умра. В главата ми се появиха едновременно идеята и нейното изпълнение. Абсолютно едновременно. Нямах точна представа какво правя. Идеята просто се появи в главата ми и в следващия миг вече държах стрелата в ръката си.
Той се умълча. Калан ровеше с пръст в тока на обувката си. Не знаеше какво да каже. Страхът беше проникнал в душата й.
— Ричард — прошепна тя. — Обичам те!
Мина цяла вечност, докато чуе гласа му.
— И аз те обичам! — Той се обърна към нея. — Калан, страхувам се.
— От какво?
— Нещо става. Първо този смехавец, след това главоболията, ти хвърляш светкавици, аз правя всичко това днес. Единственият изход е да отидем в Ейдиндрил и да намерим Зед. Всички тези неща, изглежда, са свързани с магията.
Тя не мислеше, че той греши, но се опита да даде и други възможни обяснения на случилото си.
— Това, дето пратих светкавиците, е свързано с моята магия, не с теб. Макар да не знам как го направих, беше, за да те защитя. Що се отнася до смехавеца, той е същество от отвъдния свят. И по никакъв начин не е свързано с нас. Просто едно зло. Тази твоя магия днес… ами, вероятно е свързана по някакъв начин с магията на меча. Не знам точно.
— А главоболията?
— Не знам — най-накрая призна тя.
— Калан, болките в главата могат да ме убият. Нямам представа откъде знам това, но знам, че е така. Това не е просто главоболие. Нещо друго е. Не знам какво.
— Ричард, моля те, не говори така. Плашиш ме.
— Аз също се плаша. Една от причините да се дразня от Чандален е, че се страхувам да не се окаже прав. За това, че след себе си водя проблеми.
— Може би е най-добре да се махаме оттук. Да отидем да намерим Зед.
— А главоболията? През повечето време не мога дори да стоя прав. Не мога на всеки десет крачки да спирам и да стрелям с лъка, за да не ме боли главата.
Тя преглътна с мъка буцата в гърлото си.
— Може би Нисел ще намери някакво разрешение?
Той поклати глава.
— Тя ми помага, но само отчасти. И за известно време. Много скоро вече няма да може да направи нищо. Страхувам се, че болката ще ме убие. Страхувам се, че ще умра.
Калан се разплака. Ричард я прегърна, за да я утеши. Опита се да каже нещо, но тя затисна устните му с пръсти. Притисна лице в него, хващайки се с две ръце за ризата му. Всичко бавно започваше да се разпада. Той я хвана за ръката и я остави да се наплаче.
Изведнъж Калан осъзна каква голяма егоистка е. Всичко това се случваше на него. Именно той изпитваше цялата тази болка. Пак той беше в опасност. Тя трябваше да е тази, която да го утешава, а не той нея.
— Ричард Сайфър, ако си мислиш, че всичко това ще те спаси от сватбата ти с мен, дълбоко се лъжеш.
— Калан… аз не… Кълна се…
Тя се усмихна и лекичко го целуна по бузата.
— Знам, Ричард. Справяли сме се с къде-къде по-сложни проблеми. Ще измислим нещо и сега. Обещавам ти. Веселан вече започна да шие роклята ми.
Ричард пъхна в устата си няколко от листенцата на Нисел.
— Обзалагам се, че ще ти стои чудесно.
— Е, ако наистина искаш да я видиш, ще трябва просто да се омъжиш за мен!
— Да, госпожо!
След малко Веселан, Савидлин и Сидин се прибраха. Ричард лежеше със затворени очи и си почиваше, дъвчейки листата. Каза, че се чувствал малко по-добре. Сидин сияеше. Беше се превърнал в местната знаменитост. Никой друг от другарчетата му не беше яздил дракон. Бе прекарал по-голямата част от деня в разкази за това как се чувства човек толкова високо във въздуха. Сега побърза да се свре в полата на Калан и да й разкаже как е бил център на внимание.
Тя го слушаше с усмивка, докато вечеряха. Също като нея Ричард не пожела да хапне сирене. Савидлин му предложи парче пушено месо, но Ричард учтиво отказа.
Тъкмо привършваха вечерята, в рамката на вратата се появи Пилето, заобиколен от мъже с копия. Всички в къщата оставиха паниците си и се изправиха. Изразът на лицето му определено не се хареса на Калан.
Ричард пристъпи напред.
— Какво има? Какво се е случило?
Пилето огледа присъстващите мрачно.
— Дойдоха три чужденки. С коне.
Калан се зачуди защо ли трите жени са предизвикали Пилето да събере около себе си толкова въоръжени мъже.
— Какво искат?
— Не можахме да разберем. Почти не говорят нашия език. Мисля, че търсят Ричард. Доколкото разбрахме, искат да се видят с него и с родителите му.
— С родителите ми! Сигурен ли си?
— Мисля, че това се опитаха да кажат. Казаха да не се опитваш да избягаш. Били дошли за теб. Казаха още да не се меся.
Ричард несъзнателно откопча ножницата на меча си. Челото му се сбърчи, лицето му придоби сериозно изражение.
— Къде са?
— Оставих ги да чакат в къщата на духовете.
Калан прибра една къдрица зад ухото си.
— Казаха ли кои са?
Дългите сребристи коси на Пилето проблясваха на слабата светлина на залязващото слънце.
— Представиха се като Сестрите на светлината.
Дъхът на Калан секна. По тялото й преминаха ледени тръпки. Очите й останаха широко отворени.
Девета глава
Ричард се намръщи.
— Е, кои са те? Какво каза Пилето?
Калан все още стоеше с широко отворени очи. Едва успя да прошепне.
— Каза, че са Сестрите на светлината.
Ричард я изгледа.
— Кои са Сестрите на светлината?
Тя най-после примигна и го погледна.
— Знам много малко за тях. Всъщност едва ли някой знае много. Ричард, мисля, че трябва да се махаме. — Калан го хвана с две ръце за лакътя. — Моля те! Да тръгваме още сега!
Погледът на Ричард се плъзна по мъжете с копия, докато накрая спря върху Пилето.
— Благодари му, че дойде да ни извика. Кажи му, че ще се заемем с това.
След като Пилето кимна и си тръгна, последван от хората си, двамата казаха на Савидлин, че няма нужда да ги придружава този път, и Ричард я изведе навън за ръката. Забързаха по пътеката.
— Добре, може да не знаеш много за тях, но нали все нещо ти е известно. Кажи ми всичко, за което се сещаш. Не е нужно да съм телепат, за да видя, че знаеш нещичко и че се страхуваш от тях.
— Те са нещо като магьосници. Като магьосници с дарба.
— Какво искаш да кажеш?
