скоро и да бъде свободен. Зед винаги му бе казвал, че много бързо схваща. Ричард беше човек, който иска да знае всичко. Освен това винаги е обичал да учи. Никога не му беше достатъчно. Обичаше да учи все нови и нови неща. Може би ще се окаже не чак толкова лошо. Трябва да успее. Освен това, какво друго му оставаше?
Спомни си как го обучаваше Дена.
Настроението му съвсем помръкна. Започна да се самосъжалява. Те никога няма да го освободят. Не отиваше да учи, защото го желае. Отиваше да учи онова, което Сестрите на светлината очакваха от него да научи, и дори не беше необходимо да повярва, че това, което казват, е истина. Щяха да го научат да понася болката. Нищо не можеше да се направи.
Яздеше, обзет от мрачни, тежки мисли. Той беше Търсачът. Онзи, който носи смърт.
Всеки път, когато убиваше някого с Меча на истината, Ричард знаеше, че е такъв какъвто е. Той е това, което прави Търсачът, което е Търсачът — който носи смърт.
С първите отблясъци на розово, жълто и златно по небето Ричард забеляза напред в далечината някакви неясни бели петна. Не беше сняг; снегът още не бе натрупал. Освен това петната се движеха. Сестра Вирна не забеляза нищо. Тя продължаваше да язди напред. Слънцето хвърляше пред тях удължените им сенки. За пръв път Ричард осъзна, че са тръгнали на изток.
Когато приближиха, разпозна белите петна, които бе забелязал отдалеч. Сега бяха порозовели от последните слънчеви лъчи. Беше малко стадо овце. Когато минаха покрай тях, той предположи, че са пастирите от Бантак. Позна ги по дрехите.
Трима мъже се приближиха към него, без да обръщат внимание на Сестра Вирна. Опитаха се да му кажат нещо, но той не ги разбра. Може би просто го поздравяваха. Паднаха на колене и свалиха оръжията си, слагайки ръце на земята. После отново застанаха на колене и продължиха да говорят, но Ричард не разбираше думите им.
Вдигна ръка, за да ги поздрави. Това, изглежда, им беше достатъчно. Тримата продължиха да се усмихват и кланят, докато конят отмина. Изправиха се на крака и приближиха, като се опитваха да му напъхат в ръцете най-различни неща: хляб, плодове, парчета сушено месо, някакво парче шаяк, един мръсен шал, огърлици от зъби, кости и мъниста и дори своите овчарски геги.
Ричард се усмихна насила и със знаци, които се надяваше да разберат, се опита да отклони щедростта им, без да ги обиди. Единият особено настоятелно буташе в ръцете му един пъпеш. Ричард не желаеше неприятности и затова взе пъпеша, покланяйки се учтиво няколко пъти. Те очевидно бяха горди от себе си и продължиха да се покланят и да кимат с глави, докато се отдалечи. Той се обърна и за последен път им се поклони, след това пусна пъпеша в самара на коня си.
Сестра Вирна бе обърнала коня си назад и го чакаше на известно разстояние. Лицето й бе намръщено. Ричард не пришпори коня си, за да я настигне. „И сега какво“, помисли си той.
Когато най-после я настигна, тя се наведе към него.
— Защо ти казаха всичко това?
— Какво казаха, аз не разбирам езика им?
Тя стисна зъби.
— Мислят те за магьосник. Защо те мислят за магьосник? Защо?
Ричард сви рамене.
— Предполагам, че защото така им казах.
— Какво! — Тя отметна назад качулката си. — Ти не си магьосник! Нямаш право да казваш, че си магьосник! Излъгал си ги!
Ричард въздъхна уморено.
— Права си. Не съм магьосник! Да, излъгах ги!
— Лъжата е престъпление срещу Създателя!
Ричард въздъхна дълбоко.
— Не съм го направил, за да си играя на магьосници. Казах го, за да спра една война. Беше единственият начин, за да предпазя много хора от смърт. Те повярваха и никой не беше наранен. Готов съм да го направя отново, ако с това мога да предотвратя нечия смърт.
— Грешно е да се лъже! Създателят мрази лъжата!
— Нима твоят Създател предпочита да се избиват хора?
Сестра Вирна го погледна с очи, от които всеки момент можеше да избълва огън.
— Той е Създател на всички ни. А не само мой Създател. И Той мрази лъжата.
Ричард оцени с хладен поглед разгорещеното й лице.
— Това сам ли ти го каза? Дойде тук, седна до теб и ти каза: „Сестра Вирна, искам да знаеш, че мразя лъжите.“
Тя стисна зъби и изръмжа:
— Разбира се, че не. Това е написано. Написано в книгите!
— Аха — кимна Ричард, — тогава, разбира се, това е истината. Щом е написано в книгите, трябва да е истина. Всеки знае, че щом нещо е написано в книгите и е обяснено, трябва да е истина.
Очите й бълваха пламъци.
— Много лекомислено се отнасяш към думите на Създателя.
Той се наклони към нея. И в неговите очи проблясваше огън.
— А ти, Сестра Вирна, се отнасяш лекомислено към живота на хора, които смяташ за диваци.
Тя спря и с усилие успя да се поуспокои.
— Ричард, трябва да разбереш, че да се лъже е грешно. Много грешно. То е против Създателя. Против онова, което ние преподаваме. Ти си толкова магьосник, колкото едно дете е старец. Да наречеш сам себе си магьосник, когато не си — това е лъжа. Долна лъжа. Светотатство. Ти не си магьосник.
— Сестра Вирна, знам много добре, че да се лъже е грешно. Нямам навика да лъжа просто за удоволствие. Но в случая прецених, че е по-добре да излъжа, отколкото да загинат стотици хора. А това беше единственият начин да го предотвратя.
Сестра Вирна пое дълбоко въздух и кимна, при което няколко кафяви къдрици се раздвижиха.
— Може би си прав. Щом като си наясно, че да се лъже е грешно. Не свиквай да го правиш. Ти не си магьосник.
Ричард я изгледа и стисна поводите.
— Знам, че не съм магьосник, Сестро Вирна. Много добре знам какво съм. — Той пришпори коня си и препусна напред. — Аз съм онзи, който носи смърт.
Ръката й се стрелна напред и го сграбчи за ръкава на ризата. Той политна от седлото. Трябваше да дръпне поводите и да я погледне.
Гласът й беше тревожен шепот.
— Какво каза? Как се нарече?
Той я погледна косо.
— Аз съм онзи, който носи смърт.
— Кой те нарече така?
Ричард се вгледа в пребледнялото й лице.
— Знам какво означава да носиш този меч. Знам какво е да го извадиш. Знам го много по-добре от всеки Търсач преди мен. Мечът е част от мен и аз съм част от него. Използвах неговата магия, за да убия онази, която бе сложила яка около врата ми. Знам как ме променя. Излъгах хората от Бантак, защото не исках да умират хора. Но има и друга причина. Бантак е миролюбив народ. Не исках да познаят ужаса на това да убиваш. Този урок съм го научил много добре. Ти уби Сестра Елизабет. Вероятно разбираш за какво говоря.
— Кой те нарече така? — настоя тя.
— Никой. Сам се нарекох, защото това е, което правя и което съм. Аз нося смърт.
Тя пусна ръкава му.
— Разбирам.
Тя се накани да извърти коня си към пътя, но той я извика властно. С глас, който я накара да спре.
— Защо? Защо искаш да знаеш кой ме нарече така? Защо е толкова важно?
Гневът й като че беше изчезнал, оставяйки след себе си сянката на страха.
