Натан кимна с разбиране.
— Разбира се, че няма да почувстваш нищо. Ти си магьосник-воин. Другите магьосници притежават само едната страна на дарбата. Те използват онова, което ги заобикаля: въздух, топлина, студ, огън, вода. Каквото им трябва. Магьосниците-воини не са като останалите. Вместо да правят това, те изтеглят същността на силата от самите себе си. Ти не направляваш своя Хан, ти направляваш чувствата си. Сестрите винаги се опитват да научат някого на начина, по който стават нещата. Но това е неприложимо към сила като твоята. За теб единственото важно нещо са резултатите. Защото ти извличаш силата от самия себе си. Затова те не могат да те обучават.
— Какво по-точно имаш предвид? Как така не могат да ме обучават?
— Виждал ли си някога шивачка, която не може да улучи игленика? Сестрите искат да гледаш ръката си, карфицата и игленика. По този начин използват магията си другите магьосници. Магьосниците-воини не гледат. Те просто правят нещата. Техният Хан действа инстинктивно.
— Това… магьоснически огън ли беше?
Натан се изкиска.
— Разликата между това и магьосническия огън е като между отегчен молец и разярен бик.
Ричард опита отново, но не можа да направи огнено кълбо. Не успя да предизвика гнева си. Гневът на меча се появи без проблеми, но той не беше същият като онзи, който дойде, когато Натан му помагаше. Не извираше от същността му.
— Не се получава. Защо не мога да го направя отново?
— Защото аз ти помагах, показах ти го чрез моята собствена сила, ти още не можеш да го постигнеш само с твоята.
— Защо?
Натан протегна ръка и тупна Ричард по главата.
— Защото всичко идва от тук. Първо трябва да възприемеш себе си такъв, какъвто си. Ти все още не вярваш и се бориш срещу онова, което си. Докато не приемеш себе си и не повярваш, няма да можеш да извикваш своя Хан, своята сила. А само гнева.
— А какво стана с главоболието, което извираше от дарбата ми? Сестрите казаха, че без яката то ще ме убие.
— Сестрите ровичкат в истината като червей в парче месо. Хапват само ако умират от глад. Искат да сме техни затворници, за да играем по свирката им. Резултатът от тяхното безкрайно обучение ще бъде това, което ти показах. Главоболието е опасно, но само ако си млад магьосник, оставен сам със силата си. Докато имаше главоболия, не успяваше ли сам да се справиш с тях?
— Да. Понякога, когато се съсредоточавах върху стрелбата с лък или когато нещо в мен ме предупреждаваше за опасност, или когато изпадах в ярост и извиквах магията на меча. Тогава главоболията спираха за известно време.
— Получавало се е, защото си постигал хармония между дарбата и мисълта си. Единственото, което се изисква, за да не те нарани дарбата ти, е да получиш малко обяснения, каквито ти дадох току-що.
Обучението на магьосниците трябва да се извършва от други магьосници. За един магьосник е проста работа да те научи да постигаш хармония между дарбата и мисълта ти. Защото в този случай мъжката дарба помага на друга мъжка дарба. Това, което току-що направих с теб, е достатъчно, за да попречи на дарбата да ти причинява болка за доста дълго време напред. И то без Рада’Хан.
Ако за в бъдеще се свържеш с някой магьосник и той ти покаже следващата стъпка, това ще те пази до другия път, когато ще изпиташ болка. Важното е обаче в момента, в който имаш нужда от помощ, да можеш да си я осигуриш. На Сестрите щяха да са им необходими сто години, за да те научат на това, което аз току-що ти показах.
Те използват яката като извинение, задето ни държат за затворници. Те имат своя представа как трябва да се обучава един магьосник. И тя се състои в това да го държат в ръцете си.
— Защо?
