правят. Те имат свой собствен график, Ричард. През гората има повече от една пътека.
— Сестрите казаха, че трябва да се науча да използвам своя Хан, за да се освободя от яката. Но както изглежда, не се стараят да ми помогнат особено.
— По-лесно ще стане пън да пропее, отколкото някоя Сестра да те научи да използваш своя Хан. В теб има Субстрактивна магия. Те не могат с нищо да ти помогнат.
— А ти можеш ли, Натан?
— Може би. — Натан се отпусна на стола и се наведе напред. — Кажи ми Ричард, чел ли си някога „Приключенията на Бони Дей“?
— Да съм я чел ли? Та това е любимата ми книга. Чел съм я толкова пъти, че знам всяка дума наизуст. Много бих искал да срещна човека, който я е написал, и да му кажа колко харесвам книгата му.
По лицето на Натан се разля момчешка усмивка.
— Току-що го срещна, момчето ми, току-що го срещна!
Ричард се изправи на канапето.
— Ти! Ти си написал „Приключенията на Бони Дей“?
Натан изрецитира няколко пасажа, за да му докаже, че познава книгата съвсем отблизо.
— Аз я дадох на баща ти, за да ти я даде, когато си достатъчно голям, за да можеш да четеш. По това време ти току-що се беше родил.
— Бил си там с Прелата? Тя не ми каза нищо за теб.
— Не се учудвам. Нали разбираш, Ан не притежава достатъчно сила, за да може да влезе в Магьосническата кула в Ейдиндрил. Аз помогнах на Джордж да го направи, за да може да вземе Книгата на преброените сенки. В тази Кула има доста любопитни книги с пророчества.
Ричард го гледаше изумен.
— Както изглежда, с теб сме стари познати.
— Повече от познати, Ричард Рал. — Натан го погледна многозначително. — Аз се казвам Натан Рал.
Ричард зяпна.
— Ти си ми… някакъв пра-прароднина?
— Още доста „пра“ трябва да прибавиш. Аз съм на близо хиляда години, моето момче. — Той размаха пръст във въздуха. — Отдавна се интересувам от твоята персона. За теб се говори в пророчествата. Написах „Приключенията на Бони Дей“ за онези, в които има потенциал. Това също е един вид книга с пророчества. Буквар с пророчества, ако мога така да се изразя, нещо, което да можеш да разбереш и да ти бъде от полза. И наистина ти помогна, нали, Ричард?
— И то неведнъж! — каза Ричард, все още зяпнал.
— Добре! Това ме радва. Дадохме книгите на няколко специално подбрани момчета. Единствен ти от всички тях си все още жив. Останалите загинаха при „необясними“ обстоятелства.
Потънал в мисли, Ричард дояде крушата си. Тази работа със Субстрактивната магия определено не му харесваше.
— Можеш ли да ми помогнеш да се науча да използвам силата си?
— Помисли, Ричард, Сестрите не са ти причинявали болка с яката, нали?
— Не, но ще го направят.
— Предишната битка, Ричард. Какво каза Бони Дей на Уоруикските войници, които охраняваха тресавищата? Че врагът няма да ги нападне оттам, откъдето ги е нападнал преди. Че хабят енергията си по най-глупашкия начин, опитвайки се да победят в битка, която вече е свършила. В предишната битка. — Натан повдигна вежда. — Явно си пропуснал този урок. Това, че нещо ти се е случило преди, не означава, че ще ти се случи отново. Мисли за бъдещето, Ричард, не за миналото.
Ричард се поколеба.
— Имах… видение, когато бях в Кулата в Долината на изгубените. В него Сестра Вирна използва яката, за да ми причини болка.
— И това събуди гнева ти.
Ричард кимна.
— Призовах магията и я убих.
Натан се усмихна и поклати разочаровано глава.
— Видението е било твоето собствено мислене, което е искало да ти каже нещо. Опитвало се е да ти внуши, че ако се опитат да направят това, ти ще можеш да се защитиш, ще можеш да ги победиш. Дарбата и мисълта ти са действали заедно, опитвайки се да ти помогнат. Бил си прекалено зает с предишната битка, за да обърнеш внимание на посланието.
Огорчен, Ричард не каза нищо. Толкова се бе страхувал да не му причинят болка, че не бе мислил за нищо друго. Беше пропуснал истинското значение на стореното от Калан, защото се бе отдал на страха си, че миналото може да оживее отново. „Мисли за разрешението, не за проблема!“, това му бе повтарял Зед непрекъснато. Беше се оставил да бъде заслепен за бъдещето от миналото.
— Разбрах те, Натан — призна той. — Какво искаше да ми кажеш с това, че Сестрите не са ми причинявали болка с яката?
— Ан знае, че ти си магьосник-воин. Казах й го още преди да се родиш. Преди около петстотин години. Сигурно тя е дала нареждания на Сестрите. Да причиняваш болка на магьосник-воин е все едно да риташ борсук по гърба.
— Искаш да кажеш, че тайната на моята сила по някакъв начин е свързана с болката?
— Не. С резултата от болката. С гнева. — Той посочи с ръка меча на хълбока на Ричард. — Ти използваш меча по този начин. Гневът призовава магията. Всъщност ти я призоваваш, тя събужда гнева ти и така започва да действа. Искаш ли да те науча как да докосваш своя Хан?
Ричард се наведе напред.
— Да. Никога не съм предполагал, че ще го кажа, но да, искам. Трябва да намеря начин да изляза от тук.
— Протегни дланта си напред. Така.
Натан като че ли бе издигнал около себе си някаква властна аура.
— А сега потъни в очите ми!
Ричард се загледа в огромните, дълбоки, лазурни очи. Погледът на магьосника го привличаше неудържимо към себе си. Сякаш потъваше в кристалносиньо небе. Дъхът му започна да излиза на пресекулки, без той да го желае. Властните думи на Натан дойдоха до него по-скоро като усещане, отколкото като звук.
— Призови своя гняв, Ричард! Призови яростта! Призови омразата и жестокостта!
Ричард го почувства, сякаш бе извадил меча си. Сякаш някой изтръгна дъха му. Гневът го облада.
— А сега почувствай горещината на яростта! Почувствай пламъците й! Така. Сега съсредоточи тези усещания в дланта си.
Ричард събра гнева на магията в ръката си, насочи го, почувства силата му. Мощта на всичко това го накара да стисне зъби.
— Погледни в ръката си, Ричард. Виж го. Виж онова, което чувстваш.
Очите на Ричард бавно се спуснаха към ръката му. В разтворената му длан трептеше леко топка синьо- жълт огън. Усети енергията, струяща от тялото му, изливаща се в огъня. Увеличи струята гняв и пламъците станаха по-големи.
— Сега захвърли гнева, омразата, яростта и огъня в камината.
Ричард протегна ръка напред. Въртящата се огнена топка остана да се носи над дланта му. Той погледна към огнището и насочи гнева си навън. Изхвърли го от себе си.
Течната светлина се устреми към камината със свистене и избухна в огнището с трясък като светкавица.
Натан се усмихна гордо.
— Ето така се прави, момчето ми. Съмнявам се, че Сестрите могат да те научат на това и за сто години. Ти го носиш в себе си. Без съмнение. Ти си истински магьосник-воин.
— Но, Натан, аз не почувствах своя Хан. Не почувствах нищо по-различно. Само ярост, както когато използвам меча. И малко ме заболя, все едно съм прещипал пръста си на вратата.
