от най-строго охраняваните. Ричард познаваше разпределението на всички постове, защото бе идвал да бере бели рози за Сестрите и се бе качвал горе на стената „да погледа морето“. Освен това познаваше и всички стражи. Те бяха чести посетители на проститутките, които Ричард осигуряваше на Дворцовата охрана.
Когато наближи външната порта, дори не забави крачка, а само кимна в отговор на смигването на стражите. Онези горе на стената бяха значително по-строги. И двамата му извикаха нещо, а единият дори се опита да го спре. Ричард пое ръката му и я разтърси сърдечно, сякаш си е помислил, че затова му е протегната. Двамата въздъхнаха и го пуснаха, след това продължиха обиколката си. Ричард отмина с бърза крачка, а незакопчаната пелерина на сбърза се развя на гърба му.
В края на крепостната стена започваше малка колонада, в дъното на която надолу тръгваше вита стълба, отвеждаща към покоите на Пророка. Стражите пред вратата долу бяха същите двама, с които в началото трудно се сприятели. И първите, на които осигури женска компания като подарък. Когато го видяха, те настръхнаха.
Ричард небрежно се насочи към вратата между тях.
— Уолш, Болесдън, как сте?
Двамата кръстосаха копията си пред вратата.
— Ричард, какво правиш долу? Розите ти растат далеч от тук.
— Виж, Уолш, трябва да се видя с Пророка.
— Ричард, не ни забърквай в такива неща. Знаеш, че не можем да те пуснем. Сестрите живи ще ни одерат.
Ричард сви рамене.
— Аз няма да им кажа, че сте ме пуснали. Ще им кажа, че съм ви измамил. Ако някой разбере, което не ми се вярва да стане, ще кажете, че съм се промъкнал незабелязано покрай вас. Аз ще го потвърдя.
— Ричард, ти наистина…
— Кажи, някога да съм създавал на някого от вас неприятности? Никога с нищо не съм навредил на когото и да било от стражите, момчета, напротив, винаги съм искал да ви помогна и съм го правил! Черпя ви в кръчмата, заемам ви пари, когато имате нужда, водя ви момичета и за нищо никога не ви искам нито грош. Нещо да съм ви искал в замяна?
Ричард държеше ръката си върху дръжката на меча. Нищо нямаше да го спре да влезе през тази врата.
Уолш ритна едно камъче с ботуша си. С тежка въздишка първо той, а след това и другарят му отместиха копията си.
— Болесдън, направи една обиколка, аз ще отида да почина в караулното.
Ричард махна ръката си от дръжката на меча и потупа мъжа по рамото.
— Благодаря ти, Уолш, няма да го забравя.
Някъде към средата на вътрешния коридор Ричард усети съпротива, щитове като онези пред вратата на Прелата. Но това само леко го забави. Стаята в края на коридора беше просторна почти колкото неговата, но може би по-елегантно обзаведена. На една от стените бяха окачени огромни гоблени, другата беше покрита от горе до долу с изящни етажерки за книги. При все това повечето от книгите бяха разхвърляни из цялата стая, върху столове и канапета, дори по жълто-синия килим на пода.
С гръб към него, на един стол край студеното огнище седеше мъж.
— Трябва да ми кажеш как го правиш — чу се дълбокият му, властен глас. — Много ще ми е интересно да науча този номер.
— Как правя какво? — попита Ричард.
— Как минаваш през въздушните щитове, все едно че изобщо не съществуват. Всеки път, когато опитвам, направо ми прогарят плътта.
— Ако някога разбера, обещавам веднага да ти кажа. Казвам се Ричард. Ако не си много зает, бих искал да си поговорим.
— Зает! — Раменете му се разтърсиха от сърдечен смях. Когато се изправи, Ричард малко се изненада от огромната му осанка. Дългата му бяла коса отначало го бе накарала да мисли, че е стар и съсухрен. Наистина бе стар, но в никакъв случай не съсухрен. Изглеждаше силен и изпълнен с енергия. Усмивката му бе дружелюбна и в същото време заплашителна. На врата му, също както на врата на Ричард, имаше Рада’Хан.
— А моето име е Натан, Ричард. С нетърпение очаквах да се запозная с теб. Не предполагах, че сам ще ме намериш.
— Исках да дойда сам, за да можем да поговорим на спокойствие.
— Знаеш ли, че аз съм Пророк?
— Не съм дошъл тук да ме учиш да пека хляб.
Усмивката на Натан стана още по-широка, но този път не се засмя. Веждите му се надвесиха над очите. Гласът изсъска.
— Искаш ли да ти кажа нещо за твоята смърт, Ричард? За това как ще умреш?
Ричард се отпусна на близкото канапе и вдигна краката си на масата пред него. След това на свой ред погледна Натан смръщено и му върна заплашителната усмивка.
— Разбира се. С удоволствие ще те изслушам. А след това, когато свършиш, ще ти разкажа за твоята смърт.
Натан повдигна вежда.
— Нима и ти си Пророк?
— Достатъчно, за да ти кажа как ще умреш.
Лицето му придоби любопитно изражение.
— Така ли? Разкажи ми тогава.
Ричард си взе една круша от купата, оставена на масата. Избърса я в крачола си и отхапа. Дъвчейки, каза:
— Ще умреш тук, в тези стаи, от старост, без никога отново да видиш света навън.
Бръчките по лицето на Натан станаха по-дълбоки, изражението му помръкна.
— Изглежда, наистина си Пророк, моето момче!
— Освен ако не ми помогнеш. Може би ако ми помогнеш, ще мога да се върна тук и да намеря начин да те измъкна.
— И какво искаш от мен?
— Да махна тази яка от врата си.
По лицето на Натан се разля хитра усмивка.
— Изглежда, двамата с теб имаме общи интереси, Ричард.
— Сестрите ми казаха, че без нея ще умра.
Усмивката му се разшири още повече.
— Сестрите изискват от другите да говорят истината, но рядко си създават неудобството самите те да го