— Мислят си, че магьосниците са отговорни за всичкото зло, което е сполетявало човечеството. И че ако овладеят силата с яка, ако я управляват и поучават, ще дарят хората със светлината на своята теология. Те са фанатички, изпълнени с вяра, че са единствените, които знаят истинския път към вечната награда в светлината на Създателя. Те се чувстват в правото си да използват всички сили и средства, за да стигнат до този край.
— Искаш да кажеш, че онова, което току-що ми показа с моята сила, е достатъчно, за да попречи на дарбата да ме убие? Без яката?
— Достатъчно е да попречи на дарбата ти да те убие, но ще са нужни още много уроци, за да те науча да бъдеш истински магьосник. Това, което направих сега, бе да задържа юздата на коня, за да не може той да те свали от седлото. Нужна е още много работа, за да се научиш да яздиш с лекота.
Ричард усети напрежение в лицето си.
— Ако това е истина, значи те просто ритат борсука по гърба. Благодаря ти за помощта. — Той сключи ръце. — Натан, предстои ужасна катастрофа. Много скоро. Трябва да разбера няколко неща. Знаеш ли Второто правило на магьосника?
— Разбира се, че го знам. Но преди да го използваш, трябва да научиш Първото.
— Вече го знам. Благодарение на него убих Мрачния Рал. То казва, че хората могат да бъдат накарани да повярват на всяка лъжа или защото го искат, или защото се страхуват, че може да е истина.
— И какво е противодействието му?
— Тайната се крие в това, че няма противодействие. Трябва винаги да съм нащрек, знаейки, че аз също съм уязвим, да не допускам да повярвам, че съм недосегаем. Да внимавам да не стана нечия жертва.
— Много добре.
— А Второто?
Белите вежди на Натан надвиснаха над лазурните му очи.
— Второто правило касае неочакваните резултати.
— Тоест?
— То гласи, че най-добрите намерения могат да причинят най-големи вреди. Звучи като парадокс, но доброжелателността и добрите намерения могат да бъдат коварни пътеки към разрушението. Понякога онова, което смятаме за правилно, се оказва погрешно и може да причини вреда. Единственото противодействие е познанието, мъдростта, предвидливостта и разбирането на Първото правило. Но дори и това не винаги се оказва достатъчно.
— Добрите намерения и вършенето на добро могат да причинят вреда ли? Как?
Натан сви рамене.
— На пръв поглед е добро дело да дадеш бонбони на дете, защото децата обичат сладко. Познанието, мъдростта и предвидливостта ни казват, че ако прекаляваме с „добротата си“, вместо да му осигурим необходимата храна, на детето ще му прилошее.
— Това е очевидно, всеки знае, че е така.
— Да кажем, че даден човек си е счупил крака. В началото ти му носиш храна, но минава известно време и той все още отказва да става от леглото. Казва, че го боли. Ти продължаваш да бъдеш добър с него и да му носиш храна. След още известно време кракът му закърнява и става още по-трудно да се изправи от леглото. Така в края на краищата се оказва какво? Че човекът е прикован към леглото за цял живот, че никога повече няма да може да ходи. И то заради твоята доброта. Твоите добри намерения са причинили вреда.
— Не мисля, че това се случва толкова често, че да го смятаме за проблем.
— Само се опитвам да ти дам ясни примери, Ричард, за да можеш да ги пренесеш към по-сложни неща и да изведеш общия принцип. Добрите намерения, проявената към някого доброта може да насърчи мързела, да накарат разума да бездейства. Колкото повече даваш, толкова повече хората се нуждаят от помощта ти. Докато продължаваш да го правиш, те никога няма да се научат на дисциплина и достойнство, никога няма да повярват в себе си. Твоята добронамереност разяжда човешката им същност.
Ако дадеш монета на просяк, защото те е убедил, че семейството му гладува, а той я използва, за да се напие и после убие някого, това твоя грешка ли ще бъде? Не. Защото убийството е извършил той. Но ако вместо монета му беше дал нещо за ядене или беше отишъл да нахраниш семейството му, до убийство
