Малката група премина необезпокоявана по моста и се сля с тъмнината около наблъсканите една в друга сгради. Оуен водеше Ричард завой след завой към мястото, където бе скрил противоотровата и където вместо нея бе открил бележката, изискваща размяната на Калан срещу живота на Ричард, плюс живота на една империя, изложена на коварните способности на Николас Вселителя.
Насред свъсения град от малки, сгушени една в друга, предимно едноетажни къщурки Оуен дръпна Ричард да спре.
— Там, долу, зад ъгъла завиваме надясно, Господарю Рал. По-натам има площад, където често се събират хора. В дъното на площада се извисява висока сграда. Това е мястото. Встрани тръгва уличка, пресечена от алея, която заобикаля сградата. Предния път влязох оттам.
— Да вървим! — кимна Ричард.
Без да изчака да види дали го следват изморените му спътници, той тръгна плътно покрай сградите, скрит в техните сенки. Зави зад ъгъла. Над едно прозорче висеше дървена табела с резбовани върху нея хлябове. Хлебарят още не бе отворил — беше твърде рано.
Ричард се огледа и замръзна на място. Пред него се откри площад с дървета и пейки. Отсрещната сграда бе разрушена. От нея бяха останали само тлеещи въглени, наоколо се суетяха хора, явно свидетели на доскорошен голям пожар.
— Добри духове! — прошепна Дженсън ужасена. Закри уста, страхувайки се да изрече на глас това, което всички си мислеха.
— Изключено е да е била вътре — отвърна Ричард на несподеления им страх. — Николас не би я върнал тук, само за да я убие.
— Тогава защо го е направил? — попита Ансон. — Защо е опожарил сградата?
Ричард проследи с поглед струйките дим, които се виеха бавно в студения нощен въздух, и като че надеждите му се изпариха заедно с тях.
— За да ми напомни, че тя е при него и няма да я намеря.
— Господарю Рал — тихо се намеси Кара, — най-добре да се махаме оттук.
В тъмнината около опожарената сграда Ричард започна да различава силуетите на стотици войници, които явно дебнеха да ги заловят.
— Точно от това се страхувах — призна Оуен. — Затова избрах най-обиколния маршрут до тук. Виждате ли онзи път, ей там, където са войниците? Той идва от моста, който пресякохме.
— Как така винаги разбират къде сме или къде ще отидем? — прошепна Дженсън разстроена. — И кога точно?
Кара сграбчи Ричард за ризата и го задърпа назад.
— Твърде много са. Не знаем колко още ни дебнат наоколо. Да изчезваме.
Колкото и да не му се искаше, Ричард трябваше да признае, че е права.
— Чакат ни — припомни му Том. — Ще дойдат още много.
Ричард мислеше трескаво къде ли е Калан. Накрая кимна. Кара моментално го сграбчи за ръката и групата им потъна в нощта.
Петдесет и девета глава
В ЗВЕЗДНАТА НОЩ Ричард с усилие се изправи пред мъжете, събрани под кичестите дъбови клони в края на гората. Някои от присъстващите държаха свещи, за да се вижда по-добре. Докато настъпи моментът да атакуват Глогинград, щеше да се е развиделило.
Ричард искаше само да влезе в града и да намери Калан, но за целта трябваше да използва всички налични средства и цялата помощ, която можеше да намери, за да не пропусне нито една възможност. Останалото — после.
Всъщност повечето от тези хора никога не бяха се сражавали. Съгражданите на Оуен и Ансон от Бруленик, участвали в първата нощна атака над притихналите спални, вече познаваха мириса на боя. Останалите бяха от Северин, където Ричард бе отишъл да се срещне с Мъдреца. Те се бяха включили в сблъсъците с войниците, оцелели след като в храната им бе сложена отрова. Вярно, вражеските сили не бяха чак толкова многобройни, но мъжете от Северин си свършиха добре работата. Ако не друго, тези краткотрайни, но кървави схватки ги изпълниха с повече решителност и им показаха, че могат да извоюват сами свободата си, че държат съдбата си в свои ръце.
