успеят да се справят сами. Ние също трябва да се включим, тъй като става въпрос за нашата родина и което е по-важно, за нашите сънародници, за хората, които обичаме.
— Грешно е да се постига каквото и да било чрез насилие, Оуен — обади се един възрастен мъж. С оглед на внезапно постигнатата им свобода, изявлението му не бе особено уместно. Човекът възрази по- скоро по навик, отколкото поради някаква съществена причина. — Отприщихме вълна от насилие. А това е грях.
— Преди да тръгнем, трябва да поговорим с всички ви, за да разберете, както разбрахме ние самите, защо се налага да постъпим именно така, ако искаме да се избавим веднъж завинаги от насилието и агресията. Господарят Рал ни показа, че вълната от насилие не се отключва, когато отвръщаш на удара, за да спасиш собствения си живот, а когато пренебрегваш задължението си да отвърнеш подобаващо на хората, които искат да ти отнемат свободата и живота. Ако постъпиш, както налага дългът към теб и близките ти, ще смажеш врага толкова категорично, че той повече няма да може да ти навреди. Така излиза, че това не е отприщване на вълната от насилие, а нейното потушаване. Тогава и само тогава могат да пуснат корени истинският мир и свобода.
— Подобни действия не водят до друго, освен до насилие — възропта същият старец.
— Огледайте се — намеси се Ансон. — Насилието не започна тази нощ — тази нощ то свърши. Насилието бе смазано, както би трябвало да стане, като бяха унищожени злодеите, стоварили го върху ни.
Хората закимаха един другиму, очевидно почувствали облекчение да бъдат изтръгнати от хватката на ужаса, в който ги бяха приковали войниците от Императорския орден. На мястото на страха се бе настанила радостта. Фактът, че си бяха върнали свободата и живота, отвориха очите им.
— Но трябва да разберете — продължи Оуен, — че оттук нататък нищо няма да е същото. Досегашният ни начин на живот остана в миналото.
Ричард забеляза, че хората вече не ходят толкова прегърбени. Сега стояха, вдигнали гордо глави.
— Ние избрахме живота — обяви Оуен пред съгражданите си. — И така стигнахме до истинската свобода.
— Смятам, че това важи за всички ни — отвърна старецът от тълпата.
Четиридесет и девета глава
ЗЕД СЕ НАМРЪЩИ и се опита да се съсредоточи върху предмета, който Сестра Тахира беше поставила на масата пред него. Погледна я; от вечната и смръщена гримаса около носа и се бе образувала дълбока бръчка.
— Е? — попита тя.
Зед сведе глава и примигна срещу предмета пред себе си. Кожена топка, украсена с избледнели сини и розови зигзагообразни линии.
Защо му се струваше толкова позната, а в същото време тъй далечна?
Примигна, за да се опита да се фокусира по-добре върху обекта. Вратът го болеше зверски. Един баща, чул нечовешките писъци на сина си откъм съседната палатка, бе сграбчил Зед за косата и го бе изтръгнал от ръцете на група родители, които го дърпаха на всички страни, отправяйки отчаяни молби. Явно му беше скъсал някой мускул, понеже му беше ужасно трудно да държи главата си изправена. Но в сравнение с изтезанията, за които можеше да съди по звуците, достигащи до ушите му, това си беше направо нищо.
Мрачната вътрешност на палатката, осветена от няколко закачени на колове лампи, сякаш бе повдигната над земята и се въртеше под краката му. Вонеше отвратително. Горещината и влажният въздух допълнително влошаваха картинката. Зед очакваше да припадне всеки момент.
Беше минало толкова време, откакто бе спал за последно, че чак не можеше да си спомни откога всъщност не бе подгъвал крак. Успяваше да подремне съвсем за кратко на стола си само докато Сестра Тахира ровеше да извади поредния предмет от разтоварените каруци или когато отиваше да си легне, а Сестрата, която трябваше да я смени и да продължи да му показва един след друг плячкосаните от Кулата предмети, нещо се бавеше. Дремките, които успяваше да си открадне, рядко пъти продължаваха повече от няколко безценни минутки. На стражите бе разпоредено изрично да не позволяват на Зед и Ейди да лягат нито за миг.
