което виждат, е истина. Ти си втрил слуз от червена жаба в кожата си и си получил видение. Твоят основателен страх от Безименния е направил нещата още по-действителни. Ако този „духове“ бяха истински, защо щеше да е необходимо да използваш специални растения, храни, напитки или в този случай червена жаба, за да можеш да ги видиш и да разговаряш с тях? Моля те, не мисли, че ти се подигравам, Ричард. Виденията ти явно са си съвсем истински. Когато човек получи видение, то би могло да му се стори толкова реално, колкото и всичко около него. Но не е!
Ричард не искаше да повярва на обясненията й, макар да разбираше много добре за какво говори. Още от малък Зед го водеше със себе си в гората, за да го учи да познава различните растения, които помагат на хората: аумовото растение, което премахва болката и помага на по-леките рани да заздравеят по-бързо, корените от акация, които облекчават болката от по-дълбоките рани. Зед го бе научил да разпознава билки, лекуващи трески, стомашни и родилни болки, световъртеж. Беше му показал растения, които да отбягва — опасни растения, такива, от които хората виждат неща, несъществуващи в действителност.
Но не мислеше, че Мрачният Рал беше видение.
— Той ме изгори. — Ричард докосна ризата си над превръзката. — Не е било видение. Мрачният Рал беше там, протегна ръката си, докосна ме и прогори тялото ми. Не съм си го въобразил.
Сестрата сви рамене.
— Възможни са две неща. След като разтърка гърдите си с жабата, вече не виждаше стаята, в която беше, нали?
— Не. Тя сякаш се стопи в някаква черна бездна.
— Е, независимо дали си я виждал или не, тя си е била там. И съм сигурна, че диваците са запалили огън по време на това Съвещание. А когато си бил изгорен, не си седял на мястото си, а си бил прав, разхождал си се нагоре-надолу, нали?
— Да — съгласи се той неохотно.
Тя облиза устните си.
— В замаяното състояние, в което си бил, е възможно сам да си се изгорил в огъня, може да си паднал върху горяща съчка и после да си си съобразил, че това е работа на духа.
Ричард се почувства съвсем глупаво. Нима бе възможно Сестрата да е права? Нима всичко е толкова просто? Наистина ли е толкова лековерен?
— Ти каза, че може да са две неща, какво е второто?
Известно време Сестрата продължи да язди мълчаливо. После гласът й прозвуча по-нисък, по-мрачен от преди.
— Безименният понякога ни изпраща болести, за да ни извика по-скоро при себе си. Нищо, че е зад воала, неговите пипала могат да ни достигнат в този свят. Може да ни причини зло. Той е опасен. Тъмната страна е опасна. Когато невежите хора се заемат с тъмни дела, те могат да предизвикат опасността, да привлекат вниманието на Безименния или някой от подчинените му. Възможно е да си бил докоснат и изгорен от изчадие на злото. — Тя го погледна. — Има опасни неща, които хората са твърде глупави, за да се научат да избягват. Понякога тези неща са смъртоносни. — Гласът й прозвуча малко по-свежо. — Това е една от нашите задачи — да отваряме очите на онези, които още не са видели светлината на Създателя, за да се стремят към нея и да бягат от тайните на мрака и злото.
Ричард не можеше да намери нищо, с което да оспори обяснението на Сестрата. Думите й звучаха логично. Ако тя е права, това означаваше, че Калан не е в опасност, че е спасена. Искаше му се да й повярва. Отчаяно се мъчеше да й повярва. Но…
— Трябва да призная, че може и да си права, но не съм напълно убеден. Очевидно има неща, които не мога да изразя с думи.
— Разбирам, Ричард. Тежко е човек да признае грешките си. Никой не признава лесно, че е бил изигран или че са го накарали да изглежда като глупак. От тази истина за нас самите боли. Но част от порастването на човека е да можеш да понесеш истината. Моля те, Ричард, повярвай ми, не те мисля за глупак само защото си повярвал на онова, което си видял. Страхът ти е напълно разбираем. Онова, което отличава мъдрия човек, е способността му да посегне към истината, да признае, че може да научи повече, отколкото знае.
