да не се стича потта в очите и. — И какво станало с прогонените?
Ричард се вгледа в планините под кръжащите в небето соколи.
— Нямам представа. Но сигурно е било ужасно за тях.
— Значи предполагащ, че са загинали? Че са изчезнали безследно или са били избити?
Той я изгледа косо.
— Не знам. Но искам да разбера защо онова място е наречено като тях — Колоните на Сътворението. — В очите му заблестя заплашително пламъче. — И още нещо — живо ме интересува защо — както спомена Дженсън — Джаганг притежава екземпляр от тази книга и при това я държи сред най-скъпоценните си вещи.
Тази тревожна мисъл се бе завъртяла и в главата на Калан.
Изгледа го изпод вежди.
— Може би не трябваше да прескачаш напред в книгата, Господарю Рал.
Безгрижната усмивка на Ричард не я успокои.
— Бих се радвал, ако това бе най-голямата грешка, която съм допускал напоследък.
— Какво искаш да кажеш?
Той прокара пръсти през косата си.
— Да си усетила някаква промяна в Изповедническата си сила?
— Промяна ли? — Въпросът му я накара почти несъзнателно да се обърне навътре към себе си, да изследва силата, която винаги бе усещала. — Не. Няма нищо по-различно.
Силата, втъкана в ядрото на съществото и, не се нуждаеше от призоваване, опреше ли се до използването и. Както обикновено, тя си бе там, в готовност; Калан трябваше просто да я освободи.
— Нещо не е наред с меча — изненадващо оповести Ричард. — Има нещо необичайно със силата му.
Калан не знаеше как да реагира на подобна забележка.
— И как разбра? Какво усети?
Ричард несъзнателно прокара пръсти по юздите, преметнати на пръстите му.
— Трудно ми е да определя какво точно не е същото. Просто съм свикнал да усещам, че винаги е на мое разположение. Не че не откликва на желанията ми, ала го прави някак колебливо.
Калан почувства, че сега повече от всякога трябваше да се върнат в Ейдиндрил и да се срещнат със Зед. Ричард бе пазителят на меча. Макар че не можеха да пренесат меча през Плъзгата, Зед щеше да разнищи силата му до последния детайл. Щеше да знае какво трябва да се направи. Освен това щеше да помогне и за главоболията.
Калан знаеше, че Ричард се нуждае от помощ. Та той не бе на себе си. В сивите му очи се четеше болка, в изражението му се долавяше една неестествена напрегнатост, също и в движенията му, в цялостното му поведение.
Заниманията му с книгата и откритото впоследствие като, че бе изцедило силата му.
Калан започваше да си мисли, че в крайна сметка не тя нямаше време, а Ричард. При тази мисъл по тялото и пробягаха ледени тръпки въпреки топлото следобедно слънце.
Ричард хвърли поглед през рамо към останалите.
— Да се връщаме при каруцата. Искам да си облека нещо топло. Днес е доста студено.
Дванадесета глава
Зед огледа пустата улица. Бе готов да се закълне, че не е сам. След като използва дарбата си, за да потърси какъвто и да е признак на живот, той се увери, че наоколо няма никого. Въпреки това остана на мястото си неподвижен.
Топлият ветрец залепваше робата за кокалестото му тяло и нежно галеше рошавата му бяла коса. От перилото на един балкон на втория етаж на близка къща се ветрееше като знаме опърпана синя рокля. Тя, както и купища вещи в града отдавна бяха останали без собственици.
От двете страни на улицата се издигаха различни по височина сгради, с боядисани в различни цветове — от ръждивочервено до жълто — фасади и кепенци в ярки, контрастни тонове. При повечето къщи вторият етаж стърчеше над приземния с няколко педи, стрехите излизаха още по-напред така, че оставаше да синее само ивица небе, озарено от следобедното слънце, следващо лъкатушещата улица, кацнала на невисок хълм. Вратите бяха залостени, повечето от прозорците — с кепенци. Една отворена зеленикава порта се поклащаше със скърцане на вятъра.
