разкъса от яростна светлина и се чу трясък, от който всичко се разлюля. Къщата на духовете отново се появи, осветена от синята светкавица, насочена към Мрачния Рал.
Без каквото и да било усилие той вдигна ръка и отклони удара. Светкавицата се разцепи на две. Едната й половина излетя пред покрива и се загуби в черното небе. Посипа се дъжд от искри. Другата половина се удари в земята, вдигайки облак прах.
Очите на Мрачния Рал срещнаха нейните. Погледът му проникна дълбоко в душата й. Той се усмихна с най-злата усмивка, която някога бе виждала. Цялото й тяло се сгърчи от болка, до последната фибра. Опита се да призове отново силата си, но не се получи. Мрачният Рал беше направил нещо. Тя опита отново, но не можа дори да се помръдне. Ричард също изглеждаше като вкаменен.
Целият й свят се сриваше с шеметна бързина. „Ричард — крещеше тя мислено, — моят Ричард. О, милостиви духове, не позволявайте това да се случи.“
С изпълнени с ярост очи, Ричард успя да направи крачка напред, но Мрачният Рал сложи ръка върху лявата му страна, точно над сърцето, и отново го вкамени.
— Белязвам те, Ричард. За Пазителя. Със знака на Пазителя. Ти си негов.
Ричард отметна глава назад. Викът му разцепи въздуха и изпълни сърцето и душата й с безнадеждността му. Калан почувства, че умира хиляди пъти в този един-единствен миг.
Когато Мрачният Рал допря ръка до гърдите на Ричард, изпод пръстите му се изви струйка дим. Калан с ужас усети миризмата на изгорена плът. Мрачният Рал дръпна ръката си.
— Цената на невежеството, Ричард. Ти си белязан. Сега принадлежиш на Пазителя. Сега и завинаги. Пътешествието започва.
Ричард се строполи на земята като марионетка с отрязани конци. Калан не можеше да разбере дали е в безсъзнание, или е мъртъв. Нещо я повдигна, но не бяха краката й. Бяха конците, дърпани от Мрачния Рал.
Той я придърпа към себе си. Надвеси се над нея, обливайки я с ослепителна светлина. Тя искаше да не го гледа, да затвори очи, но не можеше.
Накрая успя да възвърне гласа си.
— Убий и мен — прошепна. — Изпрати ме там, където изпрати него. Моля те!
Обляната му в светлина ръка се плъзна към нея. Нечовешка болка прониза сърцето й и тя сякаш остана напълно безчувствена. Той разтвори пръсти. Докосна я и в същия миг през нея преминаха едновременно огън и лед.
Ръката му се отдръпна.
— Не. — Лицето на Мрачния Рал се разтегна в безжалостна усмивка. — Не. Това би било прекалено лесно. По-добре той да вижда какво ще се случи с теб. По-добре да вижда и да не може нищо да направи. — За пръв път усмивката му разкри и зъби. — По-добре да го оставим да страда. — Погледът му беше толкова силен, че тя се почувства напълно безпомощна. Ричард бе наследил този ужасяващ поглед. — Ти ще живееш. Засега. Съвсем скоро ще се гърчиш в непозната болка — на границата между живота и смъртта — прошепна той с добре премерен шепот. — А той ще гледа. Завинаги. И аз ще гледам. Завинаги. И Пазителят. Завинаги.
— Моля те — изкрещя тя през сълзи, — изпрати ме при него.
Пръстите му се забиха в тялото й. Болката я накара да потрепери.
— След като го обичаш толкова много, ще получиш подарък от мен. — Той се обърна и прокара ръка по въздуха в посока към Ричард. Страшните сини очи се спряха отново на нея. — Ще го оставя да поживее още малко. Достатъчно, за да видиш как белегът на Пазителя извлича живота от него, как излиза душата му. Времето е нищо. Пазителят така или иначе ще го има. Дарявам те с тази искрица от време, в замяна на което вечно ще гледаш как любимият ти умира.
Мрачният Рал се наведе към нея. Калан се опита да отстъпи назад, но не можа. Устните му я целунаха по бузата. Тя безмълвно изкрещя в себе си. Почувства се така, сякаш я бе изнасилил. Искрящите му пръсти отметнаха косата й назад. Той долепи устни до ухото й.
