Ричард го потупа приятелски по рамото.
— Справи се чудесно. А сега да се махаме оттук.
Докато се придвижваха обратно по уличката, Ричард на няколко пъти даде знак на Ансон да спре, докато той провери тъмните отсечки между сградите за други войници. Като горски водач Ричард неведнъж бе патрулирал нощем. На тъмно бе в стихията си.
Градът се оказа доста по-малък от очакванията му. Освен това бе и доста по-зле организиран, отколкото си го бе представял, малките къщурки сякаш бяха построени както дойде, без никакъв ред. Улиците, пресичащи хаотичния град, доколкото изобщо можеха да бъдат наречени улици, в повечето случаи бяха малко по-широки от безистени, врязани между сгушените една в друга съборетини, обикновено състоящи се от по една стаичка. Мярна няколко ръчни колички, но нищо по-сносно. През селището минаваше само един път, достатъчно широк, за да мине по него каруца. Той водеше към обора, където бе скрита противоотровата. При огледа не забеляза нито една патрулна двойка.
— Имаш ли представа дали войниците от Ордена са отседнали на едно място? — попита Ричард, щом се върна при спотаилия се в сенките Ансон.
— Нощем се прибират вътре. Спят в нашата спалня — минахме покрай нея на влизане в града.
— Имаш предвид онази ниска постройка, в която видяхме да влизат двамата стражи?
— Аха. Преди там спяха почти всички хора от града, но сега там се настаниха войниците от Ордена.
— Искаш да кажеш, че всички сте спали заедно в едно помещение? — смръщи чело Ричард.
— Ами да. — Ансон като че ли остана учуден от въпроса му. — Ние прекарвахме заедно всяка възможна минута. Мнозина имаха свои домове, където се хранеха, работеха и съхраняваха вещите си, но рядко спяха в тях. Обикновено всички нощувахме в спалните, където се събирахме, за да разговаряме за случилото се през деня. Всички се стремяхме да бъдем заедно. Случваше се някой да преспи другаде, но обикновено всички спим заедно, за да сме в безопасност — нали и сега, докато слизахме от възвишението със статуята, пак спяхме заедно.
— Искаш да кажеш, че просто… лягате един до друг и спите?
— Двойките обикновено спят леко встрани от останалите и се покриват с общо одеяло — обясни Ансон. — Но все пак са в помещението при всички останали. В тъмното обаче не се вижда нищо… под одеялото.
Ричард не можеше да си представи такъв живот.
— И целият град се блъска в тази малка сграда? Че има ли място за всички?
— Не, всъщност бяхме прекалено много, за да спим в едно помещение. Затова има две спални. — Ансон вдигна ръка. — Намира се от другата страна на това, което видяхме на влизане в града.
— Да отидем да хвърлим един поглед.
Забързаха към градските порти, за да огледат така наречените спални. Тъмната уличка беше пуста. Ричард не забеляза никого в сенките по страничните алеи между сградите. Доколкото в града изобщо бяха останали хора, явно вече си бяха легнали или се бояха да излизат в тъмното.
Вратата на една къщурка се открехна и отвътре като че надзърна човек. След малко след тях се втурна дребна фигура.
— Ансон! — чу се приглушен глас.
Беше момче, около десетина годишно. Падна на колене и се вкопчи в ръката на Ансон, като я обсипа с целувки, очевидно зарадван да го види.
— Толкова се радвам, че се прибра, Ансон! Много ни липсваше! Страхувахме се за теб — бояхме се да не са те убили.
Ансон сграбчи малчугана за ризата и го вдигна на крака.
— Бърни! Добре съм и също се радвам да те видя, но сега трябва да се прибираш. Мъжете ще те видят. А хванат ли те навън…
— Моля те, Ансон, ела да спиш у дома. Толкова сме самотни без теб, толкова ни е страх…
— Кои сте?
— Само двамата с баба останахме. Моля те, ела при нас.
