операция на места, където шнурът бе трудно забележим. Наложи се пътьом да вземе още няколко от пръчиците за прислугата, за да си набави звънчета.
Макар че навсякъде имаше магически щитове, не се знаеше какви умения притежаваха някои от Сестрите на мрака. Те биха търсили магия, не звънчета. Няма лошо да е по-предпазлив.
Зед се постара да запомни къде точно е опънал шнуровете, за да предупреди Ейди. Макар да се съмняваше, че има нужда да го прави — тя виждаше достатъчно добре с дарбата си. Зед бе убеден, че със слепите си очи тя вижда по-добре от мнозина зрящи.
Следвайки сладостния аромат на яхния с шунка, Зед се отправи към уютната стаичка, пълна с рафтове с книги, където прекарваха по-голямата част от времето си. На по-ниските греди, изпъстрени с древни символи, Ейди бе увесила да се сушат билки. Пред камината имаше кожено канапе, а инкрустирана със сребро маса и два удобни стола бяха поставени край шестоъгълен прозорец, предлагащ умопомрачителна гледка към Ейдиндрил.
Слънцето захождаше, градът долу бе окъпан в мека светлина. Изглеждаше не по-различен от обикновено, само дето от комините не се виеше издайнически дим.
Зед остави багажа си върху купчините книги, закриващи плота на кръглата махагонова маса край канапето. Приближи се до огъня и с наслада вдъхна лакомо опияняващия аромат на гозбата.
— Ейди! — провикна се. — Мирише невероятно! Поглеждала ли си днес навън? Мярнах някакви странни птици.
Той се усмихна и отново пое от аромата.
— Ейди! Струва ми се, че вече е готово — подвикна той към вратата, водеща към близкото килерче. — Най-малкото, трябва да се опита. Така де, няма да е зле да пробваме. — Зед хвърли поглед през рамо. — Ейди? Чуваш ли ме?
Приближи се към вратата и надзърна в килерчето, но вътре нямаше никого.
— Ейди? — провикна се от стълбището в дъното на малкото помещение. — Долу ли си?
Когато пак не получи отговор, Зед смръщи чело недоволно.
— Ейди? — провикна се пак. — Да му се не види, жено, къде си се дянала?
Обърна се и хвърли поглед на къкрещата в гърнето гозба.
Взе голяма дървена лъжица от шкафа в килера.
Въоръжен с лъжица в ръка, застана пред стълбището и се наведе да огледа по-добре.
— Свърши си спокойно работата, Ейди. Аз съм тук горе, ще… почета.
Зед се ухили и забърза към огнището.
Тринадесета глава
РИЧАРД СКОЧИ ДА ПОСРЕЩНЕ КАРА, която се изкачваше по дефилето към лагера, като буташе пред себе си непознат мъж. В сумрака той не можа да види лицето му. Огледа пресъхналото речно корито, скалистите хълмове и стръмните гористи хребети, но не видя никой друг.
Фридрих и Том бяха на разузнаване — единият на юг, другият — на запад, Кара също бе пообиколила района, за да са сигурни, че мястото е подходящо да пренощуват; лъкатушещият път през планинската местност ги бе изтощил. Кара бе отишла да огледа на север — посоката, в която вървяха и която според Ричард бе най-опасна. Дженсън вдигна поглед от животните, за да види кой е с Морещицата.
Ричард моментално съжали, че се е изправил толкова рязко — веднага му се зави свят. Не можеше да се освободи от потискащото, странно усещане, че не той, а някой друг говори, движи се, реагира. В моментите, когато успяваше да се съсредоточи и да си наложи да концентрира вниманието си, усещането замираше, поне частично, и той започваше да се пита дали всичко не е плод на въображението му.
Калан забеляза, че той се олюля, и го подхвана за ръката.
— Добре ли си?
Той кимна, без да откъсва поглед от Кара и мъжа, като в същото време следеше обстановката в цялата околност. След следобедния им разговор върху книгата Калан още повече се притесни за Ричард. И двамата се тревожеха за онова, което бе прочел, ала за момента Калан мислеше повече за самия него.
