В Кулата имаше хиляди стаи. Целенасоченото и претърсване бе довело до напълването на цял керван с каруци, като реално целият този багаж представляваше съвсем нищожна частица от бездънните запаси.
Досега пред очите на Зед не бе попаднало нищо стойностно.
Съмняваше се, че ще доживее да попадне на такъв предмет. Мъчителното пътуване в сандъка на път за лагера на Императорския орден му се бе отразило доста зле. Още не бяха заздравели раните му след срещата с Джаганг. Стражите бяха оставили родителите да правят всичко, което сметнат за необходимо в процеса на убеждаване на Зед и Ейди да им съдействат, но не им позволиха да стигнат твърде далеч и да убият безценните затворници. Родителите знаеха, че не бива да стигат до там, но Зед бе наясно, че когато страстите се разгорещят, заповедите лесно се забравят. Зед силно се надяваше да се увлекат и да го убият, та да се свърши всичко. Но императорът го искаше жив — и него, и Ейди, — така че стражите зорко следяха да не се стигне до фатален край.
След първите няколко мъчителни часа, в които слушаха писъците на децата, подложени на зверски изтезания, при това в компанията на родителите, които, естествено, правеха всичко възможно, за да принудят двамата затворници да съдействат и да кажат на императора, каквото знаят, Зед се предаде — не толкова заради родителите, колкото, за да накара онези чудовища да оставят децата на мира.
Прецени, че всъщност дори да се предаде, няма какво да губи. Поне временно щяха да престанат да измъчват малчуганите. Кулата бе огромна; предметите, които бяха успели да плячкосат, бяха наистина нищожна част от съдържащото се в нея. Зед прецени, че вероятността в каруците да е попаднало нещо от голяма важност за Джаганг, е наистина много малка. Щеше да отнеме време, докато бъдат описани всички вещи — вероятно щяха да минат седмици, дордето стигнат до последния предмет. Нямаше смисъл децата да бъдат подложени на мъчения, като сред нещата, които показваха на Зед, не бе попаднало нищо ценно.
Веднъж, докато Сестрата бе отишла да провери как върви подготовката в следващата палатка, Зед и Ейди останаха насаме и чародейката го попита какво ще направи, ако му покажат нещо наистина важно, което би могло да обърне нещата и да помогне на Джаганг да спечели войната. Зед така и не успя да и отговори; в този момент нахълтаха войниците и ги замъкнаха към следващата палатка, където ги чакаше Сестрата.
Надяваше се да проточат разпознаването възможно най-дълго. Не бе и помислял, че ще ги държат будни ден и нощ.
Понякога на Сестрите им трябваше доста време, докато подготвят поредния предмет. По разбираеми причини бяха достатъчно предпазливи и не поемаха никакви рискове. Тези странни хора, които не притежаваха и частица от дарбата, нямаше да пострадат, в случай че някой от предметите бъде задействан случайно, но всички останали, естествено, бяха уязвими. Но въпреки всички предпазни мерки Императорският орден разполагаше с достатъчно хора, които да подготвят нещата постъпателно, така че на Зед и Ейди да не бъде позволено да спят, а само да бъдат местени от палатка в палатка.
Докато ги мъкнеха в мрака към следващия предмет, краката на Зед едва докосваха земята. Неочакваната среща с отдавна загубената топка на дъщеря му изцеди и последните капчици останала му сила. Никога не се бе чувствал по-стар и безпомощен. Мина му мисълта, че няма воля да продължи напред.
Опасяваше се, че съвсем скоро може да изгуби разсъдъка си.
Всъщност не бе сигурен, че все още е с всичкия си. Светът се бе превърнал в същинска лудница. На моменти му се струваше, че всъщност сънува. Сякаш познанията му се бяха преплели с онова, което не знаеше, за да образуват един безнадежден объркан възел.
Докато го влачеха из тъмния лагер, над който се бе спуснала тягостна пелена от горещ и влажен въздух, Зед имаше чувството, че вижда разни неща, най-вече хора, от миналото си. Дори се запита дали наистина е видял онази топка. Дали пък не си въобрази и това? Дали не беше някаква друга топка, а той да е решил, че е топката на дъщеря му. Дали наистина имаше зигзагообразни линии? Вече всичко му се струваше съмнително.
