Дженсън бе прерязал трахеята му. Кара докопа един, който тъкмо се канеше да нападне Дженсън в гръб. Морещицата, чието лице бе въплъщение на дивата и ярост, вдигна Агиела си към гърлото му и полетя с мъжа към земята, където онзи умря, давейки се в собствената си кръв.
В следващия миг Калан видя как нападателите, обградили Ричард, започват да вадят ножове. Явно бяха изоставили намерението си да го повалят, разчитайки на численото си превъзходство, и бяха решили да използват оръжията си. Новата заплаха обаче само засили яростта на Ричард. По огъня в очите му личеше, че магията на меча вилнее с пълна сила.
За миг Калан остана втрещена от видяното: Ричард бе дотолкова безжалостно увлечен в самоотбраната си, че актът на убийството се бе превърнал в изящна проява на изкуство — в танц със смъртта. В сравнение с плавните движения на Ричард, нападателите се блъскаха като озверели бикове. Без нито едно излишно движение Ричард се промушваше между тях, все едно бяха неподвижни статуи, мечът му ги посичаше с необуздана жестокост. Всеки замах бе смъртоносен. Всяко пробождане намираше плът или кокал. Всяко завъртане отблъскваше и смазваше поредната атака. Нямаше пропуснати възможности, нито напразни удари, нямаше неулучени цели или леко ранени противници. Завъртеше ли се, за да избегне вражески удар, втурнеше ли са в поредната атака, той винаги попадаше право в целта.
Калан бе бясна, че мечът и не бе с нея. Никой не знаеше колко още нападатели ще изникнат от мрака. Никой не знаеше по-добре от нея какво е да се чувстваш безпомощен сред шайка убийци. Заотстъпва към каруцата.
Дженсън и Сабар бяха повалени едновременно от внезапно изникнал от сенките едър мъжага. Още недокоснали земята, онзи се стовари отгоре им и ги остави без дъх. Огромните му лапи приковаха китките им към земята, при което ножовете им станаха безполезни.
Мечът на Ричард се стрелна със светлинна скорост и се стовари върху великана, поразявайки гръбнака му. Ричард коленичи и се завъртя, за да замахне с меча си към друг нападател, втурнал се яростно към него, за да го изненада, преди да се е изправил. На лицето на мъжа се изписа ужас и изненада, когато вместо да прониже Ричард, самият той се оказа пронизан от меча му, при това до дръжката. Здравенякът, притиснал Дженсън и Сабар, бе разтърсен от мощни конвулсии, те използваха момента и се освободиха от тежестта му. Ричард, който все още бе на коляно, издърпа меча си от тялото на смъртно ранения мъж, чието тяло се строполи до него.
В лагера се втурна поредният нападател, огледа се, за да се ориентира, но Кара го посрещна с Агиел във врата. Докато той се свличаше на земята, Морещицата заби лакътя си в лицето на следващия, който се опитваше да я нападне в гръб, използвайки, че е заета с друго. Мъжът нададе вик и ръцете му се напълниха със собствените му натрошени кости и кръв. Кара се завъртя и го изрита между краката. Той падна възнак, ръцете му покриха гениталиите му, а Кара го изрита с коляно в устата, обърна си и повали трети нападател, забивайки Агнела си в гърдите му.
Следващият се хвърли върху Сабар и го просна по гръб. Сабар не се поколеба да използва ножа си, който пропадна до дръжката в меката плът. Един здравеняк се възползва от моментното затишие и понечи да грабне писмото, оставено без надзор на земята. Калан се хвърли към юмрука, стиснал свитъка, но не го достигна; онзи търти да бяга. Дженсън препречи пътя му. Мъжът се опита да я изтласка, без да спира. Дженсън залитна, но се окопити навреме и ножът и го прониза между раменете.
Дженсън продължи да стиска дръжката и с мощен натиск завъртя острието, при което онзи се изви на дъга и изкрещя от болка, после се чу яростен рев, преминал във влажно гъргорене, накрая всичко утихна. Ножът на Дженсън бе достигнал сърцето му. Мъжът се олюля, препъна се и се строполи върху огъня. Пламъците подхванаха дрехите му. Калан посегна да изтръгне свитъка от ръката му, докато нещастникът се мяташе в агонизираща болка, ала горещината не и позволи да се приближи достатъчно.
Бе твърде късно; писмото, от което двамата с Ричард бяха прочели едва част, пламна и само за броени мигове се превърна в пепел и се завихри във въздуха под тътена на пламъците.