— Наслаждавай се на моя подарък — прошепна й той любовно. — Ще мине време и ти също ще си моя. Завинаги. Между живота и смъртта. Завинаги. Искам да ти разкажа колко много ще страдаш, но се страхувам, че няма да ме разбереш. Много скоро ще ти покажа. — Той тихичко се изсмя в ухото й. — След като разкъсам напълно воала и освободя Пазителя.
Докато стоеше така, напълно безпомощна, Калан усети още една целувка. Този път по врата. Ужасът от виденията, пронизали съзнанието й в същия миг, я изпълниха с чувства, по-ужасяващи от всички, които тя някога бе смятала за възможни да изпита човек.
— Това беше само за вкус. Довиждане засега, Майко Изповедник.
Щом той се отдалечи от нея, Калан отново можеше да се движи. Опита се отчаяно да призове силата си, но не успя. Тихичко проплака и тялото й се разтресе, докато наблюдаваше как фигурата на Мрачния Рал се отдалечава бавно през вратата на къщата на духовете и изчезва.
Тя рухна на пода и се сгърчи в агония. Задъхвайки се в конвулсии, запълзя в прахта към Ричард.
Той лежеше на една страна в другия край на стаята. Обърна го по гръб. Ръката му се отпусна безчувствена. Главата му клюмна на една страна. Беше мъртвешки блед. На гърдите му имаше прогорена следа от ръка — знакът на Пазителя. Обгорялата кожа кървеше. Животът и душата му бавно изтичаха.
Тя се строполи отгоре му, притисна го силно до себе си и зарида неудържимо.
Стисна ръката си в юмрук и допря лицето си в студената му буза.
— Моля те, Ричард — крещеше тя, — моля те, не ме оставяй. Ще направя всичко за теб. По-добре аз да умра вместо теб. Не умирай! Не ме оставяй! Моля те, Ричард! Не умирай!
Тя се отпусна безпомощно. Без него светът й бе пуст. Умиращ. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои до него и да повтаря през плач колко го обича. Той умираше, а тя не можеше да направи нищо, за да го спаси. Усещаше как дишането му отслабва с всеки изминал миг.
Искаше й се да умре заедно с него, но смъртта нямаше да я постигне. Загуби чувството си за време. Не знаеше дали са минали няколко минути или няколко часа. Не можеше да разбере кое е действителност и кое не. Всичко й се струваше един ужасен кошмар. Галеше лицето му с треперещи пръсти. Кожата му бе леденостудена.
— Ти сигурно си Калан.
Тя се извърна и седна изправена, когато чу зад себе си един женски глас. Вратата на къщата на духовете беше отново затворена. В мрака се появи бяло видение, което се приближи до нея. Беше дух на жена, кръстосала ръце пред себе си. Жена, която й се усмихваше приветливо. Имаше красива коса, почти като тази на Калан. Беше я сплела на дебела плитка.
— Коя си ти?
Очертанието се свлече надолу и приседна срещу Калан. Духът нямаше дрехи и Калан го забеляза, но забрави, че самата тя е без дрехи. Жената гледаше към Ричард. Върху чертите на лицето й се изписа страдание. Обърна се към Калан.
— Аз съм Дена.
Изненадана да чуе това име и уплашена от близостта на жената до Ричард, Калан инстинктивно сви юмруци. В ръцете й напираше светкавица. Преди Калан да я освободи, Дена проговори отново.
— Той умира. Нуждае се от нас. И от двете ни.
Калан се поколеба.
— Нима можеш да му помогнеш?
— Може би заедно ще успеем. Стига да го обичаш достатъчно.
В очите на Калан проблясна надежда.
— Бих направила всичко. Всичко!
Дена кимна.
— Надявам се!
Дена погледна отново Ричард и нежно го погали по гърдите. Калан едва се стърпя да освободи силата си. Не можеше да бъде сигурна дали Дена се опитва да му причини зло или да му помогне. Беше отчаяна, но не си позволи да загуби искрицата надежда. Това бе последният й шанс да го спаси. Той си пое дълбоко въздух. Сърцето на Калан подскочи.
Дена отдръпна ръката си и се усмихна.
