излишно движение. Точността му бе смъртоносна. Нямаше никакво намерение да им доказва, че ги превъзхожда — просто ги убиваше. Не им даваше шанс да отвърнат на удара — ликвидираше ги далеч преди това.
Веднъж отдал се на битката, той се завъртя в танц със смъртта, което означаваше само едно — убивай. Посичаше врага бързо, решително, смъртоносно и това бе негов дълг, негова едничка цел и необходимост.
Врагът не беше подготвен за такава необуздана стихия.
Атаката на дружината му отприщи вълна от ужасени писъци. Утрото затрепери от предсмъртни викове.
Ричард забеляза един, който приличаше на командир, и се хвърли към него, като опря острие в гърлото му.
— Къде са Николас и Майката Изповедник?
Мъжът не отговори, а се опита да го сграбчи за ръката. Но не бе достатъчно бърз. Ричард плъзна меча си по гърлото му и почти го обезглави, веднага, след което се завъртя към друг войник, който го нападаше в гръб. Онзи направи опит да избегне острието на Ричард, но, уви — бе прободен в сърцето.
Първите, посрещнали нападението, бяха вече мъртви и битката продължи яростно напред към сградите. Привлечени от грохота на боя, от казармите наизлязоха нови орди от войници в кожени униформи, с ризници, препасани с колани, натежали от оръжия. Имаха свиреп вид и явно бяха свикнали да убиват — Ричард никога не бе виждал по-жадни за кръв мъже.
Докато напредваше, Ричард се хвърляше върху всеки, който предполагаше, че може да е с по-висок ранг. Но никой не отвръщаше на въпроса му. Никой не знаеше къде са Николас и Калан.
Освен с врага Ричард трябваше да се бори и със замайването. Увлечен в танца със смъртта, оставил се на опита, натрупан в меча му, той донякъде успяваше да тушира въздействието на отровата. Знаеше, че няма да е задълго, но засега се справяше.
Остана изненадан колко добре се справят хората му. Помагаха си един на друг, докато напредваха сред вражеските редици. Водейки битката заедно, тяхната сила се удвояваше и съумяваха да оцелеят там, където сам човек не би се справил.
Не всички оживяха. Ричард видя някои от другарите си мъртви. Но изненаданият враг даде далеч повече жертви. На войниците от Императорския орден им липсваше справедливата решителност, с която бяха изпълнени хората на Ричард. Онези не бяха нищо повече от банда разпасани главорези. Сега бяха изправени пред хора, които търсеха възмездие. Мъжете от Ордена се биеха хаотично, всеки сам се опитваше да спаси собствената си кожа, на никого не му хрумна да се организират в защита. Докато бойците на Ричард водеха битката с една обща цел — да избият врага до крак.
Ричард чу Кара да го вика настойчиво от тясното пространство между две сгради. Отначало си помисли, че е изпаднала в беда, но като мина зад ъгъла, видя един як мъжага на колене пред нея. Тя държеше главата му изправена, като стискаше кичур от мазната му черна коса. На ухото му се виждаха редица сребърни халки. Кара бе опряла Агнела си в гърлото му. По брадичката му се стичаше кръв.
— Кажи му! — извика тя към мъжа, когато Ричард дотича.
— Не знам къде са.
В пристъп на ярост Кара заби в тила му върха на Агиела си. Покосен от внезапния удар, онзи подскочи, ръцете му се замятаха в неконтролируем гърч, от гърлото му се изтръгна по-скоро издихание, отколкото вик. Забели очи. Морещицата го дръпна за чорлавата коса и го изправи наново, подпряла гърба му с коляно.
— Кажи му! — изръмжа.
— Те заминаха — измънка онзи. — Николас замина снощи. Водеха една жена, но не знам коя е.
Ричард клекна и го сграбчи за ризата.
— Как изглеждаше жената?
— С дълга коса. — Още не успяваше да фокусира погледа си.
— Къде отидоха?
— Не знам. Заминаха. Бързаха.
— Какво каза Николас, преди да тръгне? Погледът на онзи постепенно се проясни.
— Николас знаеше, че ще нападнете призори. Каза ми по кой път ще влезете в града.
Ричард не вярваше на ушите си.
— Как е разбрал?
Мъжът се поколеба. Видът на Агиела на Кара го накара да размисли.
— Не знам. Преди да тръгне, Николас ми каза колко човека сте, кога ще нападнете и откъде ще минете. Заръча да събера хора от града, които да направят щит срещу вас. Събрахме най-фанатичните си поддръжници и им казахме, че идвате да ни избиете и да предизвикате война.
— Кога замина Николас? Накъде отведе жената?
— Не знам — От брадичката на мъжа капеше кръв. — Просто тръгнаха много бързо снощи. Това е всичко, което знам.
— Щом сте знаели, че идваме, защо не подготвихте по-добра защита?
— Как да не сме? Николас ме остави да се грижа за града. Уверих го, че с такава малка численост не можете да ни победите.
Нещо не беше наред.
— И защо да не можем?
За първи път мъжът се усмихна.
— Защото не знаете с каква войска разполагаме всъщност. След като разбрах откъде ще нападнете, свиках всичките ни части. — Усмивката му грейна. — Чувате ли звука на рог в далечината? Идват. — Засмя се гръмко. — Скоро ще умрете.
— Първо е твой ред! — скръцна със зъби Ричард. Мечът му прободе сърцето на офицера с мощен удар.
Очите на онзи се разшириха от ужас. Докато издърпваше острието, Ричард го завъртя, за да е сигурен, че всичко е свършено.
— По-добре да изкараме хората оттук — каза Ричард и като хвана Кара за ръката, двамата побягнаха към ъгъла на зданието.
— Май сме закъснели — отвърна тя, когато излязоха иззад ъгъла и видяха цели орди войници да се стичат от всички страни.
Откъде Николас е разбрал кога и как ще нападнат? Когато изготвяха плана си, придвижвайки се в полето, наоколо нямаше жива душа. Как може да е разбрал?
— Добри духове! — обади се Кара. — Никога не съм предполагала, че в Бандакар има толкова много войници.
Техният рев беше оглушителен. Ричард вече бе на края на силите си. С всеки дъх, който поемаше, болката му ставаше нетърпима. Но нямаше избор.
Трябваше да намери начин да стигне до Калан. Трябваше да издържи поне толкова.
Той изсвири сигнал, за да събере хората си. Ансон и Оуен се отзоваха веднага. Ричард се огледа и видя повечето от останалите.
— Трябва да се махаме. Твърде много са. Не се разделяйте. Ще се опитаме да пробием обръча им. Ако успеем, се разпръснете и търсете начин да се доберете до гората.
С Кара от едната си страна и Том от другата, Ричард застана начело на дружината. В града се изсипваха хиляди войници от Императорския орден. Гледката беше страховита. Бяха толкова много, че земята сякаш се движеше.
Преди Ричард да ги достигне, утринният въздух изведнъж се взриви в ослепителни огнени езици. Вражеските редици бяха разпокъсани от ревящи пламъци, които покосяваха стотици мъже наведнъж. Във въздуха изригнаха буци пръст, дървета и човешки тела. По земята се валяха хора, дрехи, горяща коса и парчета плът.
Ричард дочу свистящ звук някъде зад себе си. Звучеше му някак познато. Обърна се точно навреме, за да види кълбо от течен мътножълт пламък, която пореше въздуха. Докато се приближаваше, ставаше все по-голямо и застрашително.