Ричард имаше усещането, че се разболява. Явно затова му беше студено, въпреки че всички останали се потяха от жегата. От време на време Калан проверяваше челото му или поставяше опакото на ръката си на бузата му. Докосването и стопляше сърцето му; но тя бе толкова притеснена, че не забелязваше усмивките му. Подозираше, че има, температура. Веднъж дори накара Дженсън да провери челото му, за да каже и тя дали не и се струва по-топъл, отколкото би трябвало. Според сестра му също бе възможно да е вдигнал температура, но не много. Засега Кара се бе задоволила с казаното от Калан, че той се чувства добре, и не бе сметнала за нужно да се уверява сама.
Най-малкото, което му трябваше в момента, бе някой грип. Имаше толкова важни… какво толкова важно имаше? В момента не се сещаше. Съсредоточи се върху опитите да си спомни името на младия мъж или поне къде го бе виждал преди.
Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха розови отблясъци върху планинските хребети на изток. По-близките хълмове гаснеха в меко сиво на фона на падащия мрак. С настъпването на вечерта малкият огън боядисваше всичко наоколо в жълтооранжеви тонове. Ричард бе предупредил огънят за готвене да не се разгаря силно, за да не привличат излишно внимание.
— Господарю Рал — почтително започна мъжът, щом влезе в пределите на бивака. Сведе глава колебливо, явно не бе сигурен дали е удачно да се поклони. — За мен е чест да те видя отново.
Бе с две-три години по-млад от Ричард, с къдрава черна коса, която галеше широките му рамене, облечени в еленова кожа. В колана му бе втъкнат дълъг нож, но не носеше меч. Ушите му стърчаха от двете страни на главата му, сякаш се напрягаше да чуе и най-слабия звук. Ричард си помисли, че като малък този човек вероятно е изтърпял доста подигравки по отношение на ушите си, но сега, вече мъж, те му придаваха достолепен и сериозен вид. Какъвто беше здравеняк, едва ли вече позволяваше някой да се майтапи с него.
— Съжалявам…, но май не се сещам…
— О, ама разбира се, Господарю Рал, ясно е, че не би ме запомнил. Аз просто…
— Сабар. — Името изведнъж изникна в главата му. — Сабар. Ти кладеше пещите в леярната на Приска в Алтур Танг.
— Точно така — засия Сабар. — Не мога да повярвам, че ме помниш.
Сабар бе от онези мъже в леярната, които си запазиха работата благодарение на материалите, които Ричард осигури на Приска в момент, когато никой не можеше да доставя нищо. Сабар беше разбрал колко усилия полага Приска, за да продължи леярната му да функционира въпреки наглите, безкрайни, противоречиви заповеди на Ордена. Сабар беше присъствал на откриването на статуята, изваяна от Ричард; бе я видял, преди да бъде унищожена. Беше станал свидетел на избухването на революцията в Алтур’Ранг и се бе борил рамо до рамо с Виктор, Приска и всички останали, които нямаха намерение да пропуснат своя шанс. Сабар се бе борил за собствената си свобода, както и за свободата на приятелите си, на града си.
През онзи ден всичко се промени.
Въпреки че този човек, подобно на мнозина други, бе поданик на Императорския орден, следователно — враг, той искаше да живее живота си свободно, при справедливи закони, а не под диктата на деспоти, унищожаващи всяка надежда за самоусъвършенстване, под смазващия товар на жестоката илюзия за великото добруване.
В следващия миг Ричард забеляза, че всички го гледат с напрегнато очакване — явно решили, че има проблем.
Ричард се усмихна на Кара.
— Спокойно, познавам го.
— И той така твърдеше — отвърна Кара. Постави ръка на рамото на Сабар и го натисна надолу. — Сядай.
— Да, сядай — повтори Ричард, доволен да види, че Морещицата приема нещата относително спокойно. — Разказвай — какво те води насам.
— Изпраща ме Ничи.