Зед си каза, че вероятно е било игра на светлината, може би някой прозорец е помръднал, изпращайки слънчеви зайчета по отсрещната стена.
Когато се увери, че се е излъгал и наоколо няма никого, пое по улицата, като пак гледаше да върви близо до стените и да се придвижва възможно най-тихо. Откакто бе хвърлил светлинната мрежа, избила огромен брой врагове, градът не бе навестяван от Императорския орден, но това не означаваше, че няма други опасности.
Император Джаганг все още искаше да завладее Ейдиндрил и особено Кулата, но не беше глупав и знаеше, че още няколко такива светлинни мрежи, хвърлени срещу армията му, колкото и огромна да беше тя, биха намалили числеността и значително и биха променили хода на войната. Джаганг се бореше с армиите на Средната земя и Д’Хара вече година и във всички битки досега не бе загубил толкова войници, колкото бяха повалени в този шеметен миг. Не можеше да си позволи да рискува подобно нещо да се случи още веднъж.
След този удар Джаганг сигурно жадуваше да завладее Кулата повече от всякога. Както и да се добере до Зед.
Ако Зед разполагаше с повече светлинни мрежи като онази, която бе изпратил срещу Ордена, досега да ги беше използвал всичките. Въздъхна. Де да имаше още като тях.
Но Джаганг не знаеше, че онази мрежа е била единствената. Докато императорът се боеше, че ще има още като нея, Зед можеше да се надява, че Императорският орден ще стои далеч от Ейдиндрил и Магьосническата кула.
След като Джаганг бе подлъган да нападне Двореца на Изповедниците, сградата претърпя известни поражения, ала Зед бе на мнение, че това е цена, която си струваше да платят; двамата с Ейди за малко да одерат кожата на императора. Щетите бяха поправими. Закле се да ги поправи.
При мисълта колко близо се бе оказал до победата над Джаганг, Зед сви юмруци. Ако не друго, поне нанесе съкрушителен удар на армията му.
И ако не беше оная странна жена, сигурно щяха да приключат с Джаганг. Сети се колко се изненада от съществуването на човек, който не можеше да бъде докоснат от магия, и поклати глава. Беше чел за такива хора, но никога преди не се бе убеждавал със собствените си очи, че те наистина съществуват. Смътни препратки в древни книги загатваха за любопитни абстрактни разсъждения по въпроса, ала да го видиш със собствените си очи беше друго нещо.
Гледката бе разтърсваща. Ейди остана още по-сразена; тя беше сляпа, но с помощта на дарбата си виждаше по-добре от него. Въпросния ден старата чародейка не бе успяла да види онази жена, въпреки че тя стоеше пред нея — и едновременно отсъстваше. За очите на Зед — но не и за дарбата му — тя бе красива млада жена, наследила нещо от чертите на Мрачния Рал, но в същото време съвсем различна и като цяло пленителна. Това, че беше сестра на Ричард по бащина линия, бе очевидно; двамата имаха общи черти, особено очите. Де да бе успял Зед да я спре, да я накара да стои настрана, да я убеди, че върши огромна грешка, като е с Ордена.
При всички положения Зед не хранеше илюзии, че угрозата от Императорския орден ще изчезне със смъртта на Джаганг. Той бе просто един звяр, предвождащ други зверове в налагането на сляпа вяра в Ордена — сляпа вяра, прегърнала смъртта като избавление от онзи тъй наречен скапан живот; сляпа вяра, според която животът нямаше друга стойност, освен като кърваво жертвоприношение на олтара на алтруизма; сляпа вяра, приписала вината за упадъка на собствените си идеи за човечеството на това, че са порочни и грешни и че не се успели да предложат достойна жертва в безкрайното търсене на едно илюзорно по-велико добро, което се отдалечаваше все повече и повече; сляпа вяра в един Орден, вкопчил се във властта, хранейки се от труповете на разрушените от нея пълноценни животи.
