усещане, което само подхранваше яростта.
Сякаш целият свят потъна завинаги в непрогледната тъма. Светлината остана полузабравен, далечен спомен.
Ричард усети как нещо прекъсва виещото се въже на черните светкавици, разкъсва ивицата празнота в света на живите. Невъобразимият шум изведнъж бе заменен от тишина. Чуваше собственото си тежко дишане. Чуваше тежкото дишане на Ду Чайлу. От ледената празнота постепенно изплуваха светлина, живот и топлина.
През сводестите врати, врязани в каменните стени — сега блестящо черни, някога бели, — Ричард видя как през все по-изтъняващата мъгла се прокрадва светлина. Земята, до преди миг обгоряла и пуста, бе зелена и тучна. Все още хванати за ръце, двамата с Ду Чайлу стояха на прага и гледаха как мъглата се вдига, за да се открие под нея свят, който никой не бе виждал хиляди години.
Ръка за ръка двамата тръгнаха в хладния въздух, по тучните ливади, облени от слънчева светлина. Бурите и заклинанията ги нямаше. Тъмните облаци, в които се бяха вселили, също. Въздухът ухаеше на зеленина и свежест. Около тях всичко изглеждаше изпълнено с енергия за живот.
Долината, разположена в подножието на синеещи в далечината планини, бе зелена и тучна. Тук-там имаше дървета, скупчили се в малки горички, между тях се гонеха виещи се поточета. Плавните хълмове бяха оцветени в различни нюанси на зеленото.
Сега Ричард разбра защо Бака Бан Мана толкова отчаяно искаха земята си обратно. Това бе място, което наистина изглеждаше като роден дом. Място на светлина и надежда, което не би могло да бъде изтръгнато от сърцата на хората дори за хиляди мрачни години. Не мястото им принадлежеше. Те принадлежаха на него.
— Ти успя, Кахарин — каза Ду Чайлу. — Ти върна нашия дом от мъглата.
В далечината Ричард видя хора — онези, които заклинанията бяха уловили в капана си и които бяха бродили без посока незнайно колко време. Те продължаваха да се движат насам-натам безцелно, очевидно объркани от промяната. Трябваше да намери двама от тях, които познаваше.
Сестра Вирна и Уорън препускаха в галоп към тях. С тях беше и Бони. Още преди да са спрели напълно, Ричард се метна на гърба й.
Ду Чайлу протегна ръка. Искаше да тръгне с него. Той я издърпа с неохота на седлото.
— Ричард! — каза Уорън. — Това е удивително! Как го направи?
— Нямам и най-малка представа, Уорън. Надявах се, че ти ще можеш да ми обясниш.
Ричард пришпори Бони към мястото, където си спомняше, че срещна Чейс и Рейчъл, когато прекосяваше Долината първия път. Уорън и Сестра Вирна го последваха. Не след дълго той ги откри на брега на един ручей. Чейс, обгърнал раменете на Рейчъл, с обичайното си страховито изражение на лицето, изглеждаше объркан.
Ричард преметна крак през седлото на Бони и скочи на земята.
— Чейс, добре ли си?
— Ричард? Какво става? Къде сме? Идвахме за теб. Не бива… — Той се огледа. — Не бива да влизаш в Долината. Зед има нужда от теб. Воалът е разкъсан.
— Знам. — Ричард подаде юздата на Сестра Вирна и бързо ги представи един на друг. — Моите приятели ще ти обяснят всичко. — Той застана на коляно пред Рейчъл. Тъмнокехлибареният Камък на сълзите висеше на верижка около врата й, точно както си го спомняше от видението. — Рейчъл, добре ли си? Как се чувстваш?
Тя го погледна.
— Мястото беше чудесно, Ричард.
— Тук също не е лошо. Ще ти хареса. Рейчъл, Зед ли ти даде този камък?
Тя кимна.
— Каза, че ти може да го поискаш. Затова да го пазя, докато дойдеш и си го вземеш.
— Затова съм тук, Рейчъл. Ще ми го дадеш ли?
