— Само че този път има една важна разлика — допълни Ричард, — не ни преследваха. Бяха тук и ни чакаха.
Всички го погледнаха, зяпнали.
— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Калан, която мажеше раните му с мехлем. — Не за пръв път ни преследват. Сигурно са видели накъде сме тръгнали.
Бети се приближи и се сгуши в краката и, като не изпускаше нито нея, нито Ричард от очи. На Калан не и беше до игра с козичката и я избута лекичко.
Ричард се отпусна с цялата си тежест на рамото на Кара. Калан забеляза, че се олюлява. На моменти едва се крепеше на краката си.
— Не, не са ни преследвали. Небето беше чисто — възрази той и посочи купищата мъртви птици около себе си. — Тези специално не са ни следвали. Причаквали са ни. Знаели са, че идваме. Дебнели са в засада.
Звучеше страшничко — ако беше вярно.
Капан се изпъна, като в едната си ръка държеше хартията с мехлема и бе намазала един от пръстите на другата, за да продължи да обработва раните на Ричард.
— И как са разбрали, че идваме?
— Това се питам и аз — отвърна Ричард.
Николас се плъзна обратно в тялото си, все още широко зяпнал като за прозявка, която съвсем не беше прозявка. Разкърши врат първо в едната, после в другата посока. Усмихна се, изпитал удоволствие от играта. Беше невероятно. Възхитително. Широката му усмивка разкри два реда зъби.
Тръгна да се изправя, но залитна върху нестабилните си крака. Така се олюляваше и Ричард Рал, замаян от действието на отровата, която неумолимо и безпощадно го приближаваше към фаталния край.
Горкият Ричард Рал имаше нужда от последната доза противоотрова.
Николас отново зяпна широко и разкърши врат, нетърпелив да поеме на път, да разбере още и още. Скоро ще го направи. Скоро пак ще ги наблюдава. Пак ще види отблизо страха им, напразните им опити да проумеят какво става, приближаването им. Оставаха броени часове до пристигането им.
Тепърва щеше да става все по-забавно. Прекоси с несигурна крачка помещението, като си подбираше внимателно пътя между валящите се по пода множество трупове на хора. Щом някой от соколите паднеше убит, преставаше да диша и съответният човек. На места се бяха натрупали цели купчини безжизнени тела — като купчините птици, притискащи отвсякъде Ричард Рал в онази мрачна гора.
Какво жестоко насилие! Духовете посрещнаха с ужас свирепата касапница, но не можеха да направят нищо, за да я спрат.
Преди душите и съдбите им бяха в ръцете на Николас. Сега бяха извън неговия контрол — вече принадлежаха на Пазителя на мъртвите.
Николас прокара пръсти през намазаната си с благовонни масла коса и потръпна от удоволствие при допира на кожата си до гладката лъскава повърхност.
За да стигне до вратата, трябваше да разрита три трупа, които му препречваха пътя. Вдигна тежкото мандало и отвори солидната врата.
— Наджари!
Онзи стоеше облегнат на стената, в очакване да бъде повикан.
— Да? — попита той и разкърши мускулестото си тяло.
— Вътре е същински ад, някой трябва да почисти. — Николас плъзна ръка назад в превзет, грациозен жест, разперил пръстите си, чиито нокти бяха лакирани в черно. — Викни хора и се погрижи труповете да бъдат изнесени.
Наджари пристъпи към вратата и проточи врат, за да погледне в стаята.
— Всичките, дето ги вкарахме последно?
— Аха — каза Николас и очите му засвяткаха. — Наложи се да ги използвам всичките, дори не ми стигнаха, та заповядах на войниците да ми докарат още няколко. Приключих с тях. Разкарай ги.
По време на атаката всеки от соколите бе направляван от душата на някой от тези нещастници, родени без дарбата, а самите души на свой ред бяха движени от Николас. Изумително постижение — да контролираш едновременно толкова много хора, при това с такава точност и съгласуваност. Но щом птиците паднаха убити, телата в стаята, където се намираше Николас, също издъхнаха.
Надяваше се един ден да се научи да призовава обратно духовете, дори след смъртта на телата им. Това щеше да му спести нуждата всеки път да си осигурява нови хора. Но пък от друга страна — хора колкото щеш. Освен това, ако намереше начин да ги призовава обратно, ще се наложи да се пази от онези, чиито духове са се върнали и са разбрали по какъв начин са били използвани.
И все пак не му стана никак приятно, че Ричард Рал изби всичките птици, през чиито очи Николас наблюдаваше.
— Още колко? — попита Наджари.
— Малко. Още съвсем малко — усмихна се Николас, разбрал въпроса. — Трябва да разчистите помещението, преди да са пристигнали. После се погрижи никой да не се пречка наоколо. Нека направят онова, за което са дошли.
— Както кажеш, Николас — отвърна Наджари с лукава усмивка.
— Император Николас — поправи го другият.
— Император Николас — повтори Наджари и се подсмихна, отдалечавайки се.
— Слушай, Наджари, мислех си…
— Да? — обърна се онзи.
— Мислех си за Джаганг. Толкова усилия положихме. Защо сега да му се подчинявам? Само един легион от безмълвната ми армия е достатъчен, за да приключа с него веднъж завинаги. Даже не ми трябва и цяла армия. Ето, един ден решава да поязди, а аз го чакам, спотаен в звяра, готов да го сваля от седлото и да го стъпча до смърт.
— Така си е — Наджари потърка наболата си брада.
— За какво ми е притрябвал този Джаганг, питам се? Сам не по-зле от него ще управлявам Императорския орден. Всъщност дори бих се справил по-добре.
— Ами плановете ни? — килна глава Наджари.
Николас сви рамене.
— Кой е казал, че ще ги променяме? Само че защо да давам Майката Изповедник на Джаганг? И защо да му позволявам да вземе целия свят за себе си? Може пък да си я запазя за собствено удоволствие… както и света.
Петдесет и шеста глава
РИЧАРД СЕ ОБЛЕГНА на паянтовата стена. Трябваше да изчака малко, докато спре да му се върти свят. Беше вкочанен от студ. В тази тъмнина не виждаше почти нищо.
Но не му пречеше само тъмнината.
Знаеше, че зрението му постепенно отслабва.
Нощем ставаше по-лошо. Винаги бе виждал в мрака доста по-добре от повечето хора. Сега не виждаше по-добре от Калан. Не че беше толкова важно, но му показваше, че нещо става.
Беше започнал третият стадий на отравянето.
За щастие, последната доза беше наблизо.
— Тук е, в задната уличка — прошепна Оуен.
Ричард се огледа нагоре и надолу по улицата. Нищо не помръдваше. Целият Глогинград спеше. Щеше му се и той да поспи. Толкова беше изтощен и замаян, че едва успяваше да поставя единия си крак пред другия. Налагаше се да диша на пресекулки, за да не се закашля. Кашлицата бе най-болезнена от всичко. Поне не храчеше кръв.
Ако в този момент се задавеше, щеше да е фатално. Затова преглътна и се опита да потисне пристъпа. И най-малкият шум можеше да вдигне войниците в тревога.
Оуен тръгна надолу по задната уличка, а Ричард, Калан, Кара, Дженсън, Том, Ансон и още неколцина от
