— Да — прошепна той. — Легни до мен. Искам да те усещам близо до себе си. Страхувам се, че може никога да не се събудя повече, и искам да си край мен.
— Ще се събудиш — бодро му обеща тя.
Взе още едно одеяло и го метна върху двамата. Сгуши се до него с глава на рамото и ръка около кръста му, опитвайки се да не мисли за последните му думи.
Осма глава
Калан се събуди. Гърбът й бе опрян в неговия и й бе приятно топло. През пролуките на вратата се процеждаха първите слънчеви лъчи. Тя стана, разтърка очи и го погледна. Ричард лежеше по гръб с поглед, забит в тавана, и дишаше бавно и равномерно. Тя се усмихна на скъпото познато лице. Беше толкова красив, че чак сърцето й се сви.
Изведнъж осъзна какво в него й се струваше толкова познато. Ричард приличаше на Мрачния Рал. Лицето му не бе чак толкова невъзможно съвършено — тези невъобразимо изчистени и гладки черти на лицето, правилни и симетрични, като перфектно осъразмерена статуя, — чертите на Ричард бяха по-сурови и по-груби; по-истински.
Преди да победят Рал, когато вещицата Шота им се представи в образа на майката на Ричард, Калан видя, че Ричард има нейния нос и уста. Сега си мислеше, че Ричард има лицето на Мрачния Рал, в което са добавени някои от чертите на майка му. Това го спасяваше от жестокото съвършенство на Рал. Рал имаше фина чуплива руса коса, докато тази на Ричард беше по-гъста и тъмна. Освен това очите на Ричард бяха сиви, а на Рал — сини, но и двамата имаха пронизителния поглед на граблива птица. Човек би си помислил, че с погледа си могат да прережат желязо.
Въпреки че не разбираше как е възможно това, тя беше убедена, че в жилите на Ричард тече кръвта на Рал. Но нали Мрачният Рал беше от Д’Хара, а Ричард от Западната земя; това беше огромно разстояние. Може би става въпрос за някаква връзка в далечното минало, реши тя накрая.
Ричард все още гледаше втренчено в тавана, когато Калан го стисна за рамото.
— Как е главата ти?
Той подскочи. Огледа се, примигвайки срещу нея, после разтри очи.
— Какво?… Спях. Какво каза?
Калан се намръщи.
— Не спеше!
— Напротив! Бях заспал дълбоко.
Изведнъж Калан разбра.
— Очите ти бяха широко отворени. Нали те видях… — Тя остави изречението си недовършено, защото в противен случай би трябвало да каже на глас, че само магьосниците спят с отворени очи.
— Така ли? — Той се огледа наоколо. — Къде са онези листенца?
— Тук. Още ли те боли?
— Да. — Той се изправи. — Но съм бил и по-зле. — Пъхна няколко листенца в устата си и прокара пръсти през косата си. — Поне мога да говоря. — Усмихна й се. — И мога да се усмихвам, без да имам чувството, че лицето ми ще се разпадне всеки миг.
— Може би ще е по-добре днес да не отиваш с ловците, както се бяхте уговорили, щом не се чувстваш достатъчно добре.
— Савидлин каза, че не мога да си взема думите назад, щом веднъж съм приел. А и искам да видя лъка, който е направил специално за мен. Ще ми бъде интересно. Дори не мога вече да си спомня откога не съм стрелял с лък.
След като той подъвка малко листата на Нисел, двамата сгънаха одеялата си и излязоха да потърсят Савидлин. Намериха го в къщи захласнато да слуша Сидин, който му описваше полета си с дракона. Савидлин обичаше да слуша разни истории. Той слушаше малкия си син със същия интерес, с който би слушал завърнал се от пътешествие ловец. Калан забеляза с гордост, че момченцето разказва съвсем точно, поставяйки необходимите акценти в разказа си, но без да украсява излишно събитията.
