от ръката на Мрачния Рал.
Докато Калан седеше в мрака трепереща, впила празен поглед в нищото, почти изпаднала в транс, Дена започна да й разказва какво е правила с Ричард. Как е използвала Агиел. Описваше с подробности всяко докосване, всичко, което Агиел можеше да причини. Калан помнеше прекрасно болката, която бе изпитала от докосването му до дланта си, влудяващата болка. Разбра, че онова, което е изпитала, е най- малкото, на което Агиел е способен.
Зарева с глас, когато Дена й разказа как е увесвала Ричард на халки за гредата с вдигната нагоре глава и как го е карала да не помръдва, докато вкарва Агиел в ухото му. Как дори най-лекото потръпване е щяло да му нанесе непоправими вътрешни рани. Как е бил способен да го направи единствено заради любовта си към Калан. Тя потрепери, когато чу ужасяващото описание на онова, което Агиел му е причинил, какво му е причинила магията. Нямаше сили да погледне Дена, която продължаваше да говори. Не можеше да срещне очите й. А това беше само началото.
Тя притисна стомаха си и допря трепереща ръка до устните си, за да не повърне, докато Дена й описваше едно след друго нечовешките мъчения. Калан не можеше да спре да плаче. Затвори здраво очи.
Слушаше и се молеше на добрите духове Дена да не разкаже единственото нещо, което знаеше, че няма да има сили да понесе. Но Дена продължаваше да разказва. За това какво правят Морещиците с другарите си, защо другарите им не живеят дълго. Спираше се на всеки интимен детайл. Описа й как с Ричард е правила неща, които не си е позволявала с никой друг свой другар.
С последен крясък Калан се извърна назад, направи няколко стъпки и започна да повръща. Държеше се с една ръка за корема, с другата се опитваше да се подпира, за да не се строполи на земята, като продължаваше да ридае неудържимо. Ръцете на Дена държаха косата й назад, докато Калан изпразваше съдържанието на стомаха си в прахта. Продължи да повръща, докато стомахът й пресъхна напълно.
Усети горещите ръце на Дена върху гърба си. Прииска й се да предизвика светкавиците, но й бе твърде зле, за да може да събере силата си. Разкъсваше се между желанието да се хвърли върху Ричард и да започне да го прегръща и да разпори корема на тази жена с Кон Дар, Кървавата ярост.
Докато повръщаше и плачеше, едва поемайки си дъх, Калан успя да промълви:
— Махни… си ръцете… от мен.
Ръката, която придържаше тежката й коса, се дръпна надолу. Стомахът й се сгърчи в сухи конвулсии.
— Колко пъти си му причинявала това?
— Достатъчно. Няма значение.
Калан се обърна и с ярост закрещя, стиснала юмруците си.
— Колко пъти?
Гласът на Дена стана мек и спокоен.
— Съжалявам, Калан. Не знам. Не съм ги броила. Но той беше с мен много дълго време. Много по-дълго, отколкото всеки мой другар. Правех го всяка нощ. Никой друг не би устоял, защото никой не притежава силата на Ричард, силата на неговата любов към теб. Друг на негово място би умрял още първия път. Ричард се бори срещу мен много дълго. Казах ти — достатъчно пъти. Това е всичко. Достатъчно.
— Достатъчно? Достатъчно за какво?
— Достатъчно, за да подлудя част от него.
— Той не е луд! Не е! Не е!
Дена гледаше как Калан се олюлява от болка и гняв.
— Калан, чуй ме. Всеки друг би бил свършен от това, което аз направих. Ричард се запази, защото умее да раздвоява съзнанието си. Той затвори най-важното от себе си там, където аз не мога да стигна, където магията не може да стигне. Използва дарбата си и го направи. Запази същността си непокътната и позволи на лудостта да проникне в най-тъмните ъгълчета на съзнанието му. Използвах магия, за да го държа в плен на лудостта. Той не можеше да се защитава срещу всичко, което му причинявах. Казах ти какво съм направила, за да осъзнаеш истината за неговата лудост. Той пожертва много от себе си, за да спаси останалото само за теб. Направих с него всичко, което беше правено с мен.