— В момента не мога. Но някой път ще намина. Момчето погледна крадешком Ричард, после, след като не му се видя познат, отскочи в тъмното.
— Това е мой приятел, Бърни — от друг град е. — Ансон се надвеси над момчето. — Моля те, Бърни, обещавам ти да се върна, но сега трябва да се прибереш и да останеш вкъщи през нощта. Не излизай. Възможно е да възникне проблем. Остани вътре. Предай на баба ти какво съм казал, обещаваш ли?
Бърни най-сетне кимна и изтича обратно в къщата. Ричард искаше да се махнат оттук час по-скоро, за да не дойде още някой да им засвидетелства чувствата си. Ако двамата с Ансон не внимаваха, щяха да привлекат вниманието на войниците.
Изминаха тичешком останалата част от улицата, като се прикриваха в сенките на сградите. Прилепен до една от последните сгради преди портата, Ричард надзърна иззад ъгъла към паянтовата кирпичена спалня, където бяха потънали стражите. Вратата зееше отворена и фенерът отпред осветяваше малко от вътрешността.
— Спали сте вътре? — прошепна Ричард. — Всички сте се блъскали в това помещение?
— Ами да. Това е едната спалня, другата е ей там.
Ричард замлъкна, явно обмисляйки следващия си въпрос.
— И върху какво лягахте?
— Постилахме си слама. А върху нея мятахме одеяла. Сламата сменяхме редовно, за да пазим чисто, ама тези хич не ги е еня. Спят като скотове в мръсната слама.
Ричард погледна през отворените порти към полето. После отново огледа спалнята.
— Значи сега вътре спят войниците?
— Да. Отнеха ни помещението. Казаха, че щели да използват сградата за казарма. И сега нашите съграждани — каквото остана от тях — трябва да спят, където заварят.
Ричард остави Ансон на пост, докато той самият се промъкне да огледа района около първата сграда. В другата също се бяха настанили войници, които разговаряха на висок глас и се смееха. Имаше повече мъже, отколкото бяха нужни за охраната на градче с тези размери, но Бруленик беше входът на Бандакар — и изходът.
— Хайде да се връщаме при другите — прошепна Ричард, щом се върна при Ансон. — Хрумна ми една идея.
Щом стигнаха до портата, Ричард вдигна очи, както му бе станало навик, за да огледа звездното небе за някаква следа от черноперите соколи. Вместо птици забеляза, че на колове от двете страни на портите са увесени хора, завързани за глезените. Ансон също ги забеляза и замръзна от ужас.
Ричард вдигна ръка на рамото на приятеля си и се приближи към него.
— Добре ли си?
— Не — поклати глава онзи. — Но ще се почувствам по-добре, щом мъжете, които нахлуха в родината ни и извършиха тези злодеяния, са мъртви.
Четиридесет и осма глава
РИЧАРД НЕ ЗНАЕШЕ дали противоотровата ще му помогне да се почувства по-добре, но дори да имаше някакъв ефект, още не го бе усетил. Докато се придвижваха слепешката през тъмните като в рог поля, той усещаше пареща болка в гърдите с всеки дъх, който си поемаше. Поспря за минутка и затвори очи, за да събере сили срещу режещото главоболие, причинено от дарбата. Единственото му желание беше да легне на земята, но нямаше време за това. Тръгна и всички продължиха след него, като напредваха към Бруленик през потъналите в черен мрак поля.
Добре поне че мечът му си беше на мястото, макар че мисълта да го използва го ужасяваше, понеже не знаеше дали магията му все още действа. Само да намерят другите две шишенца и да се отърве от отровата, може да успеят да се върнат при Ничи и тя да им помогне да решат проблема с дарбата му.
Реши, че ще гледа да не се тревожи от перспективата Сестра да помогне на загубил дарбата си магьосник. Ничи притежаваше богат опит. Щеше да му помогне — само да я намерят. А дори да не е по силите и да му помогне, поне ще знае какво трябва да направи, за да получи нужната помощ. Все пак е била
