покриваше заснежените върхове и Ричард имаше чувството, че се намират току под покрива на света.
Вятърът ниско долу бе стихнал, дърветата не помръдваха, за сметка на врящите облаци в небето, които бяха като оживели. Бурята от предния ден бе утихнала и на нейно място за кратко беше изгряло слънце, изложило на смъртна опасност снежните преспи около прохода. Днес обаче не му се вярваше да могат да се порадват на слънчевите лъчи.
Величественият каменен страж стоеше на поста си най-отгоре на пътеката, втренчил вечния си взор над прохода, към Колоните на Сътворението. Докато вървяха към него, Ричард оглеждаше небето, но забеляза само няколко дребни птички — сиви мухоловки и белогръди горски зидарки, които се стрелкаха между дърветата в близката смърчова горичка. Радваше се, че не бяха срещали соколите, откакто се движеха по древната пътека през прохода.
През първата нощ в прохода, докато се намираха по-надолу сред по-гъстите гори, се бяха потрудили упорито, за да си стъкмят уютен заслон, който довършиха с падането на мрака във величествените гори. Рано на следващия ден Ричард разчисти снега от цялата основа на статуята.
И откри още надписи.
Благодарение на тях вече знаеше повече за човека, когото тя изобразяваше. Впоследствие върху разчистеното пак наваля сняг, който отново скри тънещите в забрава древни слова.
Калан вдигна ръка на гърба му, за да изрази подкрепата и разбирането си.
— Ще те послушат, Ричард. Не се тревожи.
С всеки следващ дъх усещаше как болката раздира дробовете му. Нещата се влошаваха.
— Дано, защото иначе не виждам как ще се добера до противоотровата.
Знаеше, че сам няма да се справи. Дори да знаеше как да призове дарбата си и да упражняваше контрол над магията си, пак едва ли би успял да направи някакво чак толкова грандиозно заклинание, че да прогони Императорския орден от Бандакарската империя. Знаеше, че подобно нещо не може да бъде направено дори с помощта на най-мощна магия. Магията, подобаващо използвана и правилно задействана, беше оръжие, нещо като меча му, с което ставаше възможно постигането на една или друга цел.
Не магията бе неговото спасение. Магията не беше панацея. Ако иска да успее, трябва да използва главата си и да намери начин да победи.
Вече не знаеше дали може да разчита дори на магията на Меча на истината. Нито имаше представа колко време му остава, докато дарбата му го убие. На моменти му се струваше, че дарбата и отровата се съревноваваха кой ще приключи с него по-напред.
Ричард изведе Калан до статуята и двамата заобиколиха, за да стигнат до една издадена скална плоча най-отгоре на прохода, където възнамеряваха да изчакат приближаващата група хора. От мястото си, надзъртайки в пролуките между отделните планински масиви, се виждаше чак Бандакар. Ричард мярна Том, който вървеше най-напред и водеше мъжете по криволичещата между дърветата пътека.
Том вдигна поглед и забеляза очакващите го Калан и Ричард. Видя как са облечени, къде са застанали и не ги поздрави по обичайния начин, давайки си сметка, че не би било редно при дадените обстоятелства. Ричард усети, че и спътниците на Том са ги забелязали и погледите им ги поглъщат жадно.
Ричард повдигна меча си и го пусна обратно в ножницата, за да се увери, че всичко е наред. Над главите им се събираха огромни, тъмни облаци, сякаш също любопитни да видят какво ще се случи в прохода.
Загледан към непознатата земя отвъд планините, дирещ с очи далечната империя, Ричард стисна Калан за ръката.
Хванати за ръце, те зачакаха приближаването на едно предизвикателство, което вероятно щеше или да промени самата същност на света, или да сложи край на шансовете му за живот.
Четиридесета глава
ЩОМ МЪЖЕТЕ, СЛЕДВАЩИ ТОМ, ИЗЛЯЗОХА от дърветата долу в ниското и закрачиха през откритата местност, Ричард с изненада установи, че са доста по-малко, отколкото твърдеше Оуен, че се крият с него в планината. Подръпна веждите си и се върна на плочата, където го чакаше Калан.
