нещо, което не търпи отлагане, но веднага след това ще се постараем да им помогнем с изготвянето на бойна стратегия.
Сабар го погледна с облекчение.
— Всички толкова ще се радват да го чуят. — Поколеба се, после килна глава на една страна и посочи на север. — Господарю Рал, като идвах насам, воден от указанията на Ничи, минах покрай мястото, където е трябвало да се срещнете, и продължих на юг. — В очите му затрептя притеснение. — Преди няколко дни прекосих една ивица земя, дълга много километри, която бе напълно мъртва.
Ричард вдигна очи. Изведнъж главоболието му като че изчезна.
— Как така мъртва?
Сабар махна с ръка в привечерния мрак.
— Ами почти цялото ми пътуване мина из местност като тази — дървета, треви, тук-там храсти. — Сниши глас. — Но изведнъж попаднах на онази абсолютно гола ивица земя. Изчезна всякаква следа от живот. Наоколо имаше само скали и камънак. Ничи не спомена нищо за подобно място. И да си призная, доста се постреснах.
Ричард погледна надясно, на изток, към проснатите в далечината планини.
— И колко време вървя, докато прекосиш тази ивица?
— Не знам, стори ми се цяла вечност, сякаш отивах направо в утробата на отвъдния свят. — Сабар не устоя на погледа на Ричард. — Или в лапите на някое ново оръжие, сътворено от Ордена, за да ни унищожи.
Уплаших се толкова, че бях готов да се върна. Но после си казах, че откакто се помня, живея в страх от Ордена и че това чувство никак не ми е любимо. Освен това си представих как ще се изправя пред Ничи и ще и кажа, че съм се уплашил и съм се върнал, вместо да открия Господаря Рал, както ми е заръчала. Почувствах се толкова засрамен, че реших да продължа. След няколко километра видях първите признаци на живот. — Той въздъхна. — Изпитах огромно облекчение, след което си помислих какъв съм глупак, та да се уплаша така.
Две. Странните граници ставаха две.
— И аз съм попадал на подобни места, Сабар, и трябва да ти призная, че и мене ме беше страх.
— Значи не е било чак толкова глупаво да ме е страх — ухили се широко Сабар.
— Ни най-малко. Тази мъртва зона широка ли беше? Можеш ли да определиш посоката и?
— Ами вървеше като ивица. — Сабар посочи на изток. — Излизаше от далечните планини, северно от падината. — Той плъзна ръката си хоризонтално, после рязко я смъкна надолу. — Вървеше на югозапад, към сърцето на пустошта.
Към Колоните на Сътворението. Калан се наведе напред и прошепна:
— Значи е горе-долу успоредна на границата, през която минахме и ние по на юг. Защо ли има две граници, толкова близо една до друга? Не ми се вижда логично.
— Нямам представа — отвърна шепнешком Ричард. — Може би онова, което е защитавала границата, е било толкова опасно, че онзи, който я е изградил, е преценил, че една няма да е достатъчна.
Калан потърка длани, но не каза нищо. По изражението на лицето и Ричард разбра как се чувства — особено като се има предвид, че двете граници явно вече не функционираха.
— Както и да е — сепна ги Сабар, — доволен съм, че не се върнах, иначе как щях да погледна в очите Ничи, която ме изпрати да се срещна с Господаря Рал — с моя приятел Ричард.
— И аз се радвам, Сабар — усмихна се Ричард. — Мисля, че мястото, през което си минал, вече не представлява никаква опасност — най-малкото не е толкова опасно, колкото е било преди.
Дженсън не можа да сдържи любопитството си.
— Коя е тази Ничи?
— Ничи е чародейка — обясни и Ричард. — Някога беше Сестра на мрака.
— Била е Сестра на мрака ли? — повдигна вежди Дженсън.
Ричард кимна.
— Работеше за Джаганг, но постепенно осъзна грешката си и мина на наша страна. — Не му се щеше да се връща към тази история. — Сега се бори за нашата кауза. Помощта и се оказа неоценима.