Сега обаче беше различно. Предстоеше им битка, каквато не бяха си и представяли. И което е по- лошо — в град, доброволно присъединил се към каузата на Императорския орден. Не можеха да разчитат на помощ от местните.
Ако разполагаше с повече време, Ричард би измислил по-добър план и най-напред да понамали числеността на противника. Но време нямаше, трябваше да се действа незабавно. Изправи се пред хората с надеждата да ги окуражи. Постоянната мисъл за освобождаването на Калан не му даваше мира. За да и помогне, щеше да е най-добре да се опита да забрави за нея и да се съсредоточи върху предстоящото.
— Не ми се щеше да се сражаваме точно така — обърна се Ричард към воините си. — Надявах се пак да прибегнем към някой от използваните вече начини — огън или отрова, — за да не даваме жертви. Уви, нямаме тази възможност. Николас знае, че сме тук. Побегнем ли, хората му ще тръгнат по петите ни. Някои от вас може и да им избягат… временно.
— Стига толкова сме бягали! — обади се Ансон.
— Точно така. Вече се убедихме, че като бягаме и се спотайваме, само си причиняваме още повече беди — подкрепи го Оуен.
— Съгласен съм, но трябва да осъзнаете, че днес някои от нас ще загинат. Вероятно повечето от нас. Може би всички… Ако някой мисли да не влиза в бой, сега е моментът да го каже. Започнем ли веднъж, ще се нуждаем от взаимната си подкрепа — завърши Ричард.
Той сключи ръце зад гърба си, докато крачеше бавно пред очите на събралите се хора. На слабата светлина трудно можеше да различи лицата им. Знаеше, че времето му изтича и зрението му ще се влоши. Замайването на главата му — също. Знаеше, че никога няма да се оправи.
Ако изобщо имаше шанс да измъкне Калан от войниците на Ордена, то трябваше да опита сега — с или без помощта на тези мъже.
Никой не се отказа.
— Трябва да се насочим към командния състав по две причини: за да разберем къде държат Майката Изповедник и за да няма кой да координира действията им срещу нас — продължи Ричард. — Вече всички сте въоръжени и за краткото време, с което разполагахме, се опитахме да ви покажем как да боравите с оръжията си. Искам да ви кажа още нещо. Ще ви е страх. Мен също. Използвайте гнева си, за да преодолеете този страх.
— Гняв ли? Какъв гняв, когато ни е страх? — попита един от мъжете.
— Тези войници са изнасилвани вашите съпруги, сестри и майки, вашите дъщери, братовчедки и лели, вашите съседки — отвърна Ричард, докато крачеше нервно. — Спомнете си това, когато погледнете в очите приближаващия се враг. Те отведоха повечето от жените ви. Знаете защо. За да ви накарат да се предадете, изтезаваха децата ви. Спомнете си техните писъци на страх и ужасна болка, докато умираха окървавени и безпомощни, осакатени от тези мъже.
Парещият гняв на Ричард продължи да се излива в думи:
— Спомнете си това, когато видите ухилените им самоуверени физиономии насреща си. Тези мъже изтезаваха обичани от вас хора. Помислете за това, когато се приближат към вас с изцапаните си с невинна кръв ръце. Тези мъже изпратиха много от близките ви в далечно робство, а още повече избиха. Не го забравяйте, когато понечат да убият и вас.
Тук не става дума за различно отношение към живота, за различие във възгледите. Един почтен и морален човек не е способен да извърши всичко това. А тези хора го правят — изнасилват, изтезават, убиват. Спомнете си го, когато се изправите срещу тези зверове. — Ричард огледа мъжете. Вдигна юмрук към гърдите си и продължи със стиснати зъби: — И когато застанете очи в очи с тях, с виновниците за всички ваши страдания, за мъките на вашите близки, посрещнете ги с омраза в сърцата. Сражавайте се с омраза в сърцата. Убивайте с омраза в сърцата. Те не заслужават нищо по-добро.
Над гората се спусна тягостна тишина, докато мъжете обмисляха смразяващите му думи. Ричард знаеше,
