да му позволи. Щом тази мисъл се появи в главата му, образът на меча и квадратния черен фон с бял кант се втвърди и застина на място.
Той се концентрира върху мисловния образ на меча върху черния фон, ограден в бяло. Концентрира се колкото се може повече. Нещо започна да става.
Мечът, черният квадрат и белият кант затрептяха, сякаш ги виждаше през горещи изпарения. Очертанията на меча омекнаха, той стана прозрачен и в един миг изчезна. Фонът избледня. Ричард гледаше в едно място, което добре познаваше.
Градината на живота в Народния дворец.
Стори му се странно и малко досадно, задето не успя да задържи концентрацията си достатъчно дълго, че да запази в съзнанието си образа на меча. Споменът за мястото, където бе убил Мрачния Рал, явно е бил прекалено ярък, щом успя да си проправи път сам, докато съзнанието му си почиваше.
Той тъкмо се накани да извика обратно мисления образ на меча, когато усети някаква противна миризма. На изгорена плът. Тя изпълни ноздрите му. Едва не повърна. Стомахът му се сви болезнено.
Огледа се внимателно из Градината на живота. Все едно гледаше през мръсен прозорец. В тревата, между храстите, върху ниските огради — навсякъде имаше трупове. Всички жестоко изгорени. Някои все още стискаха оръжията си — мечове или бойни томахавки. Други лежаха с отворени ръце, оръжията им се виждаха край мъртвите тела. Ричард изведнъж осъзна какво вижда и дъхът му спря.
Забеляза гърба на бялата, сияеща фигура, застанала пред каменния олтар, пред трите кутии на Орден. Едната зееше отворена, така, както Ричард я бе видял последния път. Бялата фигура, от чиито рамене се спускаха дълги руси коси, извърна глава от кутиите.
Мрачният Рал се обърна и погледна Ричард. Сините му очи заискриха. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Сякаш Ричард, противно на желанието си, се бе приближил съвсем близо до него. Току до озареното от усмивка лице.
Мрачният Рал вдигна ръка и облиза върха на пръстите си.
— Ричард — изсъска той. — Чакам те. Ела да видиш как ще разкъсам воала.
Останал без дъх, Ричард бързо извика обратно в съзнанието си образа на меча. Сякаш трясна някаква врата. Задържа го, само него, без никакъв фон, и се опита да възстанови дишането си.
Беше просто игра на паметта му, родена от страха, просто измислен образ, опита се да си внуши той. Съсредоточи се върху меча, решавайки категорично, че видяното не е било действително, че е просто резултат от силната болка, която изпитва за Калан, може би защото не си беше доспал.
Това трябваше да е. Нямаше как да е вярно. Беше невъзможно. Трябва да е луд, за да повярва на такова нещо.
Отвори очи. Сестра Вирна седеше и го гледаше спокойно. Той преглътна.
— Съжалявам. Нищо не се получи.
— Не се отчайвай, Ричард. Не трябва да очакваш, че ще стане от първия път. Нужно е много време, за да се научиш да докосваш своя Хан. Ще стане, когато му дойде времето. Няма смисъл да пришпорваме нещата. Това не е нещо, което може да се насилва, то идва постепенно. За днес е напълно достатъчно.
— Няколко минути? Това ли е всичко, което искаш от мен за днес?
Тя повдигна вежда.
— Ти държа очите си затворени повече от час.
Ричард я погледна и после вдигна очи към небето. Слънцето вече беше се издигнало високо. Повече от час. Как е възможно? Някакво неясно съмнение го обзе.
Тя наклони глава на една страна.
— Мислиш, че е продължило едва няколко минути, така ли?
Той се изправи. Не му хареса изражението на лицето й.
— Не знам, не обърнах внимание. Може би по-скоро около час.
Ричард събра нещата си, нахвърляни по земята. Колкото повече мислеше за това, което бе видял, толкова повече то му се струваше нереално. Започваше да му се струва като сън наяве — страхът, ясните очертания, реалността — всичко се размиваше. Почувства се като пълен глупак, задето бе позволил да се изплаши така от някакъв си сън.
Сън ли? Но нали не беше заспивал. Как е могъл да сънува, когато е бил буден?
А може би не е бил буден? Беше уморен до смърт. Може би когато се е съсредоточил върху меча, е заспал. Понякога му се случваше да заспива така: като се съсредоточи върху нещо, докато сънят го отнесе. Не можеше по друг начин да си обясни това, че времето бе минало толкова бързо. Значи явно беше заспал, всичко е било само сън.
Той въздъхна дълбоко. Чувстваше се глупаво, задето се бе уплашил толкова, но същевременно изпита облекчение. Когато се обърна, Сестра Вирна все още го наблюдаваше.
— Искаш ли вече да се обръснеш? Сега, след като се убеди, че искам само да ти помогна.
Ричард се изправи.
— Казах ти, затворниците не се бръснат.
— Ти не си затворник, Ричард.
Той напъха одеялото в раницата си.
— Ще свалиш ли яката от врата ми?
Отговорът й бе произнесен бавно, но с твърд глас.
— Не и преди да му дойде времето.
— Мога ли да живея както си поискам, да ходя където си поискам?
Тя въздъхна отегчено.
— Не. Трябва да дойдеш с мен.
— А ако не искам, ако се опитам да те изоставя?
Тя присви очи.
— Тогава ще бъда принудена да ти попреча. По начин, който не би ти харесал.
Ричард кимна театрално.
— Това отговаря на представата ми за затворник. А щом като съм такъв, няма да се бръсна.
Конете изцвилиха, щом усетиха приближаването му, и насочиха уши към него. Сестра Вирна ги изгледа подозрително. Той отвърна на поздрава им с нежни думи. След това взе четките и набързо ги вчеса, обръщайки специално внимание на гърбовете им.
Сестра Вирна скръсти ръце.
— Защо го правиш? Нали ги начеса снощи?
— Защото конете обичат да се въргалят в прахта. Може да е останало нещо по гърбовете им, когато ги оседлая. Усещането е подобно на това да вървиш с камъче в ботуша, само че по-неприятно; може да получат възпаление и тогава няма да можем да ги яздим. Така че искам да съм сигурен, че всичко е наред, преди да ги оседлая.
Когато привърши, той изчисти внимателно двете четки една в друга.
— Как се казват?
Сестра Вирна се намръщи.
— Нямат имена. Те са просто коне. Ние не даваме имена на безсловесните твари.
Той посочи с четката кестенявия й жребец.
— Не си кръстила дори собствения си кон, така ли?
— Този кон не е мой „собствен“. Всички коне принадлежат на Сестрите на светлината. Яздя онзи, който е свободен. Кобилата, която ти язди вчера, яздих аз предишния ден. За мен това е без значение. Просто яхвам онзи, който е свободен.
— Е, отсега нататък всеки ще си има име. Това предпазва от недоразумения. За теб е кестенявият, ще се нарича Джесъп, моята кобила ще се казва Бони, а другата, която е свободна — Джералдин.
— Джесъп, Бони и Джералдин — изпухтя тя. — Няма съмнение, че са от „Приключенията на Бони Дей“.
— Радвам се да чуя, че си чела и нещо друго, освен пророчества, Сестро Вирна.