— Но всички тези неща са свързани…
— Наистина ли са свързани? Мъдрият човек не нанизва в една огърлица мънистата на несвързаните едно с друго събития просто за да получи нещо, което му се иска да види. Мъдрият човек умее да вижда истината, дори тя да му се явява неочаквано. Това е най-прекрасната огърлица — истината.
— Истината — промърмори той на себе си. Той беше Търсачът. Истината бе всичко за Търсача. Тази дума бе гравирана със злато върху дръжката на меча му: Меча на истината. Част от случилото се той явно не можеше да облече в думи. Нима тя е права? Нима просто се лъжеше?
Не беше й разказал всичко. Но нима е така, както тя казва. Нима той просто е глупав?
Ричард си припомни Първото правило на магьосника — хората биха повярвали на всичко, стига да си внушат, че нещо е истина, или пък ако се страхуват, че нещо може да бъде истина. Той знаеше от опит, че е не по-малко податлив на това правило от всички останали. Можеше, като всички хора, да повярва в лъжа.
Беше повярвал, че Калан го обича. Беше повярвал, че тя никога не би направила нещо, с което да му причини болка. А в един момент тя го бе отпратила. Ричард усети буцата, надигаща се в гърлото му.
— Казвам ти истината, Ричард, тук съм, за да ти помогна.
Той не й отговори. Не й вярваше.
Сякаш прочела мислите му, тя продължи:
— Как е главоболието?
Въпросът й го изуми. Всъщност не толкова самият въпрос, колкото онова, което осъзна благодарение на него.
— Изчезна. Вече не ме боли главата.
Сестра Вирна се усмихна и кимна доволно.
— Както ти обещах, Рада’Хан ще премахне главоболията ти. Ние искаме само да ти помогнем, Ричард.
Той извърна глава, за да я погледне.
— Но ти каза също, че с яката ще ме контролираш.
— Това се прави само за да те обучим, Ричард. Необходимо е да разполагаме с абсолютното ти внимание, за да можеш да учиш. Това е всичко.
— Но и за да ми причиняваш болка. Каза, че ще ми причиняваш болка.
Тя сви рамене и протегна длани към небето.
— Но аз вече ти причиних болка. Показах ти, че си повярвал в една глупост. Нима не те заболя? Нима не е болезнено да разбереш, че си сгрешил? Не е ли по-добре да знаеш истината, отколкото да вярваш в лъжа? Дори от това да боли?
Той я погледна, мислейки за истината и за Калан, която го накара да сложи яката и го отпрати надалеч. Тази истина беше по-болезнена от всичко друго. Истината, че не е достатъчно добър за нея.
— И аз мисля така, но не ми харесва да нося яката! Ни най-малко!
Разговорът го измъчи ужасно. Гърдите го боляха, мускулите му бяха схванати. Беше изморен. Калан му липсваше. Но нали тя го накара да сложи яката и го пропъди от себе си. Ричард пришпори коня си, но после забави ход и отново тръгна зад Сестрата. По бузите му се изтърколиха сълзи. Имаше чувството, че лицето му е обвито в лед.
Продължи да язди мълчаливо. Конят едва-едва си проправяше път напред. Той го потупа окуражително по врата. Беше му добре да има край себе си някой, който не му казва, че е глупав, не го съди и не иска нищо от него. Мечтаеше да бъде на мястото на коня си. Виждаше му се по-добре да е кон, отколкото човек. Върви, обърни се, спри. Нищо повече. Много по-добре от това, което е той в момента.
Въпреки всичко, което му разказа Сестра Вирна, Ричард знаеше, че е само един пленник. Нищо не можеше да промени това. За да бъде отново свободен, трябваше да се научи да управлява дарбата си. Ако Сестрите останеха доволни от него, може би щяха да го освободят. Ако и Калан вече не го искаше, щеше да бъде напълно свободен.
Ето какво трябва да прави, реши той. Да се научи да управлява дарбата си колкото е възможно по-