Тя се усмихна и наведе напред главица. Ричард разкопча верижката и взе камъка. Върху дланта си почувства неговата топлина и присъствието на Зед. Верижката беше къса за врата му. Той я върна на Рейчъл, а Камъка окачи на своя кожен ремък заедно с Агиел и драконовия зъб. С крайчеца на окото си забеляза в небето мъничка точица, която постепенно се уголемяваше.
— Ричард — каза Уорън, — след онова, което току-що видях, имам предвид с Кулите, не се съмнявам, че наумиш ли си нещо, винаги го правиш. Но нямаш време да стигнеш там, където искаш. Ако утре не се окажеш на правилното място, светът ще свърши. Какво смяташ да предприемеш?
— Къде отиваме, съпруже мой? — попита Ду Чайлу.
— „Ние“ никъде, Ду Чайлу. Ти оставаш тук, при твоя народ.
— Съпруже? — погледна го подозрително Чейс и сбърчи чело.
— Не съм й съпруг. Това просто е глупост, която си е втълпила. — Ричард мярна уголемяващата се фигура високо в небето. — Чейс, нямам време да ти обяснявам. Сестра Вирна и Уорън ще ти разкажат всичко.
Сестра Вирна пристъпи към него и го изгледа подозрително.
— Какво смяташ да правиш? Уорън е прав, нямаш никакво време.
Високо горе се разпериха червени криле и драконът започна да се спуска. Ричард откачи раницата от седлото на Бони и я метна на гърба си. Прегърна главата на кобилата си за довиждане. Взе и колчана и лъка си. С крайчеца на окото си продължаваше да следи спускането на дракона.
— Ще имам време, Сестро. А сега трябва да тръгвам.
— Това пък какво означава? Как ще го направиш?
В последния миг, преди да докосне земята, драконът вдигна нагоре шията си и застана хоризонтално. С широко разперени криле се понесе към тях с невъобразима скорост, почти докосвайки земята.
— Имам само една възможност да стигна навреме. По въздуха!
— По въздуха! — извикаха едновременно Уорън и Сестра Вирна.
Скарлет подскочи и изръмжа. Никой освен Ричард не я беше виждал. Огромните й криле убиха скоростта. Дрехите им се развяха от внезапно появилия се вятър. Тревата наоколо се наклони на една страна и прилепна до земята. Уорън, Сестра Вирна и Ду Чайлу отстъпиха назад поразени. Скарлет побърза да прибере крилата си.
— Ричард — каза Сестра Вирна, — ти имаш най-странните домашни любимци, които някога съм виждала.
— Червените дракони не са домашни любимци на никого, Сестро. Скарлет е моя скъпа приятелка. — Ричард направи няколко стъпки към огромния червен дракон, който блестеше на слънчевите лъчи. Скарлет пусна радостно сиво облаче дим.
— Ричард, много се радвам, че те виждам отново. След като ме извика толкова спешно, мисля, че отново си загазил. Както обикновено всъщност.
— Наистина съм загазил, приятелко. — Ричард погали червените люспи по гърдите й. — Липсваше ми, Скарлет.
— Добре, закусвала съм, можем да тръгваме, но докато летим, сигурно ще огладнея и тогава ще те изям с апетит, и то на чист въздух.
Ричард се засмя.
— Как е малкото?
Тя размаха гордо уши.
— Сега е на лов. Грегъри вече не е толкова малък. Липсваш му. Той също би искал да те види.
— И аз ще се радвам да го видя. Но сега ужасно много бързам. Нямам почти никакво време.
— Ричард! — Ду Чайлу изтича към него. — Тръгвам с теб. Аз трябва да бъда там, където е моят съпруг.
Ричард се наведе към ухото на Скарлет, а тя наведе глава и го изгледа с жълтото си око.
— Пусни мъничко огън, Скарлет, просто така, за ефект, не я плаши много.
Ду Чайлу побягна с писък назад, когато един огнен език близна тревата пред краката й.
— Ду Чайлу, твоят народ получи земята на дедите си. Трябва да останеш с него. Ти си тяхната жена- дух. Имат нужда от теб. Имат нужда да ги ръководиш. Искам да те помоля само едно — пази Кулите, които са
