тяло. Придвижи се напред в стаята, като следеше с поглед всяка измината крачка и внимателно прехвърляше тежестта си от крак на крак. Напоследък все отсъстваше, и денем, и нощем, и беше отвикнал да извършва дори най-прости движения. Толкова често бе на друго място, в друго тяло, че чувстваше собственото си като чуждо.
Някой блъскаше по вратата и му викаше да отвори. Николас се вбеси от безочливото нахалство на неканения посетител.
Запъти се към вратата с клатушкаща се походка. Чувстваше се толкова ограничен в обвивката на собственото си тяло. Движенията му бяха странни. Разкърши рамене, устоя на порива да се наведе напред. Протегна врат и завъртя главата си първо в едната, после в другата посока.
Досадно му беше да се движи сам, да използва собствените си мускули, да усеща дишането си, да вижда, да чува, да подушва и да усеща със собствените си сетива.
Вратата бе залостена с тежко мандало срещу неканени гости по време на неговите „отсъствия“. Не му се искаше някой да си има взимане-даване с тялото му, докато той самият не го използва. Никак не би му било приятно.
Някой отсреща блъскаше по вратата, крещеше името му и настояваше да му бъде отворено. Николас повдигна мандалото и го отмести. Тежката врата се отвори.
Отвън в коридора стоеше млад войник. Най-обикновен мърляв войник. Едно нищожество.
Вбесен и изумен, Николас го прониза с поглед. Как изобщо този червей смее да изпълзи по стъпалата до стаята, в която не се допускат външни хора, и да блъска по забранената врата? Къде се е дянал Наджари със сплескания си крив нос точно сега? Защо никой не пази пред вратата?
В кървавия си юмрук човекът стискаше парче кост, с което бе чукал по вратата. Николас изпружи врат и надникна в сумрачния коридор зад войника. Видя телата на стражите, проснати в локви кръв.
Прокара пръсти през лъскавата си, намазана с благовонни масла коса, и премрежи поглед от удоволствието, което изпита дланта му от допир до копринено меката, гладка повърхност. Разкърши рамене в чувствена наслада.
Отвори очи и ги впи в зяпналия насреща му редови войник, когото възнамеряваше да убие. Беше облечен като повечето бойци от Императорския орден, поне по-спретнатата част от тях — носеше кожен нагръдник, защитна метална ризница по дясната ръка и множество кожени ремъци и колани, на които се поклащаха всякакви оръжия, като се започне от къс меч, различни видове ножове и се стигне до боздуган с метални шипове. Въпреки свирепия си външен вид войникът стоеше със застинало в ужас лице.
За момент Николас се зачуди дали пък това нищожество няма да му съобщи нещо, заради което си струва да му запази живота.
— Какво има, глупако нещастен?
Войникът повдигна ръката си първо от рамото, после под лакътя и накрая посочи с пръст — същинска марионетка. Пръстът му се кривна първо наляво, после надясно, накрая пак наляво, сякаш размахан в закана.
— Леле, леле! — Пръстът отново заигра. — Дръж се прилично. Бъди добро момче.
Ококореният войник явно беше изненадан от собствените си безочливи думи. Гласът му беше твърде плътен и зрял за младок като него.
Всъщност гласът звучеше доста заплашително.
— Какво става? — намръщи се Николас на войника. — Какво значи това?
Онзи влезе в стаята, като се движеше все така чудновато — все едно ходи на кокили. Николас си помисли, че вероятно изглежда по същия начин, когато се е завърнал в тялото си след дълго отсъствие. Отстъпи встрани, а мъжът стигна с вдървената си походка до центъра на тъмната стая и се обърна. От ръката, с която бе блъскал по вратата, се стичаше кръв, но ококореният от страх войник сякаш не забелязваше раните си, макар вероятно да го болеше.
Гласът му обаче беше всичко друго, но не и уплашен.
— Къде са, Николас?
— Кои къде са? — погледна го Николас изпод вежди.
— Обеща да ми ги доставиш, Николас. Не обичам хора, които не държат на думата си. Къде са?
— Кои? — Николас още повече вдигна вежди и се наведе напред.
— Ричард Рал и Майката Изповедник! — кресна войникът с необуздан гняв.
Николас отстъпи няколко крачки назад. Чак сега разбра. Беше чувал слухове, че онзи е способен на такива неща. Сега се убеди с очите си.
Беше император Джаганг, самият пътешественик по сънищата.
— Забележително — провлачи Николас. Приближи се към войника, който всъщност не беше войник, и го потупа с пръст по слепоочието. — Това вътре вие ли сте, Ваше сиятелство? Вие сте, нали, Ваше сиятелство?
— Къде са, Николас? — Никой не му бе задавал въпрос с толкова застрашителен тон.
— Казах ви, че ще ги имате, и няма да ви разочаровам.
— Май послъгваш, Николас — изръмжа гласът. — Не мисля, че си ги пипнал, а ми беше обещал.
Николас леко плесна с ръце и отстъпи още няколко крачки назад.
— Напротив! В кърпа са ми вързани.
— Аз пък не мисля така. Имам причина да вярвам, че съвсем не са тук. Нещо ми подсказва, че Майката Изповедник е далеч на север… при своята армия.
Николас се приближи към войника, надвеси разкривеното си в гримаса лице над неговото и се вгледа в очите му.
— Винаги ли обезумявате така, когато се вмъквате в чуждо тяло?
— Нима твърдиш, че не съм прав?
Николас започваше да губи търпение.
— Тъкмо ги наблюдавах, когато ми се изтърсихте да ми вадите душата. И двамата бяха там — Господарят Рал и Майката Изповедник.
— Сигурен ли си? — От устата на младока се изтръгна дълбок, гробовен глас.
— Това разпит ли е? Как смеете? Никой не може да подлага Николас Вселителя на разпит! — извика той с ръце на кръста.
Войникът пристъпи заплашително напред. Николас не мръдна от мястото си и вдигна предупредително пръст.
— Ако наистина искате да ги пипнете, ще трябва много да внимавате.
— Говори тогава, преди да съм загубил търпение. — Войникът го беше зяпнал уплашено, но Николас съзираше в тези очи нещо повече — заплаха.
— Който ви е казал, че са на север и че Майката Изповедник е с войската си, или не знае какво говори, или ви лъже. Следя ги много внимателно — обясни Николас с изкривено в досада изражение.
— Значи си ги видял наскоро?
В стаята ставаше все по-тъмно. Николас махна с ръка и запали с магическа искрица фитилите на трите свещи върху масата.
— Казах ви вече — тъкмо ги наблюдавах. Намират се в един град недалеч оттук. Скоро ще дойдат насам, при мен, и тогава ще ми паднат. Няма да чакате дълго.
— И защо мислиш, че ще дойдат при теб?
— Знам какво правят. — Николас протегна нагоре ръце и широките поли на черните му ръкави се спуснаха към лактите. Закрачи около войника и оживено заразказва това, което само той знаеше.
— Наблюдавам ги. Виждал съм ги как лежат един до друг нощем, как Майката Изповедник е прегърнала нежно мъжа си, положила е главата му върху рамото си и се опитва да облекчи ужасната му болка. Всъщност е много вълнуващо.
— Болка ли каза?
— Аха, болка. В момента са в Северин — град недалеч оттук, на север. Като си свършат работата там, ако изобщо оживеят, ще дойдат при мен.
Войникът, тоест Джаганг, се огледа и очите му фиксираха прясно убитите тела, подпрени на стената. Вниманието му се върна върху Николас.
— Попитах, кое те кара да мислиш така?