Сред многото лица в претъпкания лагер му се мярна отдавна загиналата му съпруга Ерилин — беше сред пленничките, покрай които минаха. Тези жени бяха майки и ако Зед не съдействаше на Джаганг, щеше да спомогне за сбъдването на най-ужасните им кошмари. Погледът му се плъзна върху децата, вкопчени в полите на майките си или в бащините си панталони. Те го гледаха и вероятно си мислеха, какъвто беше чорлав, че е луд. Може би наистина беше луд.
Лагерът бе осветен от факли, чиято трепкаща светлина правеше всичко да изглежда нереално. Лагерните огньове, пръснати, докъдето поглед стига, бяха като проснато на земята звездно небе — сякаш светът се бе прекатурил с краката нагоре.
— Стой! — заповяда Сестрата на стражите.
Спряха рязко и Сестрата се пъхна в една палатка. Ейди извика от болка, щом мъжът, който я държеше, я дръпна рязко, за да я накара да спре.
Зед се олюля, помисли си, че всеки момент ще припадне. Всичко пред очите му танцуваше.
Погледът му се спря отсреща и сред децата, които държаха в плен, му се стори, че мярна позната физиономия. Зед вдигна очи към елитния гвардеец, който държеше момичето. Примигва, за да проясни картината пред себе си. Войникът, целият в кожа и метал, с натежал от оръжия колан, му се видя познат. Зед се зарови в спомена, в същия момент видя как към него се приближава Сестра, която също като че ли познаваше. Огледа и останалите гвардейци, всеки, от които бе погълнат от своите си дела. Елитните войници, охраняващи покоите на императора, му се видяха до един познати.
Изведнъж Зед изпадна в истински ужас. Явно наистина полудяваше. Беше невъзможно да вижда хората, които си мисли, че вижда.
Разсъдъкът бе единственият му капитал. Не искаше да се превърне в дрънкащ глупости старчок, клекнал да проси край пътя.
Знаеше, че понякога на хората им става нещо — примерно си загубват ума, — когато остареят или попаднат в екстремни обстоятелства. Познаваше хора, които се бяха пречупили, бяха полудели и виждаха несъществуващи в действителност неща. Това ставаше и с него. Привиждат му се хора от миналото му, които няма как да са тук. Това е сигурен белег, че пощурява — да видиш как миналото ти оживява, да си се представяш в компанията на отдавна изгубени свои близки.
Разсъдъкът бе най-ценното нещо, което имаше.
А сега бе на път да го изгуби.
Полудяваше.
Петдесета глава
НИКОЛАС ДОЧУ ДРАЗНЕЩ ШУМ, идващ от някъде другаде.
На мястото, където го чакаше тялото му, имаше раздвижване.
Загледан в улиците и сградите, край които минаваше, той не му обърна внимание. Слънцето тъкмо залязваше. Минаваха хора, всичките нащрек. Цветове. Звуци. Движение.
Мястото беше мърляво, сградите — наблъскани една в друга. Гледай, гледай! Задънените улички бяха тъмни и тесни. Минувачите зяпаха. Вонеше. Всички сгради бяха най-много двуетажни — беше сигурен. Повечето нямаха и по толкова.
Отново дочу шумно блъскане откъм мястото, където го чакаше тялото му. Отдалеч, но силно и настоятелно.
Дум-дум-дум! Не му обърна внимание, а продължи да ги наблюдава. Какво е това? Гледай, гледай! Стори му се познато, но не беше сигурен. Наблюдавай, наблюдавай! Искаше да е сигурен. Искаше да види всичко.
Толкова обичаше да наблюдава отстрани.
Същият звук. Омразно, упорито думкане.
Николас внезапно се вряза в тялото си, което го очакваше, седнало с кръстосани крака на дървения под. Примигна и отвори очи, напрегна поглед да пробие сумрака в стаята. Изпод затворените кепенци на прозорците в полумрака вътре се процеждаше само лъч слаба светлина.
Изправи се колебливо на краката си, все още непривикнал към странното усещане за собственото си
