— Дена, не знам дали ще мога да го направя. Не след това, което ми каза.
— Длъжна си. В противен случай ще умре. Ако го обичаш достатъчно, трябва да го направиш. Трябва да си достатъчно силна в своята любов, за да го накараш, след като знаеш колко болка ще му причиниш. Трябва да действаш така, както действах аз, да го изплашиш достатъчно, за да направи онова, което искаш от него. Трябва да предизвикаш лудостта му в пълната й сила, за да го накараш да направи онова, което направи някога при мен, когато изпълняваше всяка моя заповед. Възможно е да изгубиш любовта му. Възможно е да те намрази завинаги. Но ако наистина го обичаш, ще разбереш, че ти си единствената, която може да му помогне, единствената, която може да го спаси.
В отчаянието си Калан се хващаше и за сламки.
— Но на сутринта ние щяхме да отидем при Зед, магьосника, който може би щеше да му помогне да овладее магията. Ричард мислеше, че Зед ще знае какво да прави, че ще може да му помогне.
— Това може и да е вярно. Съжалявам, Калан, не знам какво да ти кажа. Може да е прав. Но знам, че Сестрите на светлината имат силата да го спасят. Ако дойдат и той им откаже и третия път, ще загуби завинаги възможността да се възползва от помощта им. А ако този магьосник не успее да му помогне, Ричард ще умре. Остава му съвсем малко, може би броени дни. Разбираш ли какво означава това, Калан? Той не просто ще умре. Той ще принадлежи на Пазителя, всички ще принадлежат на Пазителя. Ричард е единственият, който може да възстанови воала.
— Как? Знаеш ли как би могъл да го направи?
— Съжалявам, не знам. Знам само, че в момента се опитват да увеличат дупката от тази страна. Ето защо Пазителят има агенти в света на живите. Затова и Мрачният Рал дойде тук. Ричард е единственият, който може да ги спре, и същевременно единственият, който има силата да възстанови целостта на воала. Ако пак върне Сестрите и магьосникът не успее да му помогне, тогава ще умре съвсем скоро и все едно се е оставил на Пазителя да го прибере при себе си чрез знака. Ако може да се добере до магьосника, преди да са се върнали Сестрите за трети път, вероятно ще разбере дали може да му се помогне без да… без яката. Но ако те дойдат, преди да е стигнал при Зед, трябва да имам твоето обещание, че ще направиш всичко, за да го спасиш.
— Има време. Сестрите ще се върнат най-скоро след няколко дни. Ще успеем да стигнем до Зед! Има време!
— Надявам се, че си права. Наистина. Сигурна съм, че няма да ми повярваш, но аз не искам Ричард никога повече да носи яка, не искам никога повече да се среща с лудостта. Но ако не успеете да стигнете до Зед, тогава трябва да ми обещаеш, че няма да му позволиш да пропусне последния си шанс и да откаже предложението на Сестрите.
От пламтящите очи на Калан потекоха сълзи. Ричард ще я намрази, ако го накара да сложи яката. Знаеше го. Ще си помисли, че го е предала.
— Ами знакът? Той все още е белязан.
Дена дълго я гледа. Гласът й прозвуча толкова тихо, че Калан едва я чу.
— Аз ще махна знака. Ще отида при Пазителя вместо него. — Една блестяща сълза се изтърколи по бузата й. — Но ще го направя единствено, ще пожертвам душата си само ако съм сигурна, че това му дава шанс.
Калан я погледна с невярващи очи.
— Ще направиш това за него? — прошепна тя. — Защо?
— Защото след всичко, което му причиних, той се погрижи за моята болка. Ричард е единственият човек, който се опита да облекчи болката ми. Когато Мрачният Рал ме нарани жестоко, Ричард плака и приготви отвара, с която да уталожи болката, макар че аз никога не се вслушах в молбите му да престана да го измъчвам. Никога. И след всичко, което ти разказах, че съм му причинила, той ми прости. Разбра какво съм преживяла. Взе моя Агиел, окачи го около врата си и обеща да ме помни, да помни, че аз не бях просто Морещица, че някога съм била просто Дена. — Още една блестяща сълза тръгна надолу. — И защото го обичам. Дори в смъртта си. Обичам го. Макар да знам, че любовта ми никога няма да бъде споделена, все пак го обичам.
Калан погледна Ричард, който лежеше по гръб в безсъзнание, безпомощен, със знака на Пазителя, черен и кървящ върху гърдите му. Черното и бялото от рисунките го правеха да изглежда като дивак, но той не беше дивак; той беше най-милият човек, когото познаваше. Разбра, че ще направи всичко, за да го спаси. Всичко.
— Ще го направя — прошепна тя. — Обещавам. Ако не намерим Зед, преди Сестрите да се върнат, ще го убедя да сложи яката, независимо какво ще стане след това. Дори ако заради това ме намрази. Дори ако ме убие.
Дена протегна напред ръката си
— С клетва между живите и мъртвите да направим каквото трябва, за да го спасим!
Калан погледна към протегнатата напред ръка.
— И все пак аз не бих могла да ти простя. Няма да ти простя.
Ръката й остана протегната напред в очакване.
— Единственото опрощение, от което имах нужда, ти вече го направи.
Калан погледа ръката още известно време, след което я пое в своята.
— Тогава нека се закълнем да спасим онзи, когото обичаме.
Те стиснаха ръцете си в мълчание. Дена дръпна своята.
— Той не разполага с много време. Трябва да стане веднага.
Калан кимна.
— Когато го направя, ще трябва да извикаш помощ. Махна ли белега, ще се отвори страшна рана.
Калан кимна.
— Тук има лечителка. Тя ще му помогне.
Очите на Дена бяха пълни с топлота.
— Благодаря ти, Калан, че го обичаш достатъчно, за да му помогнеш. Дано добрите духове бъдат с вас двамата. — Тя се усмихна леко и страшно. — Там, където отивам, няма да видя нито един добър дух, няма да мога да ви изпратя никого на помощ.
Калан докосна мълчаливо ръката й, изпращайки й безмълвна молитва за сила.
Дена я докосна по бузата в отговор, след това коленичи край Ричард. Ръката й се доближи до знака, покри го и потъна в него. Гърдите на Ричард се повдигнаха.
Дена се сгърчи от болка. Отметна глава назад и нададе писък, който прониза Калан. След това просто изчезна.
Ричард простена. Калан се бе надвесила над него и го милваше. Задъхваше се от плач.
— Калан — едва изрече той, — Калан, какво стана? Боли! Толкова боли…
— Само недей да ставаш, любов моя. Всичко е наред. Ти си на сигурно място, аз съм тук. Ще ти помогна.
Той кимна, а Калан изхвърча през отворената врата. Старейшините седяха в малък кръг в мрака, точно пред къщата. Очакваха я с нетърпение.
— Помогнете ми! — извика тя. — Трябва да го занесем при Нисел! Няма време да я водим тук!
Седемнадесета глава
Когато Ричард се раздвижи, Калан вдигна глава. Сивите му очи обиколиха малката стаичка и се спряха върху лицето й.
— Къде сме?
Тя леко го стисна за рамото.
— В къщата на Нисел, тя се погрижи за раната ти.
Ричард повдигна лявата си ръка и леко докосна превръзката върху гърдите си. Трепна.
— Откога… Колко е часът?
Свита на земята до него, Калан вдигна очи и погледна навън през отворената врата към избледняващото небе.
— Слънцето ще изгрее след час или два. Нисел е в задната стаичка и спи. Стоя будна цялата нощ, за да
