протегнати хищни ръце. Капан се опитваше да не мисли за това колко дълбоко навлиза в територията на врага и колко души я дебнат в мрака.
Последния път, когато се оказа обградена и заловена в капана на необуздани диваци, я пребиха без пощада почти до смърт. Неродената и рожба загина. Нейното дете. Детето на Ричард.
В онзи ден загуби и нещо друго — невинното си, простодушно чувство за недосегаемост. Вместо това започна да си дава сметка колко чупливо нещо е животът, колко крехък е нейният живот в частност и колко лесно може да го загуби човек. Знаеше колко болезнен беше за Ричард страхът, че може да я загуби. Спомни си ужасната агония в очите му, проблясваща всеки път, когато той я погледнеше. Тя беше съвсем различна от болката, причинена от дарбата, която напоследък помрачаваше погледа му. Беше болка от безпомощно състрадание към нея. Не искаше да си мисли, че Ричард отново може да изпита нещо подобно.
От сенките вдясно, иззад една сграда пристъпи човек. Носеше черна роба, покрита с черни ивици плат, наслоени на пластове. Все едно беше покрит от главата до петите с черни пера. Черните ивици трептяха на лекия бриз, породен от крачката му, което придаваше на движенията му обезпокоителна, някак безплътна плавност.
Пригладената му назад коса, намазана с благовонни масла, лъщеше на лунната светлина. В Калан се вторачиха чифт черни очички, леко сближени, обиколени с червено, които надничаха от едно, общо взето, доста противно лице. Бе вдигнал китки пред гърдите си, сякаш бяха нокти на хищна птица, но лакирани в черно.
Нямаше нужда някой да и го представя, за да се досети, че пред нея стои Николас Вселителя. Беше изтръгвала изповедите на хора, които на външен вид приличаха на възпитани младежи, грижовни бащи или мили дядовци, а всъщност бяха извършвали свирепи актове на жестокост. Ако човек ги видеше зад плота, където изработваха обувки, или зад тезгяха, където продаваха хляб, или в полето сред животните, за които се грижеха, щеше да му е трудно да повярва, че са способни на подобни низки престъпления. Но у Николас Калан съзря поквара, така абсолютна и всеобхватна, че извираше от нечистия поглед на кривите му очички и го заливаше целия.
— Най-скъпоценната награда — просъска той и протегна напред свития си юмрук. — Спечелена от мен.
Калан не го чуваше. Тя вече се бе съсредоточила и призоваваше силата си. За да я използва срещу човека, заложил на карта живота на невинни хора. Срещу човека, сеещ страдание и смърт. Срещу човека, който щеше да убие и нея, и Ричард при първа възможност.
Тя го сграбчи за ръката, свита в юмрук.
За нея той не беше жив човек, а нещо като статуя.
Под небесния свод, изпъстрен със звезди, нощта бе студена и негостоприемна.
Стискайки ръката му, Калан усети в него напрегнатост — сякаш искаше да се отдръпне от нея. Само че беше твърде късно.
Нямаше как. Беше в нейната власт.
Времето беше на нейна страна.
Войниците наоколо, спуснали се светкавично към тях, бяха твърде далеч, за да могат да и попречат. Нямаше да успеят да стигнат до нея навреме, за да го спасят. Дори мъжът, който я съпроводи дотук, и сега стоеше на броени крачки встрани, също бе твърде далеч, за да и попречи.
Времето бе във властта и.
Николас бе във властта и.
Не искаше да мисли за онова, на което щяха да я подложат. Точно сега това не я интересуваше. Точно сега значение имаше единствено способността и да направи необходимото. Този човек трябваше да бъде унищожен.
Той беше врагът.
Той бе нахлул в тази страна, за да изтезава, изнасилва и избива невинни хора в името на Императорския орден. Той бе човекът, превърнат с магия в извратено чудовище, насъскано към разрушение. Той бе оръжието на злото, лицето на злото.
Този човек си играеше с живота на Ричард. Силата в нея кипна, търсейки изход. Така силно се разбунтува, че всички емоции в Калан се изпариха. Не остана нито страх, нито омраза, нито гняв и ужас. Зад волята и повече не се криеха никакви чувства. Бесният порив на силата и бе спрял дори всепоглъщащия ход на времето и единственото, което я изпълваше, бе непоколебима решителност. Силата и се бе превърнала в оръжие на чистия разум.
Пред нея се сринаха всякакви прегради.
За една безкрайно кратка частица от време, докато гледаше малките кръгли очички, вперени в нея, останаха само тя и силата и. Както бе правила безброй пъти преди това, Калан освободи потока от контрола си и той я понесе към единствената цел.
Вместо да усети буйния поток на бликналата си сила, се сблъска със зловеща пустота. Вместо силата и да се вреже яростно в неговото съзнание, не се случи… нищо.
Калан зяпна, ококорила широко очи.
В същия момент я прониза остра, пареща болка.
Усети как в нея се напъха нещо чуждо и ужасяващо, надхвърлящо всичките и представи за кошмар.
През съзнанието и премина изпепеляваща лава от болка, която проникна до дълбините на самата и душа.
Сякаш всичко вътре в нея бе разпарчетосано.
Понечи да изкрещи, но не можа.
Нощта стана още по-черна.
Калан чу в душата си да отеква смях.
Петдесет и осма глава
РИЧАРД РЯЗКО ОТВОРИ ОЧИ. Изведнъж се почувства буден — някак ужасяващо и категорично.
Косъмчетата по тила му настръхнаха. Като че цялата му коса бе готова да се наежи. Сърцето му заби неконтролируемо.
Той скочи на крака. Изненадана от внезапното му изправяне, Кара, която бе наблизо, го подхвана под мишницата. Явно притеснена да не би той да не успее да се задържи на краката си, Морещицата загрижено смръщи чело.
— Как сте, Господарю Рал? Какво има?
В стаята бе тихо, всички вътре го наблюдаваха с разтревожени лица.
— Навън! — разкрещя се Ричард. — Събирайте си нещата! Веднага всички вън!
Той сграбчи раницата си. Не видя Калан, но мярна раницата и и я взе. За миг се почуди дали все още не сънува, но никога не помнеше сънищата си. Дали пък това чувство не бе продължението на ужасен сън? Не, случваше се в действителност.
Мъжете, първоначално объркани и нерешителни от внезапните заповеди на Ричард, като го видяха да си грабва снаряжението, се заизправяха и се втурнаха да си събират нещата. Хаотично заприбираха багажа, независимо чий е.
— Хайде! — крещеше Ричард и избутваше към вратата обърканите хора. — Вървете! По-живо!
Изпита странното усещане за външен допир, сякаш нещо го погали — нещо топло и неприятно. Целият настръхна.
— Побързайте!
Мъжете се блъскаха нагоре по сумрачното стълбище пред Ричард. Обхваната от панически стремеж да избяга, Бети се шмугна между краката му и хукна нагоре. Кара бе плътно зад него.
Косъмчетата по тила му настръхнаха, сякаш в очакване да удари мълния. Огледа тъмната, опустяла стая.
— Къде са Калан и Дженсън?
— Вече излязоха — отвърна Кара.