Поне писъците на децата бяха замлъкнали. Поне, доколкото зависеше от него, тези болезнени крясъци ги нямаше. Поне, доколкото успя да помогне, родителите имаха някаква надежда.
Изведнъж в слепоочието му се вряза разтърсваща, режеща болка, от която той отскочи назад. Столът се прекатури и Зед се строполи на пода. С ръце, вързани отзад, нямаше как да омекоти удара, така че тупна тежко. Главата му забуча не само от падането, но като страничен резултат от мощната вълна, с която Сестрата го бе наказала чрез яката.
Ненавиждаше този отвратителен начин за контрол. Сестрите не се свеняха да го използват за щяло и нещяло. Тъй като яката блокираше собствената му дарба, нямаше как да се защити. Вместо това Сестрите използваха силата му срещу него.
На Сестрите им трябваше съвсем малко, а понякога и направо нищо, за да се ядосат и да прибягнат към използване на силата си. Повечето от тези жени, в един свой предишен живот, бяха мили и любящи същества, посветили се да помагат на другите хора. Но Джаганг ги бе поробил и бе променил из основи ценностната им система. Сега те действаха по негова воля. Колкото и мили да бяха някога, сега, Зед бе убеден в това, гледаха винаги да са с една крачка пред заповедите на господаря си, за да му доставят удоволствие и да засвидетелстват вярност към желязната му дисциплина. А тя често биваше непоносимо тежка. От Сестрите се очакваше да получат резултати; Джаганг едва ли би приел обяснението, че Зед е костелив орех.
Зед забеляза, че Ейди също е на земята. Всяко наказание върху него, сполетяваше и нея. Болеше го повече за нея, отколкото за себе си.
Стоящите наблизо войници се притекоха да вдигнат стола и да върнат Зед на мястото му. Със завързаните на гърба ръце нямаше да може да стане сам. Тръснаха го на твърдата седалка така, че от гърлото му се изтръгна стон.
— Е? — попита Сестра Тахира. — Какво е това?
Зед отново се наведе напред и огледа кръглия предмет, оставен в средата на масата. Избледнелите сини и розови зигзагообразни линии проникваха в дълбините на душата му, Нещо в този предмет му се струваше потресаващо познато.
— Ами това е… това е…
— Какво е! — Сестра Тахира удари с тефтера ръба на масата и кръглият предмет подскочи и се претърколи, после спря пред лицето на Зед. Тя пъхна книгата под мишницата си, с другата си ръка се опря на плота. Надвеси се над Зед.
— Какво е! Какво се прави с него?
— Ами не си… не мога да си спомня.
— А случайно да искаш да повикам малко дечица — подхвана Сестрата с меден гласец, в който се долавяше зле прикрита заплаха, — за да видиш мъничките им личица, преди да бъдат отведени в съседната палатка, за да бъдат подложени на мъчения?
— Уморен съм — отрони Зед. — Искам да си спомня, но съм ужасно уморен.
— Може би докато децата пищят, ще се опиташ да обясниш на родителите им колко си уморен и как не можеш да си спомниш.
Деца. Родители.
Зед внезапно си спомни какво представлява този предмет. В главата му нахлуха болезнени спомени. Усети как по бузата му се изтърколва сълза.
— Добри духове — прошепна той. — Къде я открихте?
— Какво представлява?
— Къде я открихте — кажи ми! — повтори Зед.
Сестрата изпухтя и стана. Отвори тефтера и разгорещено запрелиства. Най-накрая спря и заби палец в една от страниците.
— Тук пише, че е била скрита в нишата зад черен долап с шест чекмеджета в някакъв коридор. Над
