— Така да бъде — долетя едва доловим шепот.
Вратата на къщата на духовете се отвори с трясък.
Калан подскочи. Усети, че ръката на Ричард също потрепна. На прага зееше черна дупка, врязана в меката светлина около тях. Старейшините вдигнаха очи. Изглеждаха изплашени. Гласовете прозвучаха отново, но този път не откъм старейшините, а от центъра, от самите духове. Звукът беше още по- болезнен.
— Всички, освен този, който вика духовете на предците, могат да си вървят. Вървете си, докато все още имате възможност. Това е нашето предупреждение. Онзи, който остане с пожелалия тази среща, рискува да загуби душата си навеки. — Всички духове се извърнаха към Ричард като един. Гласовете им изсъскаха: — Ти не можеш да си тръгнеш.
Изплашените очи на старейшините проблясваха от един към друг, докато Калан превеждаше на Ричард. Тя знаеше, че никога досега не се бе случвало подобно нещо.
— Всички вън! — прошепна Ричард. — Накарай всички да излязат! Не искам никой да пострада.
Калан погледна тревожните очи на Пилето.
— Моля ви, всички, вървете си. Докато имате тази възможност. Не искаме никой от вас да пострада.
Старейшините гледаха Пилето. Той спря за миг очи върху нея, после погледна Ричард.
— Не мога да ти предложа закрилата си, дете. Такова нещо не се е случвало никога преди. Нямам представа какво означава.
Калан кимна.
— Разбирам. А сега вървете, преди да е станало твърде късно.
Савидлин я докосна по рамото, после старейшините бавно тръгнаха през вратата към черната бездна. Тя остана в тишината с Ричард и с духовете.
— Калан, искам и ти да излезеш. Върви. Веднага. — Гласът му беше спокоен, почти студен. В очите му проблясваше страх. И магия.
Тя погледна лицето му, загледано в духовете.
— Не — прошепна тя и също погледна центъра на стаята. — Няма да те изоставя. За нищо на света. Макар все още да не сме свързани с клетва, сърцата ни са се разбрали чрез моята магия. Ние сме едно цяло. Каквото се случи на единия, ще се случи и на другия. Оставам.
Ричард не я погледна. Очите му останаха втренчени в духовете, които блуждаеха в средата на стаята около черепите. Тя си помисли, че той вероятно ще я сгълчи и ще настоява да излезе. Не го направи. Гласът му прозвуча меко и внимателно.
— Благодаря ти, Калан Амнел. Обичам те. Тогава нека бъдем заедно.
Вратата се затвори с трясък.
Тя подскочи и от гърлото й се изтръгна слаб звук, който не успя да сподави в себе си. Чуваше ударите на сърцето си. Опита се да успокои дишането си, но не успя. Вместо това преглътна.
Духовете избледняха.
— Онова, което искаш, Ричард Рал, не зависи от нас. Не можем да останем. Съжаляваме.
Очертанията им сякаш се стопиха във въздуха. Светлината, която беше дошла заедно с тях, изчезна и двамата останаха в пълна тъмнина. Чуваше се само слабото пращене на огъня някъде отзад. Накъсаното дишане на Ричард, нейното собствено накъсано дишане. И нищо друго. Ръката му намери нейната. Двамата седяха в мрака, долепени един до друг, сами, голи. Калан тъкмо вече си мислеше, по-скоро се надяваше, че нищо няма да се случи, когато изведнъж осъзна, че пред нея започва да се появява слаба светлина. Светлина, която постепенно започва да искри.
Зелена светлина.
Завеса от зелена светлина, каквато бе виждала на едно-единствено място.
Отвъдният свят.
Дишането й съвсем секна. Зелената светлина ставаше все по-ярка. Заедно с това започнаха да се чуват далечни стонове.
Изведнъж въздухът се разцепи от оглушителен гръм — внезапен, силен, болезнен. Земята се разтресе. От центъра на зелената светлина изплува бяло сияние, което постепенно започна да добива форма. Въздухът заседна в гърлото й. Гърбът й настръхна.
Бялото сияние направи крачка напред. Тя едва усещаше болезнената сила, с която Ричард стиска ръката й. Калан беше виждала тази бяла роба, дългите руси коси и болезнената красота на лицето, което застана пред тях с ужасяващата си усмивка.
— Нека ни пазят добрите духове — прошепна тя.
Беше Мрачният Рал.
Двамата с Ричард се изправиха едновременно на крака. Блестящите сини очи не ги изпускаха. Спокойно, без да бърза, Мрачният Рал вдигна ръка и облиза върховете на пръстите си.
— Благодаря ти, Ричард, че ме извика обратно. — Жестоката му усмивка стана по-широка. — Много разумно от твоя страна.
— Не съм… те викал — прошепна Ричард.
Мрачният Рал се изсмя тихичко.
— Отново грешиш. Напротив — извика ме. Поиска това Съвещание. Съвещание на духовете на предците. А твоят предтеча съм аз. Само ти би могъл да ме извикаш в света на живите, да ме изведеш през воала. Само ти.
— Отричам се от теб.
— Отричай се колкото си искаш. — Той вдигна ръце нагоре, извън кръга бяла светлина около себе си. — И въпреки това аз съм тук.
— Но аз те убих.
Високата фигура в бяло се разтресе от смях.
— Уби ме? Да, така е. И използва магия, за да ме изпратиш на друго място. Място, където съм добре познат. Място, където имам… приятели. А сега ме извика обратно. Отново чрез магия. Не само ме повика, Ричард, но и разкъса още повече воала, за да го направиш. — Той бавно поклати глава. — Няма ли край глупостта ти?
Мрачният Рал сякаш се носеше, но същевременно и вървеше към Ричард, който пусна ръката на Калан и отстъпи назад. Тя не можа да помръдне от мястото си, за да го последва.
Очите на Ричард бяха широко отворени.
— Аз те убих! Победих те! Спечелих! Ти загуби!
Русата глава кимна бавно.
— Ти спечели една малка битка във вечната война, като използва дарбата си и Първото правило на магьосника. Но в невежеството си наруши Второто правило на магьосника и така загуби всичко. — Той отново се усмихна. — Какъв срам. Нима никой не ти е казал? Магията е нещо опасно. Можех да те науча на това. Можех да споделя цялото знание с теб. — Той сви рамене. — Но вече това няма значение. Ти ми помогна да спечеля дори без да се наложи да те убеждавам да го правиш. Не бих могъл да се гордея повече с теб.
— Какво е Второто правило на магьосника? Какво съм направил?
Веждите на Рал се повдигнаха и той направи още една крачка напред.
— Е, Ричард, нима не го знаеш? Би трябвало — прошепна той. — Днес разкъса воала за втори път. С което дупката стана още по-голяма. И ме извика през нея, за да мога да го разкъсам докрай и да освободя Пазителя. — Подигравателната усмивка отново озари лицето му. — Направи го съвсем сам! — Той отново се изсмя. — Сине, никога не се захващай с неща, които не разбираш.
— Какво искаш!
Рал се приближи.
— Теб, сине, теб. — Ръката му се протегна към Ричард. — Ти ме изпрати в другия свят, а сега е време аз да ти върна жеста и да направя същото. Ще те изпратя в отвъдния свят. Ти принадлежиш на Пазителя. Той те иска. Негов си.
Без да го съзнава какво прави, Калан вдигна юмрук. Кон Дар възпламени дълбините на цялото й същество. Гневът избухна в нея и от юмрука й излетяха сини светкавици. Черната бездна около тях се