Тя го изгледа притеснено.
— Какво има?
— Така като гледам, са не повече от петдесетина души.
Калан го хвана за ръката и се опита да му вдъхне кураж.
— Това означава, че ставаме с петдесет души повече.
Кара се качи при тях и пусна на земята тежкия си товар. Зае позиция отляво зад Ричард, Калан стоеше симетрично отдясно. Ричард забеляза сериозността в погледа и. Чудеше се как винаги успява да изглежда така, сякаш очаква всичко да се случи според желанията и — и толкова.
Том заизкачва последния стръмен участък, мъжете го следваха неотлъчно. Беше потен и задъхан от катеренето, но щом видя Дженсън, която тъкмо приближаваше откъм гората, на устните му грейна топла усмивка. Тя също му се усмихна, но побърза да се скрие в сенките край статуята и да не се пречка много- много.
Щом разпасаната група мъже забелязаха Ричард, облечен в черен панталон и ботуши, с черна туника, извезана със златен ширит по края, с широк кожен колан, кожени накитници, обковани със сребро, украсени с древни магически символи, плюс искрящата ножница от ковано злато и сребро, явно изгубиха кураж. Веднага след това видяха и стоящата до него Калан, при което инстинктивно се скупчиха по-близо един до друг и колебливо сведоха глави, понеже не знаеха какво друго да сторят.
— Хайде, вървете — подкани ги Том и ги поведе към равната скала, където ги очакваха Калан и Ричард.
Оуен, който сновеше между хората си, шепнешком ги насърчаваше да направят, каквото им казва Том, да минат напред. Те се подчиниха плахо и пристъпиха едва-едва, но между тях и Ричард остана доста празно пространство.
Като не знаеха какво да предприемат, те замръзнаха по местата си и се заоглеждаха тревожно. Кара пристъпи напред и протегна ръка към Ричард.
— Представям ви Господаря Рал — обяви тя звънко и гласът и отекна над главите на мъжете, за да отлети по-надолу в прохода, — Търсачът на истината и владетел на Меча на истината, Господарят на Д’Харанската империя и съпруг на Майката Изповедник.
Ако до този момент мъжете изглеждаха притеснени и плахи, то след това представяне сякаш съвсем потънаха в себе си. Щом погледите им се откъснаха от Ричард и Калан, за да се спрат върху пронизителните сини очи на Морещицата, която очевидно очакваше от тях да предприемат нещо, внезапно паднаха на колене пред Ричард.
Кара уверено направи няколко крачки напред, застана пред мъжете и също падна на колене, при което Том, разбрал намека и, стори същото. Двамата едновременно сведоха глави, докато челата им опряха в земята.
В тишината на свежия утринен въздух бандакарците стояха неподвижно, все още не съвсем наясно какво се очаква от тях.
— Господарят Рал ни ръководи — изрецитира гръмко Кара, така, че всички да я чуят. Зачака.
Том хвърли поглед през рамо към коленичилите русоляви мъже. Направи недоволна гримаса, от която онези разбраха, че трябва да последват примера на Морещицата. Както бяха коленичили, сведоха глави, докато челата им опрат в студения гранит.
— Господарят Рал ни ръководи — подхвана наново Кара, без да отлепя челото си от земята.
Този път, под ръководството на Том, мъжете повториха думите след нея.
— Господарят Рал ни ръководи — нестройно избоботиха те.
— Господарят Рал ни учи — продължи Кара, след като и последният глас привърши с първото изречение. Онези повториха и този път, все още с не достатъчно добър синхрон помежду си.
— Господарят Рал е нашата защита — каза Кара.
Мъжете повториха думите, постепенно набирайки увереност.
— В твоята светлина ние процъфтяваме.
Онези повториха и следващия ред.