Калан прикри с ръка устата и носа си, усети как и се повдига от вонята на опърлена коса и плът и отскочи назад, далеч от огнените пламъци. Струваше и се, че битката продължава с часове, навсякъде се валяха трупове, но от мрака продължаваха да изникват нови и нови нападатели.
Щом се отдалечи от пламъците и се освести от неуспешната акция за спасяване на писмото, Калан възобнови опитите си да се добере до каруцата и до меча си. На пътя и се изпречи огромен като канара мъжага. При вида на невъоръжената жена на лицето му грейна широка усмивка.
Зад гърба на ухиления бабанка Калан мярна Ричард. Погледите им се срещнаха. Той размахваше меча си с неистова сила, решен да потуши вражеската атака, преди някой от другарите му да е пострадал.
Но не можеше да бъде навсякъде.
Не бе достатъчно близо, за да стигне до нея навреме. Въпреки това не се поколеба да опита. Калан бе сигурна че няма да успее. Бе твърде далеч. Усилията му се оказаха напразни.
Потънала в очите на мъжа, когото обичаше повече от самия живот, тя видя първичната му ярост; знаеше, че Ричард не може да прочете нищо по лицето и — това бе лице на Изповедник, както я бе учила майка и. В следващия миг врагът застана помежду им и прекъсна визуалния контакт.
Калан се съсредоточи върху нападателя. Той вървеше към нея с вдигнати ръце — мечка, подгонила жертвата си. Беше стиснал зъби в няма решителност. Лицето му се изкриви в страховита гримаса, цялото му същество се напрегна от усилието да докопа набелязаната жертва.
Тя знаеше, че врагът е твърде близо и няма време за губене.
Този наглец веднъж бе спасил кожата. Беше успял да надхитри Сабар и Дженсън. Бе заобиколил Ричард и бе избегнал Агиела на Кара, докато тя се занимаваше с друг нападател. Не се беше спуснал в безумна необмислена атака като другарите си; действаше по план и изчакваше най-подходящия момент.
Този човек знаеше, че е много близо до успеха.
Оставаше му само една последна крачка и усилията му щяха да бъдат възнаградени.
Калан чу вика на Ричард, докато погледът и не се откъсваше от блесналите от ярост очи на нападателя.
Онзи се втурна в атака с боен вик. Краката му се отлепиха от земята и той полетя към Калан. Злокобната му усмивка издаваше увереността му.
През полуотворената му уста проблеснаха кучешките му зъби. Всичките му зъби бяха жълтеникави, с изключение на един горен, който тъмнееше, а върху матовата му повърхност ясно се открояваше белег — сякаш се бе одраскал с ножа си, ядейки парче жилаво месо. Небръснатата брада на исполина изглеждаше като четина. Лявото му око бе леко притворено. Връхчето на дясното му ухо липсваше, изрязано във формата на буквата V. По същия начин някои фермери белязваха добитъка си.
В тъмните му очи отскочи нейното отражение, дясната му ръка се вдигна във въздуха.
Калан се запита дали този човек има жена, дали някой мисли за него, тъгува по него, страда от липсата му. Дали има деца и ако има, на какво би научил децата си човек като него. За миг през главата и премина ужасът, че това нечистоплътно чудовище може да се окаже отгоре и, четината му да одраска бузата и, напуканите му устни да се впият в нейните, жълтите му зъби да обходят шията и, цялото му същество да се отдаде на ниските му страсти.
Времето течеше.
Тя вдигна ръка. Мъжът се стовари отгоре и. Дланта и се спря в гърдите му и усети грубото сукно на тъмнокафявата му риза.
Разполагаше с частица от секундата, преди туловището му да я затисне върху голата земя. Ричард не бе успял да направи и крачка напред.
Исполинът сякаш застина във въздуха.
Времето и принадлежеше.
Той и принадлежеше.
Суетнята на битката, виковете, писъците, крясъците; вонята на пот и кръв; блясъкът на стомана, сблъсъкът на тела; ругатните и ревът; страхът, ужасът, спиращото дъха страхопочитание… яростта… вече не съществуваха за нея. Тя бе попаднала в тишината на своя собствен свят.
Могъщата и сила — макар Калан да бе родена с нея и да я усещаше дълбоко в ядрото на съществото си — в много отношения и се струваше неразбираема, невъобразима, далечна. Знаеше, че ще я усеща по този начин, докато не я освободи, след което за пореден път ще се слее с невъобразимо могъща сила, която можеше да се разбере само ако бъде изпитана. Макар да я бе освобождавала безброй пъти и да бе напълно
