обратно.
— Разбира се, Ричард. — Тя седна на земята и протегна ръка. — Хайде, ще бъда с теб.
Ричард се загърна плътно с пелерината на сбърза.
— Това нещо скрива моя Хан. Може би ще успее да ме предпази и от очите на Мрачния Рал.
Ричард се успокои, отпуснал ръце в дланите на Сестра Вирна. Съсредоточи се върху мисления образ на меча, поставен на черен квадрат с бял кант, както първия път. Щом откри в себе си центъра на хармонията, усети, че нещо започва да става. Мечът, черният квадрат и белият кант започнаха да трептят, сякаш ги гледаше през нагорещен въздух, точно както първия път. Плътните очертания на меча постепенно започнаха да стават прозрачни и накрая изчезнаха. Фонът се разтопи. Ричард отново видя Градината на живота в Народния дворец.
Огледа картината пред себе си и на мястото на мъртвите тела, които бе видял преди, забеляза бели кости. Спомни си, че преди телата бяха проснати по ниските парапети, в храстите и по земята. Бяха много, доколкото си спомняше. Сега се бяха превърнали в скелети.
Видя бялата, искряща фигура на Мрачния Рал, но този път той не стоеше пред каменния олтар с трите кутии. Беше застанал край един кръг, запълнен с бял пясък. Предишния път този пясък го нямаше.
В краката на Мрачния Рал бе коленичила жена, облечена с дълга кафява пола и бяла блуза. Тя се навеждаше над белия пясък. Ричард се промъкна по-наблизо. Жената чертаеше някакви линии в белия магьоснически пясък. Ричард позна някои от символите, които тя рисуваше. Мрачният Рал беше рисувал същите, преди да отвори кутията.
Ричард следеше бавните движения на ръката й, които изписваха заклинания. Кутрето на дясната й ръка липсваше.
В центъра на кръга, в центъра на магьосническия пясък, беше поставен кръгъл предмет. Ричард се приближи още повече. Навсякъде върху кръглия предмет бяха издълбани зверове. Точно както бе казала Прелатът.
Прииска му се да изкрещи от ярост.
В същия миг Мрачният Рал вдигна глава и се вгледа в очите му. По устните му бавно се разля усмивка. Ричард не знаеше дали той наистина го вижда или не, но нямаше да чака, за да се увери. С отчаяно усилие върна в съзнанието си образа на меча и в същото време успя да прогони черния фон. Отвори очи с вик. Гърдите му се издуваха. Сестра Вирна също отвори очи.
— Ричард, добре ли си? Остана там повече от час. Усетих, че се опитваш да се върнеш, така че също започнах да те дърпам навън. Какво стана? Какво видя?
— Цял час ли? — Ричард още не бе възстановил дишането си. — Видях Мрачния Рал. И костта на скрина. Имаше и една жена, която му помагаше да рисува заклинания в магьосническия пясък.
Уорън се надвеси над рамото му.
— Може да е само визуализиране на страховете ти. Да не е било наистина.
— Уорън може би е прав — каза Сестра Вирна и прехапа горната си устна, докато размишляваше. — Как изглеждаше жената?
— С чуплива кестенява коса до раменете, може би не по-висока от теб. Беше се навела над пясъка и рисуваше, така че не видях очите й. — Ричард потърка челото си с ръце. — Ръката й. Липсваше кутрето на дясната й ръка.
Уорън простена. Сестра Вирна затвори очи.
— Какво? Какво има?
— Сестра Одет — каза тя. — Видял си Сестра Одет.
Уорън кимна в потвърждение на думите й.
— Тя изчезна преди шест месеца, мислех, че е отишла да доведе ново момче.
— Проклятие — каза Ричард и скочи на крака. — Уорън, тичай да намериш Ду Чайлу. Кажи й, че трябва да тръгваме веднага. — Той отчаяно изскърца със зъби. Може би ако побързаше, времето щеше да му стигне.
Ду Чайлу сякаш бе изпаднала в транс, докато Ричард я дърпаше напред. Стиснал меча в другата си ръка, той също бе в някакъв свой свят. Гръмотевичната му ярост пасваше идеално на черните облаци горе. Заклинанията кръжаха около тях като глутница кучета около глиган — бяха разярени и настойчиви, но стояха на разстояние и търсеха пролука, през която да се промушат.