Дженсън се наведе напред, още по-слисана.
— Но как можеш да имаш доверие на такъв човек, който е бил верен на Джаганг? Още по-страшно — на Сестра на мрака? Познавам някои от тези жени, Ричард, знам колко са жестоки. Те изпълняват заповедите на Джаганг, но всъщност истинският им господар е Пазителят на отвъдния свят. Готов ли си да се закълнеш, че няма да те предаде?
Ричард я погледна в очите.
— Спя спокойно, въпреки че ти имаш нож. Дженсън се изправи на мястото си. Усмихна се, но на Ричард му се стори, че е по-скоро, за да прикрие сконфузването си, отколкото от нещо друго.
— Какво друго каза Ничи? — попита Калан, нетърпелива да се върнат към обсъждания въпрос.
— Само това — че трябва да отида на мястото на срещата вместо нея — отвърна Сабар.
Ричард знаеше, че Ничи действа предпазливо. Не би казала на младежа повече от необходимото — в случай че попадне в плен.
— А тя как разбра къде се намирам?
— Обясни ми, че те усеща посредством някаква магия. Магическите и способности не отстъпват по нищо пред красотата и.
Сабар изрече последното с благоговение. Нямаше представа и за половината от способностите на Ничи. Тя бе една от най-могъщите чародейки, съществували някога. Сабар не знаеше, че преди, докато още бе на страната на Ордена, Ничи бе известна като Господарката на смъртта.
Ричард предположи, че Ничи е използвала връзката с Господаря Рал, за да разбере местонахождението му. Тази връзка изискваше да си искрено верен на Господаря Рал, а не да си повторил просто механично някаква клетва; силата и закриляше верноподаниците на Господаря Рал от пътешественика по сънищата. Благодарение на тази връзка чистокръвните Д’Харанци като Кара можеха да узнаят местоположението на своя Господар Рал. Калан бе признала на Ричард, че и действа изнервящо, че Кара винаги знае къде е той. Ничи не беше Д’Харанка, ала като чародейка също бе свързана с Ричард, така че вероятно бе използвала способностите си, за да разбере къде се намира той.
— Ничи сигурно е имала причина да те изпрати при нас, Сабар — каза Ричард, — едва ли е искала само да ми съобщиш, че не може да ме изчака.
— Разбира се — отвърна веднага Сабар и закима енергично, сякаш съжаляваше, че се е наложило Ричард да му напомня. — Когато я попитах какво иска да ти предам, тя отвърна, че ти е написала писмо. — Сабар повдигна коженото капаче на кесията, висяща на колана му. — Каза още, че като е разбрала колко далече се намираш, се е почувствала объркана и е решила, че не може да си позволи да пропътува такова огромно разстояние, за да се видите. Поиска да и обещая, че на всяка цена ще те намеря и ще ти предам писмото. Вътре било обяснено защо не може да те чака повече.
Сабар измъкна писмото с два пръста, сякаш бе отровна змия, а не свитък с червен восъчен печат.
— Ничи ме предупреди, че е опасно — обясни той, като гледаше Ричард в очите. — Каза, че ако някой друг освен теб го отвори, трябва да гледам да застана възможно най-далеч от него, иначе може и аз да умра.
Сабар внимателно постави свитъка в отворената длан на Ричард. Хартията бе приятно топла. Червеният восък засия, сякаш озарен от слънчев лъч, макар че навън се смрачаваше. По гладката повърхност плъпнаха тънки пукнатини, сякаш есенен лед се пропука под тежестта на нечий крак. Восъкът изведнъж изпращя и се разпадна на парченца.
Сабар преглътна.
— Хич не ми се мисли какво щеше да стане, ако друг освен тебе се беше опитал да го отвори.
Дженсън отново се наведе напред.
— Това магия ли беше?
— Сигурно — отвърна Ричард и се зае да развива свитъка.
— Но аз го видях как се разпада — поверително прошепна тя.
— А нещо друго видя ли?
— Не, просто изведнъж се счупи на парчета.
