Когато се върнаха с лечителката, намериха Ричард свит в ъгъла, притиснал ръце към главата си. Беше плувнал в студена пот и много блед. Нисел му даде да изпие някаква отвара. След малко глътна и някакво кубче. Когато го видя, Ричард се усмихна. Явно знаеше какво е. Нисел седна на пода до него и напипа вените на слепоочието му. Остана така доста време. Когато цветът на лицето му започна да се възвръща, тя го накара да отпусне глава назад и да отвори уста. Разклати някакво малко шишенце пред лицето му и капна в устата му няколко капки. Ричард се намръщи. Старата жена се усмихна, но не каза нищо. След малко се обърна към Калан.
— Мисля, че това ще му помогне. Кажи му да дъвче листата. Ако отново има нужда от мен, ела да ме извикаш.
— Нисел, ще се оправи ли скоро?
Възрастната жена погледна Ричард.
— Духовете си имат собствено мнение. Не винаги се вслушват в нашето. Мисля, че неговият определено не иска да го слуша. — Тя видя тревогата в очите на Калан и каза по-бодро: — Не се тревожи, дете. Имам си начини да се справя дори с един дух.
Калан кимна. Нисел й се усмихна топло и я потупа по ръката, преди да си тръгне.
Ричард вдигна поглед към Савидлин и Калан.
— Каза ли му? Каза ли му, че съжалявам за стрелите?
Калан се усмихна леко на Савидлин.
— Тревожи се, задето е съсипал толкова много от стрелите ти.
Савидлин въздъхна.
— Сам съм си виновен. Кой ми е крив, че ти направих толкова добър лък!
Ричард успя да се усмихне.
— Веселан е отишла да пече хляб. Аз имам да свърша някоя и друга работа. Починете си добре. Ще се върнем за вечеря. Ще вечеряме заедно. Мирише така, като че жена ми е сготвила нещо много вкусно.
След като Савидлин си тръгна, Калан седна на пода до Ричард.
— Ричард, какво стана днес? Савидлин ми разказа цялата история. Винаги ли си бил толкова добър стрелец?
Той изтри потта от челото си с опакото на ръката си.
— Не. И преди можех да разцепвам стрели, но не повече от шест-седем на ден.
— Изстрелвал ли си друг път толкова много?
Той кимна.
— Да, в добри дни, когато усещах, че мога да почувствам мишената. Но днес беше съвсем различно.
— Кое му беше различното?
— Ами, когато излязохме в полето, главата отново започна да ме боли. Мъжете приготвяха мишени от трева. Мислех си, че изобщо няма да мога да улуча мишената, защото болката се усилваше. Но не исках да разочаровам Савидлин, така че все пак опитах. Когато стрелях, призовах мишената.
— Какво означава това?
— Не знам — вдигна рамене Ричард. — Някога си мислех, че всички правят така, когато стрелят. Но Зед ми каза, че не било така. Когато стрелям, аз поглеждам мишената и някак си я призовавам към себе си. Когато го правя както трябва, всичко друго престава да съществува. Оставаме само аз и мишената. Сякаш тя се приближава към мен. Не знам как, но усещам точно как трябва да пусна стрелата, за да прониже целта. Когато го направя както трябва, съм убеден, че стрелата ще попадне където трябва още преди да съм освободил тетивата.
Щом разбрах, че винаги когато получа това странно усещане, удрям в целта, престанах да стрелям. Просто трябваше да се прицеля и да предизвикам това усещане. Знаех, че успея ли да го направя, няма начин да пропусна целта. Така че реших, че няма смисъл да се упражнявам повече. Опитвах от време на време, само за да изпитам същото чувство. С времето се научих да го предизвиквам сам, и то когато си пожелая.
— И защо днес да е било различно?
— Ами, както вече ти казах, главата ме болеше ужасно. Гледах как стрелят другите. Наистина са добри. Савидлин дойде и ме тупна по гърба, за да ми покаже, че е мой ред. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Дори бях готов да се откажа въпреки всичко. Все пак вдигнах лъка и призовах мишената. — Ричард прекара пръсти през косата си. — Не знам как да ти го обясня. Щом го направих, главоболието ми изведнъж спря. Никаква болка. Мишената се приближи към мен, както никога преди. Струваше ми се, че трябва само да сложа стрелата на тетивата. Никога преди усещането не е било толкова силно. Имах чувството, че мишената е огромна. И бях абсолютно сигурен, че ще улуча.
— И главата спря да те боли?
Той кимна.
— Имаш ли представа защо се случи всичко това?
Ричард сви колене и ги обгърна с ръце. Вгледа се внимателно в лицето й.
— Страхувам се, че да. Беше магия.
— Магия ли? — Калан повдигна вежди. — Какво искаш да кажеш?
Очите му отново се спряха върху лицето й.
— Калан, не знам ти как чувстваш магията вътре в себе си, но аз я усетих. Всеки път, когато изтегля Меча на истината, тя нахлува в мен, превръща се в част от мен, знам какво е да чувстваш, че в себе си имаш магия. Изпитвал съм го много пъти, по различни начини, в зависимост от това как използвам меча. Досега, тъй като съм свързан с меча си, усещах магията в него дори и да не го използвам, дори само да стои близо до мен, прибран в ножницата си. Вече мога сам да призова магията му, без дори да се налага да го изваждам. Мога да я усетя като куче, което върви по петите ти, готово всеки миг да ти се нахвърли.
Днес, когато вдигнах лъка и призовах мишената, извиках и още нещо: магията.
И преди съм усещал магия — когато Зед ме е докосвал, за да ме лекува, или пък когато ме докосна ти, когато бе изпаднала в Кон Дар. Сега беше нещо подобно. Знам, че беше магия. Чувствах я по-различна от твоята или на Зед, но със сигурност беше магия. Усетих живота й в себе си, нещо като втори дъх. Жива — Ричард се хвана за гърдите. — Усетих как се надига някъде отвътре, как нараства, докато не я освободих, за да се насочи към мишената.
Това чувство не бе чуждо за Калан.
— Може би е свързано с меча?
Той поклати глава.
— Не съм сигурен. Може и така да е. Но не мога да я владея. След миг тя просто изчезна като пламъче, загасено от вятъра. Сякаш изведнъж попаднах в непрогледна тъмнина. Сякаш изведнъж ослепях. И болката в главата се върна. Не можех повече нито да призова мишената, нито да я улуча. Затова оставих другите да стрелят. Магията идва и си отива. Не мога никога да кажа кога това ще стане. После, когато мъжете седнаха да ядат месо, ми стана толкова лошо, че трябваше веднага да се махна оттам. Докато те се хранеха, аз стрелях. Надявах се, че ще мога да призова магията и главоболието ми ще спре.
— А стрелата, която си хванал във въздуха?
Той я погледна.
— Савидлин ти е казал?
Тя кимна.
— Това беше най-странното от всичко. Не мога да си го обясня. По някакъв начин успях да направя въздуха плътен.
Тя сведе глава над лицето му.
— Направил си въздуха плътен?
Той отново кимна.
— Знаех, че трябва да спра тази стрела, и просто си помислих, че ще бъде много добре, ако въздухът стане плътен. Беше както някога с меча, когато въздухът се сгъсти и, изглежда, ми провървя. Иначе щях да