От мрака се появиха ивици светлина, които започнаха да кръжат около тях, докато накрая се превърнаха в аура около Ду Чайлу. Тя очевидно поглъщаше магията в себе си, както Сестра Вирна му бе казала, че е правила и друг път. Двамата представляваха завършената връзка, която Уорън твърдеше, че била спомената в старите книги и която щяла да притежава силата да събори Кулите.
През вълните горещина и врящата мъгла Ричард видя първата Кула. Продължи да дърпа Ду Чайлу напред към блестящата черна стена, която чезнеше в тъмнината над тях. Когато се пъхнаха в сводестата врата, около тях се завихриха облаци от прах и мръсотия. Заклинанията се протягаха да ги хванат, но светлината им потъваше в Ду Чайлу.
Ричард действаше, без да се замисля, без да знае какво го кара да се движи напред, без да се противи. Ако искаше да успее, ако искаше да спаси Калан, трябваше да се остави на онова нещо вътре в него да го води. Надяваше се, че ако наистина притежава дарбата, тя ще се довери на инстинкта му, както му бе казал Натан, и ще направи каквото е необходимо.
Ду Чайлу явно не забелязваше искрящия черен пясък в центъра на Кулата, върху който стояха. Сякаш бе потънала в някакво свое заклинание, в силата, преминала в нея от хората, които бяха построили Кулите и бяха отнели земята на народа й. Засега тя изпълняваше всичко, което се изискваше от нея. Защитаваше Ричард. Дойде времето и той да изпълни своите задължения.
Нещо го накара да вдигне високо ръката, в която държеше нейната. В другата вдигна меча си и го насочи право нагоре. Загуби се в яростта на магията, която го облада. Почувства топлината й в центъра на спокойствието, който винаги намираше. Остави яростта да запълни празнотата.
От меча избухна светкавица, която се изви като дъга в тъмата над тях, след което започна да се мята между стените на Кулата, като ги обливаше с течна светлина. Шумът беше оглушителен.
Черните стени започнаха да се обливат в огън, докато цялата Кула засия. Камъните се нажежиха до бяло.
Ричард имаше чувството, че светкавицата преминава и през него. Тя го разтърси със силата си и излезе през меча. Помисли си, че това му помогна да издържи на стихията, която напираше вътре в него.
Блестящи каскади от светлина се мятаха между стените и по пясъка. Всичко оживя. Черният пясък стана бял, както и стените, всичко пламтеше в пулсиращ огън и светлина.
Изведнъж угасна. Светкавиците изчезнаха, огънят също. Шумът спря, настъпи тишина, която зазвънтя в ушите му. Полираният черен камък на Кулата светеше с ослепителна белота.
Ду Чайлу все още не забелязваше нищо около себе си и Ричард я дръпна напред, за да довършат онова, за което бяха създадени.
В бялата Кула, докато държеше меча вдигнат високо горе, очакваше отново вълна от топлина и светлина. Но нищо подобно не се появи. Вместо това дойде тяхната противоположност, балансиращата ги сила. Появи се черна светкавица, празна чернота в светлината, която разтърси въздуха с такава сила, че сякаш можеше да отдели плът от кост. Както и при предишната светкавица, Ричард усети как мощта на силата изригва някъде дълбоко от същността му, сякаш самата му душа се откъсва от него. Виещата се ивица празна чернота обиколи стените и със страхотен трясък се вряза в тъмнината горе, оставяйки процеп тъмнина.
Щом черната светкавица потъна в мрака отгоре, по белите стени запълзяха сенки и двамата сякаш започнаха да потъват във вечната нощ. Мракът докосна земята и се понесе към тях, попивайки в белия пясък, превръщайки го в черен.
Ричард дори не си и помисли да се опита да избяга от всепоглъщащата тъмнина. Когато тя ги застигна, той се почувства така, сякаш двамата бяха захвърлени в ледена вода. Ду Чайлу, затворила очи, потръпна при докосването. Ричард също го забеляза, но благодарение на магията, то му се стори като далечно