Сидин попита дали би могъл да си вземе дракона за домашно животно. Савидлин му обясни, че червеният дракон не е домашно животно, а приятел на техния народ. Препоръча му да си намери червено пиле за домашно животно. Веселан готвеше някаква каша с яйца в глинен съд. Тя покани Ричард и Калан да закусят с тях и им подаде по една паница, докато двамата се настаняваха върху кожите по земята. Предложи им и по парче хляб от тава, който да сгънат и използват за загребване.
Ричард накара Калан да попита Савидлин дали няма някаква остра и здрава пръчка, каквато и да е. Савидлин се наведе назад и с пръсти дръпна една тънка пръчка от торбата, пъхната под пейката. Подаде я на Ричард, който бе извадил драконовия зъб. Той я повъртя в ръце, оглеждайки я учудено, и я пъхна в основата на зъба, след това я завъртя. Савидлин се разсмя.
— Искаш да направиш дупка ли? — Ричард кимна. Савидлин протегна ръка. — Дай на мен. Ще ти покажа как се прави.
Савидлин направи с острието на ножа си малка дупчица и след това задържа зъба между стъпалата си, както бе седнал на пода. Сложи няколко песъчинки в дупката, след което напъха и пръчката. Плю на дланите си и започна да я върти между тях, като от време на време спираше, за да пусне още песъчинки в дупката, също и малко слюнка. С ножа си почисти стърготините, излезли от другата страна на зъба, там където импровизираният свредел го бе пробил. След това му го подаде, целият ухилен, и му показа дупката. Ричард се засмя и му благодари, след това завърза зъба с кожен ремък и го окачи около врата си заедно със свирката на Пилето и Агиела.
Вече се събираше цяла колекция. Но някои от експонатите не харесваха особено на Калан.
Загребвайки от кашата си, Савидлин попита:
— Как е главата?
— По-добре е, но все още боли. Листата, които Нисел ми даде, много ми помогнаха. Направо се учудвам, че се наложи да ме носите до къщата на духовете миналата нощ.
Савидлин се засмя.
— Веднъж много ме болеше ето тук — той посочи един заоблен белег на бузата си. — Наложи се до в къщи да ме занесат няколко жени. — Той се наведе напред и повдигна вежда. — Жени! — Веселан го изгледа неодобрително. Той се направи, че нищо не забелязва. — Когато моите хора разбраха, че съм бил донесен в къщи от жени, направо си умряха от смях. — Той пъхна последното парченце хляб в устата си и задъвка. — Тогава им казах кои точно са били жените и те престанаха да се смеят. Искаха да разберат как точно съм получил белега си, та и тях да ги занесат в къщи същите жени.
— Савидлин! — възмутено го скастри Веселан. — Ако вече нямаше този белег, щях да му го направя. И то какъв!
— Е, и как получи белега? — попита Ричард.
Савидлин сви рамене.
— Както казах и на моите хора тогава, не е никак трудно. Само застани някъде като изненадан заек и чакай някой да те намушка с копието си.
— А този някой не те уби?
— Защото пъхнах в него няколко от специалните си стрели „десет стъпки“. — Той посочи гърлото си. — Ето тук.
— Какви са тия специални стрели „десет стъпки“?
Савидлин посегна някъде настрани и извади от колчана си една фино изработена, остра стрела.
— Ето това. Виждаш ли тъмното петно? Отрова. Отрова „десет стъпки“. Защото след като попадне в теб, правиш десет стъпки и си мъртъв. — Той се засмя. — Хората ми решиха да потърсят друг начин, за да накарат тези жени да ги занесат в къщи.
Веселан се наведе напред и напъха остатъка от своя хляб в устата на мъжа си, а после се обърна към Калан:
— Мъжете обичат да разказват какви ли не ужасни истории. — Тя се усмихна свенливо. — Но толкова се притеснявах, докато се оправи. Разбрах, че е добре, чак когато дойде при мен и заченахме Сидин. Тогава престанах да се тревожа.
