— Той все още е с теб.
Калан сведе юмрука си и с пръстите на другата ръка изтри сълзите от бузата си. Не й харесваше замечтаното изражение на лицето на Дена, когато гледаше Ричард. Ни най-малко.
— Как дойде тук? Не е възможно Ричард да те е извикал; ти не си негов предтеча.
Дена се обърна. Замечтаната й усмивка се стопи.
— Не бих могла да ти го обясня съвсем точно, но ще се опитам да го кажа така, че да разбереш. Намирах се на едно място, потънало в тъмнина и спокойствие. Щом Мрачният Рал премина през него, спокойствието ми се наруши. Той не би трябвало да може да направи подобно нещо. Колкото повече той се приближаваше, толкова по-ясно усещах, че Ричард го е извикал по някакъв начин и му е дал възможност да напусне мястото си, там, където бе затворен от воала, и да дойде тук. Познавам добре Мрачния Рал и реших да го последвам. Сама никога не бих могла да премина през собствения си воал, но като се прикачих към него, успях да го направя и да дойда благодарение на него. Дойдох, защото можех да предположа какво ще стори Мрачният Рал на Ричард. Не знам как да ти го обясня по-добре.
Калан кимна. Тя вече не виждаше пред себе си дух, а жената, която бе избрала Ричард за свой другар. Силата кипеше в гърдите й. Тя я овладяваше с усилие, опитвайки се да убеди самата себе си, че само така може да помогне на Ричард; трябваше да позволи на Дена да му помогне, ако това изобщо беше възможно. Калан й бе казала, че е готова да направи всичко, и това беше самата истина. Дори ако това нещо бе да се въздържи и да не убие някой, който вече бе мъртъв. Някой, който би убивала хиляди пъти и после още хиляди.
— Можеш ли да му помогнеш? Можеш ли да го спасиш?
— Той е белязан със знака на Пазителя! Този знак закарва онзи, който го носи, право при Пазителя. Ако обаче друг докосне знака, той отива при Пазителя вместо белязания. На негово място. Тогава Ричард ще бъде спасен. Ще живее.
В този миг Калан разбра какво трябва да направи. Без никакво колебание тя се наведе над Ричард с протегната напред ръка.
— В такъв случай аз ще бъда белязаната. Ще отида вместо него, за да оживее той.
Тя разпери пръсти, за да прилепне ръката й по-добре към знака. Оставаше й още милиметър, преди да го докосне.
— Калан, не го прави.
Тя погледна Дена през рамо.
— Защо? Щом това ще го спаси, аз искам да отида вместо него.
— Знам, че си готова да го направиш, но не е толкова лесно. Първо трябва да си поговорим. Няма да е лесно и за двете ни. Ако искаме наистина да му помогнем, и двете ще почувстваме болка.
Калан неохотно дръпна ръката си и седна, кимайки с глава. Беше готова да се съгласи на всичко, да плати всякаква цена, дори да говори с тази… жена. Отпусна ръка върху Ричард, за да се чувства достатъчно близо до него, и погледна Дена.
— Откъде знаеш коя съм?
Дена се усмихна, почти се засмя.
— Да познаваш Ричард означава да познаваш и Калан.
— Разказвал ти е за мен?
Усмивката на Дена угасна.
— В известен смисъл. Чувала съм името ти безброй пъти. Когато го измъчвах, той крещеше името ти до припадък. Никога ничие друго. Нито на майка си, нито на баща си. Само твоето. Измъчвах го, докато забравеше собственото си име, но твоето не забрави нито веднъж. Бях сигурна, че ще намери начин да бъде с теб, независимо от силата ти на Изповедник — тя отново се усмихна. — Мисля, че Ричард е способен да намери начин да накара слънцето да изгрее посред нощ.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото ще те помоля да му помогнеш и искам да разбереш точно колко ще го нараниш, преди да се съгласиш да го направиш. Трябва да разбереш какво трябва да направиш, за да го спасиш. Нямам намерение да ти въртя номера. Искам да си наясно с онова, което правиш. Само така ще разбереш как можеш да му помогнеш. Не го ли разбереш, има голяма вероятност да се провалиш. Този знак не е единствената опасност, която го грози. В него има лудост, която ще го убие толкова сигурно, колкото и знакът на Пазителя.