Калан взе ръката на Ричард в своята и я притисна до сърцето си.
— Как си могла да вършиш подобни неща? — ридаеше тя. — О, бедни мой Ричард. Как си могла? Как си могла изобщо да го направиш?
— Всеки от нас носи малко лудост в себе си. Някои повече от другите. Но никой не е живял в такъв мрак, в какъвто съм живяла аз.
— Тогава как си могла? Как си могла, след като знаеш какво е?
Дена я гледаше изпод вежди
— Ти също си правила ужасни неща. Използвала си силата си, за да причиняваш злини на хората!
— Но те бяха виновни в ужасни престъпления.
— Всички ли? — попита тя бавно. — До един?
— Не — прошепна Калан. — Но аз не го правех, защото ми доставя удоволствие. Така трябваше. Това ми е работата. Това е, което съм, заради което съществувам.
— Значи все пак си го направила. А какво ще кажеш за Демин Нас?
Думите се врязаха в сърцето й. Тя се отнесе в спомена, в сладкия спомен за това как бе кастрирала този звяр. Тя залитна напред и и зарида.
— О, милостиви духове, нима не съм по-добра от теб?
— Ние всички правим онова, което трябва, независимо от причините. — Ефирните й пръсти повдигнаха брадичката на Калан. — Не ти казах всичко това, за да ти причиня болка, Калан. Разказът ми причинява много повече болка, отколкото си мислиш. Направих го, за да спася Ричард. Той не трябва да умре, преди да е изтекло времето му, а и Пазителят не бива да излезе на свобода.
Калан притискаше ръката на Ричард до гърдите си.
— Съжалявам, Дена, но не мога да ти простя. Знам, че Ричард може… но аз не мога. Мразя те.
— Не съм и очаквала да ми простиш. Искам от теб само да разбереш истината за това, което ти казах, истината за лудостта на Ричард.
— Защо? С каква цел?
— За да разбереш онова, което трябва да направиш. Същността на тази лудост е в слагането на яката. Тя символизира всичко, което съм му сторила. В неговото съзнание магията означава лудост, мъчение. Мисълта за яка около врата му кара лудостта да излезе от най-тъмните ъгълчета на съзнанието му, предизвиква най-дълбоките му страхове. Той не преувеличава, като казва, че по-скоро би умрял, отколкото да сложи отново яка около врата си. Няма да го направи, дори това да е цената на спасението му. Но ако не го направи, ще умре. Има само едно нещо в света, което може да го накара да сложи яката.
Калан вдигна глава. Очите й бяха празни.
— Искаш от мен да го накарам да сложи яката около врата си? — Тя потръпна от ужас. — Искаш да му причиня това? След всичко, което ми разказа.
Дена кимна.
— Ще го направи, ако ти му кажеш. Иначе няма да я сложи, независимо от всичко. Никога!
Отпуснатата ръка на Ричард се изплъзна от треперещите пръсти на Калан. Тя покри устата си с ръка. Дена беше права! След всичко чуто вече бе убедена, че е така.
Сега знаеше какво вижда в очите на Ричард, когато Сестрите държат пред него яката. Сигурно така изглежда лудостта. Ричард никога не би сложил сам яката около врата си. Никога. Сега вече го знаеше. Със сигурност.
От гърлото й излезе сподавен вик.
— Ако сложа яката около врата му, той ще си помисли, че съм го предала. В лудостта си ще помисли, че искам да му сторя зло. — Прониза я остра болка. Тя отново заплака. — Ще ме намрази.
Гласът на Дена дойде до нея като въздишка.
— Съжалявам, Калан. Може би наистина ще те намрази. Не можем да сме сигурни, но е възможно да го възприеме именно по този начин. Не знам до каква степен ще го обземе лудостта, когато разбере, че трябва да сложи яката; когато ти му кажеш, че трябва да го направи. Но той те обича повече, отколкото обича себе си, и не би я носил по никаква друга причина.