— Ричард сигурно е най-разумният човек, когото познавам. Не мисля, че страда от лудост. Знакът е първата ни грижа за него.
— Той е белязан и по друг начин — притежава дарбата. Знам го от мига, в който дойде, за да ме убие. Виждам го и сега, виждам аурата му. Знам, че това го убива, знам, че дните му са преброени. Не зная точно колко време му остава, но със сигурност не е много. Не можем да си позволим да го спасим от Пазителя, без да помислим, че така или иначе ще умре от дарбата си.
Калан кимна и избърса носа си в опакото на ръката си.
— Сестрите на светлината казаха, че могат да го спасят. Казаха, че трябва да носи една яка и щял да се спаси сам. Ричард не иска да я сложи. Каза какво си му причинила и защо не иска да носи яка. Но той не е луд. В края на краищата ще разбере какво трябва да се направи и ще го направи. Той си е такъв. Накрая винаги прозира истината.
Дена поклати глава.
— Това, което ти е казал, е само мъничка частичка от цялото. Не можеш дори да си представиш колко още не ти е казал. Познавам лудостта му. Той няма никога да ти каже останалото. Аз трябва да го направя.
Гневът на Калан избухна.
— Не мисля, че ще е много умно от твоя страна да го правиш. Щом е преценил, че не трябва да ми казва нещо, значи е по-добре да не го знам.
— Напротив, трябва да го знаеш. Ако искаш да му помогнеш, трябва да можеш да го разбираш. В някои отношения аз го познавам по-добре от теб. Аз го докарвах до ръба на лудостта, понякога и отвъд него. Виждах го загубен в бездната на безумието. Стоях там и го държах на ръба.
Погледът на Калан блесна. Тя разпозна погледа, с който Дена гледаше Ричард. Не й вярваше.
— Ти го обичаш.
Дена я погледна.
— Той обича теб. Използвах любовта му, за да му причиня болка. Извеждах го на прага на смъртта и го държах там, на самия ръб. И други са извеждали хора на ръба между живота и смъртта, и то по-бързо от мен, но едва ли са успявали да ги задържат там. Те винаги избързваха или пък правеха малко повече от необходимото и убиваха питомците си, довършвайки ги, преди да са могли да изстискат от тях най- съвършената болка, която води след себе си най-жестоката лудост. Мрачният Рал избра мен, защото имам таланта да ги държа живи и да им причинявам точно такава болка, която постепенно да увеличавам и увеличавам. Самият Рал ме научи на това.
Понякога съм седяла часове наред, знаейки, че ако го докосна само един-единствен път с Агиел, това ще бъде твърде много; че ще го убие. Докато седях и го чаках да се възстанови достатъчно, за да мога да продължа нататък, той шептеше името ти. Отново и отново. Часове наред. Дори не осъзнаваше, че го прави. Ти беше нишката, която го свързваше с живота. И в същото време същата тази нишка ми позволяваше да му причинявам допълнително болка. Да го приближавам все повече до смъртта, все по- дълбоко в лудостта. Използвах любовта му към теб, за да го накажа толкова, колкото никой никога не бе успял да издържи.
Докато седях и слушах как повтаря името ти, си пожелах веднъж, поне веднъж да изрече моето име. Не го направи никога. Това ме предизвикваше да му причинявам болка повече от всичко друго.
По лицето на Калан се изтърколиха сълзи.
— Моля те, Дена, не мога да слушам повече. Не мога да го понеса. Да разбера, че аз съм била причината да му сториш всичко това.
— Трябва да ме изслушаш. Още дори не съм започнала да ти разказвам онова, което трябва да чуеш, ако искаш да му помогнеш. Трябва да разбереш как използвах магия срещу него; защо мрази магията с цялата си същност. Аз го разбирам, защото онова, което причиних на Ричард, преди това го бях изтърпяла
